Само нещастният знае що е щастие. Щастливият е манекен на жизнеността, но само демонстрира жизненост, без наистина да я притежава. – Уилям Шекспир (1564-1616)
12 uli 1999
Асен Станчев. Познаваме се от 1963 или 1964 година. Беше и той гребец, та често се засичахме край пловдивската Гребна база, дето бях шампион сред юношите каякари, и както се вика, нямаше кой да ми оспорва първото място в 500-метровата дистанция на единичен каяк, освен представителя на Спортната школа Радко Радков. Лидер при мъжете каякари беше Илия Кафеджиев – Кафето, чието малко име може и да бъркам. Талисман на Гребната база по онова време беше лъчезарният мухабетчия и домакин на Материалната спортна база Георги Ямалиев – Ямата; чат-пат идваха и някогашните гребци, вече понатежали мъже на възраст, като например Бат Фирлю. За Бат Фирлю, едър шкембелия, се носеше приказката, че когато жена му се опънала що все кисне на Гребния канал, а не вземе да свърши някоя полезна работа вкъщи, как й се сопнал с великия лаф: С теб се развеждам, с Гребната база никога! Между трениращите юноши от Армейския спортен клуб "Ботев" и Спортната школа в Пловдив съществуваше яко съперничество, което не изключваше приятелството помежду ни. Странно, нали?
Баща му на Асен беше гробар в пловдивското Общинско гробище покрай булевард "Лиляна Димитрова", днес наричан Цариградско шосе, демек: от гробищата, та право към Истанбул с всичките му пазарища, великолепни джамии, зурни и пищна цигания.
Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив, включително и от Асеновград, които развиваха кану-каяка като престижна за Пловдив перспективна спортна дисциплина: 1) Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт "Васил Левски" с треньор Ангел Арнаудов – Бат Анго; 2) Физкултурното дружество "Марица" към местния Текстилен комбинат "Марица" с треньор Бай Слави; 3) Пловдивският "Академик" към Висшия институт по хранително-вкусова промишленост с треньор в онези години учителя по физкултура Субашев; а по-късно, когато отборът на ВИХВП "Академик" се разви, за треньор, без да е помирисвал лодки и вода, без да е гребял някога в живота си, назначиха по-големия от двамата братя Черпокови; 4) Идваха за окръжните регати и гребци от отбора на асеновградчани"Асеновец"; 5) Но най-добър бе отборът на АСК "Ботев", чийто треньор при юношите, момичетата и при мъжете кануисти и каякари беше Георги Учкунов – Учкуна, най-човечният треньор на света.
Лодките ни бяха с боядисано в ярко жълто платно, опнато върху шперплатовия им корпус, та и досега жълтият цвят ми е на сърце. Гребяхме в екип от черни гащета и жълта фланелка с черен надпис на гърдите АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, когато си припомням, виковете на беснеещите от спортна страст и възторг наши фенове по време на регатите. Страшна тръпка е да чуваш призивния крясък на шляпащите боси по нажежения асфалт или препускащи с велосипеди покрай Гребния канал момчета, момичета, мъже, хлапаци, дребни дечурлига от махалите наоколо, когато ти остават някакви си стотина, сто и петдесет метра до финала, физически почти си се изцедил и ти остава единствено спортната злоба. Без хъз никой не е прокопсал в точно такива многолюдни, честни и жестоки схватки на мъжеството, ловкостта, издръжливостта. На последното индивидуално състезание за гребците от Пловдив, преди да замина за казармата, победи ме само с четвърт корпус Радко от школата на Спортния техникум "Васил Левски", с когото си останахме приятели, макар доста време да ме беше яд, че изгубих с четвърт корпус (около 100 см) на финала. Най-силният ми съперник изобщо при юношите се вози на вълната от лодката ми до последните трийсетина метра и с няколко мощни загребока мина покрай мен като край малка гара и се класира първи.
По-късно Радко завърши Спортната академия и известно време беше треньор на гребците от Спортната школа, а после заряза лодките и гребането и стана художник на свободна практика.
Голяма работа бе в онези златни години футболният отбор на АСК "Христо Ботев". По онова време за футболистите на този отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на стадион "Ботев" от високоговорителите над трибуните на стадиона неизменно ехтеше "Блу-блу, канари". Оттогава този шлагер от 60-те години на века стана нещо като химн на пловдивския "Ботев", какъвто другите пловдивски тимове ("Спартак", "Марица", "Локомотив") и досега си нямат.
Това е по време, когато шведските спортни вестници бяха писали, че футболистите на пловдивския "Ботев" изнесли същинска атракция, урок по футболно майсторство за шведите на собствения им шведски стадион в техния град Малмьо. Е-е-ех! Можете ли да си представите как за един билет за мача на "Ботев" с "Атлетико"– Мадрид, на тротоара край пловдивския стадион "Ботев" слезли от Родопските махали или дошли на тумби от полските села край Пловдив, от Бургас, Русе, Варна, София и изобщо от цяла България яки чичковци предлагаха агне или двайсетлитрово бъчве с вино!
Асен се състезаваше за отбора на местния "Академик", ала не му спореше кой знае колко при каякарите, та се прехвърли в секцията по академично гребане – скиф, скул, двойка разпашна, скул двойка, скул четворка и пр. За късо време с Асен да сме били съперници на 500-метровата дистанция при каяк-двойка, когато с приятеля Ряпов сме били една от бързите двойки при каяка в Пловдив. После не се бяхме виждали поне две десетилетия с Асен, който е с година по-възрастен. Чувах по някое време, че го наели масажист в представителния мъжки отбор на борците от местния "Локомотив", и толкоз. Животът ни разпиля и нас, някогашните гребци от любимата ни Гребна база. Както и да е. Най-случайно Асен се появи в кафене сред съседния жилищен комплекс Тракия, където си пиех в онези години сутрешното неделно кафе с приятеля китарист Никола Бакърджиев (1952) на мухабет за музика и за книги, за леки коли и естествено – за красиви знойни пловдивски момичета. Дойде Асен, приседна на кестерме върху крайчеца на масата ни с Колю Бакърджиев и ей го, значи, неговия монолог, както съм го записал същия ден надвечер през онова лято на 1999 година, като съм пропуснал моите реплики.
– О-о, Гоше! Как си, какво правиш? Откога не сме се виждали, а!... А мен ме нямаше дълго време, Гоше. Десетина годинки бях на Запад или от другата страна на света. И като се засилих, та чак в Канада, Гоше. Забих се в Канада човек да стана. Какво знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пица в Милано; а пък в Ротердам ме харесаха да им правя мъжки стриптийз. В едно градче до Лондон, не мога да се сетя за името, бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул бях корабен готвач, няколко пъти прекосих Атлантика напред-назад, докато ми писна и забравих да се прибера на кораба, та останах в Торонто цели седем години.
Онзи град до Лондон е Рочестър, дойде ми на ума! Е-ей, това англичаните добре си живеят, ще знаеш, Гоше... Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш, че е мъгливо и влажно, дъжд ги вали всеки ден по два-три пъти, ама животът им подреден, бе, Гоше! Вечер след работа баровете им, кръчмите им, пъбовете им де – пълни с народ: ядат, пият, танцуват, веселят се. Аз обаче се закотвих в Канада. Ти знаеш ли какво е Канада?! Лед, студ и пустош, ей това е Канада, Гоше. От минус десет за някакви си пет-минути става бахър минус четирийсет. На петдесет метра съм си от квартирата, пък не мога да вървя, вкочанясвам се, ще пукна от студ, тракам със зъби и си викам: бах мааму, тук ще ми е гробът. И не слушай какво бъбрят завърнали се от Канада. Много яко печелели били. Легенди, Гоше! Нашенецът там си къта париците, с девет възела ги връзва, ограничава се, та да може – като се прибере един ден в село, да се прави на туз, на милионер с лъскавата си кола и комшиите да му завиждат. Ама една кола за онези хора в Канада е нищо. Нищо, бе! Истина ти казвам.
Реших по някое си време, че в Канада няма живот за мен, прехвърлих се в Щатите, в Чикаго, Гоше. Пеш минах границата, и така, значи, вече съм в Чикаго, а Чикаго е голям град, а улиците му са не с десетки, ами със стотици километри, колкото разстоянието между Пловдив и София има там улици, все ще се намери бизнес като за мен, сладък бизнес хем, не като в Европа и Канада. И се хванах с една ръчна количка сладолед да разнасям. И къде-къде, забих се в един район, дето почнах и аз както другите парици да събирам. Хубаво, ама един ден наобиколиха ме четирима и ме питат: Теб кой пък те прати тук? Викам: Ами никой не ме е пращал, сам си дойдох. А те: Това е еврейски район, ти какъв си. Викам: Българин съм. Спогледаха се, говорят си нещо на техен си език, тарторът ме гледа умилен, взе да ми говори. Като те гледам, вика, кротък ми се виждаш, хай, пускаме те да работиш на наша територия. Оставиха ме на мира. Харно, ама некъв мексиканец се натресе с огромната си кола в мен, както си тиках количката със сладоледа. Шест месеца лежах в гипсово корито, толкова бях натрошен, Гоше. И да ти кажа, във всяко зло, дето ти се случи, я има и обратната страна – четири години, Гоше, живях като Симеончо, по разни клиники и санаториуми, че онзи дивак се оказа, имал застраховка и мен четири години с неговата застраховка ме носиха на ръце, дет има една дума. Загладих косъма, оправих се и захванах чудесен бизнес с климатици.
Онези хора там не са като нас, всяка година си менят било мебелите, било нещо от домашната техника. Вадят я в четвъртък пред дома си и идват от местната служба за отпадъци да я изнесат. Замъкнах климатик един като новичък в квартирата, и като го отворих, оказа се, че лагерите му клеясали, филтърът му задръстен. Ремонтирах го и го изнесох за продан. И ми потръгна. Прибирам изкараните пред къщите им на онези хора изхвърлени климатици, почистя ги, ремонтирам ги, обявя ги в местния вестник на половин цена, харчат се като топъл хляб. И направих бая пара с тези климатици, и ми домъчня за нашенски мохабет, Гоше. Ако щеш вярвай, за Пловдив ми домъчня.
Знаеш ли, дойдох си и аз с мощен джип "Гран Чероки" с всичките му екстри, то не е кола, а мечта. Четирийсет и осем хиляди долара се изръсих за това чудо, Гоше. И още втората седмица ми разбиха ключалката и джип повече така и не видях. Ограбиха ме, Гоше, джипа ми откраднаха нашите апаши в нашия мил Пловдив. Мен ограбиха, Гоше, дето бях прекосил Атлантическия океан на верев, болен от носталгия по отечеството, само да се върна. Както тръгнах от Пловдив – беден, бос, гол като охлюв, само с една риза на гърба, пак съм си същият. Ей ме на! Гол охлюв... Добре, че моят, старият, Бог да го прости, като гиберясал, ми оставил една боксониерка. И ей ме на, Гоше! Тръгнал съм пак работа да си търся. Че гладен не се живей, Гоше, а годинките ми напредват.
- Царството на нашето юношество.
- Да спечелиш в честно състезание.
.jpg)
.jpg)
.jpg)