ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (855.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (855.)

  Тя стоеше с чаша в ръка и забелязах, че Робърт Коен я гледа. Предполагам, така е гледал неговият съотечественик, когато съзрял Обетованата земя. Разбира се, Коен беше доста по-млад. Но в очите му се четеше същото очакване на човек, видял онова, което му се полага. Брет беше дяволски хубава... – Из глава III на "Безкраен празник" (1926), Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  12 uni. 1987 

АСЯ (4.)

Глава ІІI (продължение)

  Защо ли я поканих да прекараме заедно вечерта! Тя защо се съгласи? Чаках я пред входа на селското кино, а когато започна прожекцията и тя се появи притеснена, но и доверчива, прекосихме улицата, двора на училището отсреща, бутнах предварително открехнатия отвътре прозорец на първия етаж, и така, през занималнята за децата от предучилищната група, сетне нагоре по голямото парадно стълбище и се вмъкнахме в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона и сетне, като пъхнах цигара между зъби, кръстосах крак върху крак, разположил се в директорския трон. Извърната настрани, тя седна на диванчето пред мен... Топли ръце над печката, разглежда ме.

  – На колко си години?

  – На осемнайсет – излъгах.

  – Значи си една година по-малък.

  – Има ли значение!

  – А ти как мислиш?

  – Не мисля. Хайде да потанцуваме!

  Танцуваме. Опитвам да я прегърна. Дърпа се, забива лакти в гърдите ми, а когато посегнах да разкопчея зелената й плетена блузка с къс ръкав, перна ме през ръката:

  – Не пипай.

  Ами добре! Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме се дали някой в киното не ни е усетил, дали не са разбрали, че сме заедно... Спрях магнетофона, угасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения пушек. Минахме на пръсти пак по обратния път, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. И преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, загледа ме пронизващо, ще пробие две дупки в мен:

  – Затвори очи!

  – Що-о-о?

  – Ей така. Затвори очи, ти казвам!

  Затварям очи. Усетих плътна, леле, каква целувка! Прокарва езика си между зъбите ми, но се изскубна, и като ми помаха за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бил съм втрещен. Облизах устни, плюх. Беше инстинктивна реакция, не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Тази нощ как ли да заспя – прехвърлям наум цялата вечер. Ама че глупак! Усещам се замаян, хем въпреки това, тъничка струна в мен звънти, звънтиии. Май съм щастлив.

  След два дена Бекир – едро турче, мой ученик от VIII клас, със заговорнически вид положи на бюрото ми прегънато няколко пъти листче от тетрадка:

  – Писмо от Асито имаш, другарю*.

  Заоблен, типично по женски, почерк: "Защо не ми се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!" Пъхнах писъмцето й в джоба. Защо пък не!

  И наистина я видях там пред киното; кого чакаше сред купчината момичета и момци, само наше величество може би знаеше. Поизчакахме шумната компания да нахълта в киносалона и по познатата вече котешка пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора на втория етаж, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах от редицата легла едно до прозорците, по-далеч от вратата, срещу шкафа с музикалните инструменти на училищната фанфарна музика. И лягаме. Прегръща ме, целува ме, и докато ме гали и ме целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата й зимна рокля, замотах се с белите й дълги чорапи, запратих високите й сини, модни ботушки през две и три легла настрани. Единият ботуш изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен изстрел...

  Заредиха се дни на очакване. Кога ли пак ще я видя? Вътрешно съм спокоен, все ми е едно, нали нищо от мечтаното и планираното не откривам в тази плътска история! А дните си летят. Продължих да витая в сферата на книжния си живот, дето съм си цар и просяк, дращя пак същите печални безнадеждни стихове, съзерцавам света, хората, вслушвам се в шумове и разговори наоколо, търся зрънца истина, обхванат от добро самочувствие, че съм нещо различно от всичкия толкова обикновен свят наоколо, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли само криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Наближава пролетта. Месец-два, още съвсем малко, съвсем мъничко, ще доплувам до бреговете й, отрупани с цветя, с аромат на любов.

  Започнах по веднъж седмично да прекосявам къра до Балчик и няколко пъти с мен идва Данко. После вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над громолящите, връхлитащи и разбиващи се току под нозете ни вълни върху съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце. И не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, не аз я търся, нали! Качваме се от Гурково в рейса за Варна: аз – върху някоя от по-предните седалки зад шофьора, тя пък – в най-отдалечения ъгъл, сама на седалка, привидно непознати. Слизаме на Балчишката автогара... Аз вървя напред, тя – подир мен. Движим се по най-стръмното към брега, промъкваме се по криволичеща край свлачището пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я насред малка, колкото носната ми кърпа поляна с изсъхнала сива тревица. Постилам балтона си, тя ляга и се любим…

  Назад – пак по същата пътечка. Спирам се. Сядаме върху извишаващо се над плажа с плискащите се тъмносиви вълни в прибоя местенце, на ръба преди скосен като със замах къс земя. Десетина метра под нозете ни долу огромни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат, блъснат се в едрите обли камъни, превземат брега, после – оттегляйки се, все едно с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки, и то е вечният ритъм и вечната любовна мелодия на морската вълна и брега. Паля цигара, давам й да си дръпне от цигарата ми. Кашля. Излизат й сълзи на очите. Смеем се.

  – Защо "Аси"? – казвам. – Трябва да е Ася. Има една Ася** у руснака Тургенев.

  – Не знам. Така ме кръстили.... Аси се казвам, и не, не съм Ася. Но ти, ако толкова ти се иска, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.

  – Ще ти викам Ася.

  – Хе! – стрелка ме дяволито иззад очилата си с дебели рамки и голям диоптър.

  И отново в междуселския рейс, и отново безразлични скучни непознати до Гурково. Автобусът се отклонява само веднъж – към Царичено, което е на километър или два от изхода на Балчик, да разтовари неколцината местни селяни с техните вечни чанти, бохчи, торби, кошници. Прави маневра, обръща с маневра назад-напред върху тясно площадче, после от разклона поема наляво и след шест или седем километра асфалт ей ти го Гурково. Слизам с ръце в джобовета в центъра, току пред зала "Славия"; Ася продължава още четири километра към следващата спирка, която е крайна спирка за шофьора и за машината му – ще преспят в село Тригорци. Нищо не знам за Тригорци, не ме интересува кой живее там, и какви са хората и как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече да иска от живота в Добруджа един 24-годишен млад мъж!

  В кишав тъжен четвъртък хващаме автобуса за Варна; на Златните пясъци слизаме; търся хотел "Амбасадор"; бил съм в този хотел с Данко и обстановката ми е позната. На рецепцията с моята млада дама разиграваме предварително репетиран етюд. Тя е уж в командировка, аз пък съм тук по свои си делови работи. Абсолютно непознати! Наема тя апартамент от най-скъпите, категория лукс: огромна спалня, радио, телефон до радиото, голяма порцеланова вана, с изглед към морето; моя милост дели една от евтините мизерни стаи без изглед – изгледът е към задния двор, където са кофите за смет. Деля стаята с голобрадо селянче, на което в седем вечерта навъсен обяснявам, че тази нощ няма да съм тук, тъй че дишай спокойно, приятелче! И всичко ми е наред: "Спи градът!" – както имаме лаф за подобни случай в моя Пловдив! Дали хленчещият Димчо Дебелянов е преживял това, минава ми през ум:

Спи градът в безшумните тъми.

На нощта неверна верен син,

бродя аз бездомен и самин –

а дъждът ръми, ръми, ръми... 

  Отвратителният ситен дъждец цял ден не спира да ръси и всичко от хотела навън е тъжно, та тъжно... Вмъквам се като лисугер при Ася и събличам натежалия от влагата балтон.

  – Ама ти... Ти... тук ли смяташ да спиш?

  – А че къде другаде! – бодро отвръщам, шляпайки към величествената снежнобяла вана в банята, гол, препасан с оскъдна хотелска хавлия през кръста.

  Любим се нетърпеливо и много страстно. Крие ми се в завивките като заек в снежна пряспа. Вижда ми се странно податлива и пробвам какво ли не. По някое си време се кипря гол-голеничък и самодоволен срещу огледалото, любувам се, въртя копчето на радиоапарата музика да намеря. Няма музика. Идиоти, защо ли фанфарите не свирят! Вдигам телефона. Боже мой, ах, Господи Боже мой, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят? Не-е, на никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този момент. Най-добре е никой за мен в този момент да се интересува. Хубаво ми е в тази хотелска стая. В леглото й лежи голо момичето, с което току-що съм се любил; зад стъклото морските вълни свирепо се лашкат в прибоя и на крачка, само на крачка от хотел "Амбасадор" е абсолютен мрак; в окото да ти бръкнат, няма да видиш кой е.

  Някъде след девет часа вечерта слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъбки печурки. Предлагат ни и кошница цветя. С широкия жест на аристократ, денди или заможен тип, дето не си знае парата:

  – Два букета! Пардон... Четири букета от ей тези, червените лалета!

  Пием руйно вино от глинени канички, пуша много специални цигари, "Филип Морис мултифилтър": вносни фъшкии с активен въглен; пише го, показано е върху кутията как никотина го поглъща активният въглен. "Що ли ги пуша тези цигари – мърморя, – като са им отнели най-сладкото, никотина?" Доста тъпичък опит за остроумие. Срещу мен е обаче момичето, и това ме въодушевява, все едно съм изпил сто грама водка.

  Ресторантът долу е препълнен. Уж е зима, уж работен, делничен ден, а откъде са се домъкнали тук всички тези шумни хора! И оркестърът свири не дотам зле, справят се някак. Леле-е, танго! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е вярно. Танцуваме. На моменти бъркам стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам как ме разглежда с явно любопитство. И какво ли мисли! По дяволите, каквото ще да си мисли! Това си е нейна си работа. Важното е, че съм щастлив.

  Качваме се пак в хотелските покои малко преди полунощ; до следния ден сутринта поставям свой много личен, чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати като братче и сестриче... На утрото откривам, че хотелският чаршаф под задника и гърба до шията ми е влажен, та и подгизнал, противно лепкав. Ай-й, откъде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме гузни по дебелите килимени пътеки долу към бара.

  Тук е мистично тихо и пустинно. Пием от блудкавото им кафе. Поръчвам си същите цигари. Мултифилтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.

  Разхождаме се край морето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско над пясъчната ивица, откриваме се с ръкомахане, подскачане и крясъци. Тържествен, соча да види какво съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, но не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна заличава имената ни. И ние тъй, прорязва ме, ще изчезнем някой ден от този хубав-хубав свят. 

  Връщаме се късно подир обяд в Гурково и никой не се досеща къде сме били, какво сме правили, познаваме ли се изобщо. Данко иде угрижен насреща ми, когато вече тя си е отишла, след като съм се сбогувал с нея:

  – Къде се изгуби? Търсих те навсякъде.

  Дотук шест пъти ни запознават. Шест пъти в разни компании и по различно време в течение на месец-два при различни обстоятелства си подаваме ръка:

  – Приятно ми е, Аси.

  – Приятно ми е, Жоро.

  Наистина, няма ли кой в това Добруджанско село да ни запознае най-после?

      Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

     

Plovdiv, edited 09 jan. 2022

Илюстрации:

- 1866, Жан-Леон Жером. Пазар за робини в Древния Рим.

___

* "Другарю" беше официалното обръщение у нас между 1945 и 1989 г.

** Новелата "Ася" на Иван Сергеевич Тургенев (1818-1993) е писана през 1857 г. и публикувана за пръв път през 1858 г. в бр. I на Санкт-Петербугското списание "Современник". Това е история на нещастната любов.

Редакционният състав през 1856 г.: Д.В.Гончаров (1812-1891), И.Тургенев (1818-1883), Л.Толстой (1828-1910), Д.В.Григорович (1822-1899), А.В.Дружинин (1824-1864), А.Н.Островски (1823-1886). Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (854.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (854.)

  – Робърт – рекох и го разтърсих. Той вдигна глава. Усмихна се, примигна.

  – Не говорех ли насън?

  – Да. Но не разбрах какво.

  – Ей, че гаден сън!

  – Вероятно пишещата ми машинка те е приспала.

  – Сигурно. Не съм мигнал цяла нощ.

  – Защо?

  – Приказвахме – каза той.

  Представих си картината. Имам неприятния навик да си представям приятелите си в леглото. Отправихме се към кафене "Наполитен" да ударим аперитив и да погледаме вечерната тълпа по булеварда.

– Из гл. II на "Безкраен празник" (1926), Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  12 uni. 1987 

АСЯ (3.)

Глава ІІI

  Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до началото на май? През 1972 г. използвах всеки свободен час, да изляза – ако не из полето, то по околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, преди година-две засадена елхова горичка и беше чудeсно, като обърна лице към слънцето, да се вслушвам в неспирния добруджански вятър, свистящ сред елховите иглици. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с острия мирис на оборски тор и горени дръвца долитаха крясъци на селските гъски. Сойка току кацне върху храстчето наблизичко и любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а сойката отлита и в кристално чистия въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

  Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашното Тартамуш), обраснало с ниски криви дървета и с непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех тук на воля да си мисля за преходността на живота и да се изпълвам със самочувствие, че може да не съм вечен, но живота си ще контролирам както опитен водач с тежък камион минава по криволичещ стръмен планински улей. Отвъд пътя, срещу гробището, като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през прорезите точно на това място до 1940 г. войската държала под обстрел пътя между Балчик и Каварна, за мен пустият бункер беше атракция, страховито някога си военно съоръжение, изгубило вече стойност. От вътрешността му кърът наоколо ми изглеждаше изпълнен с опасности, в състояние изненадващо да те атакуват, и за мен това също бе тръпка, вълнуващо преживяване.

  На срещуположния край над Гурково имаше рехава дива брезова горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки – и те самотно стърчаха сред мъртви и изсъхнали, затрупани от преспи сняг буренаци. Отвисоко през мъглицата с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова може би уютен февруарски хоризонт.
По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, където живееха двама старци самотници – дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му бе наред на това селце – къщите, дамовете (както тук наричат обора), дуварите му, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите дворове не бяха още заличени, но там вече се разхождаха само гарги, свраки или диви зайци ровеха за корени.

  Веднъж в късен януарски подиробяд потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, сипаха ми в порцеланова чаша кисело добруджанско винце и с адаша пушихме от евтините му цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше вълшебни и жестоки приказки за отминали времена, когато тук кипял труд наред с веселие, седенки, сватби, кръщенки, годявки, ала и немотия, болести, смърт, погребения отеквали в отдавна задрямалите постройки. Задрямалото селце Македонка се рушеше като напусната от любов идея. сякаш пред очите ми. Мълчах и слушах унилите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като деца в непроходим лес, поправяха се, ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на безвъзвратно отминалите дни и години. Какво било тук, когато правели общото стопанство, а колко струвала литър газ или олиото през войната, как даскалът им румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменцата, чуел ли българчетата да говорят по български, с каква груба надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето замръзнало, та за сол и брашно, за газ и олио, вместо с каруци, мъжете от Македонка ходели до Каварна за напряко през морския залив и над неговите коварни дълбини с конски шейни по леда.

  Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се свирах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

  Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да послушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно изопнати като струна от напрегнатост, че нещо ето сега, в този миг може да се случи. Момичетата мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, зажаднели за любов, правехме се на заети в разговори, от които сякаш зависи светът. Повечето от тъкмо поизрасналите девойчета на селото бяха тук. 

  Дотегна ми всичко това и научих момците да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да иде да се натиска с някое от момичетата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

  – Ой, да ми падне Гинчето – провиква се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче-е, Гинче!

  Всички те явно желаеха едно и също, но им е било неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та уж се държаха шеговито, а пък просташки грубо. Нямах този дерт, ала сърцето ми бе студено; наблюдавах, изучавах ги, раздвоен от снизхождение и интелигентска ирония.

  Най-истинските ми лични часове бяха най-горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли. Седях си в изстиващата класна стая зад черни плюшени завеси и дращех печални стихове, докато на новичкия училищен стерео-грамофон се въртяха "Литургиите" на П. Чайковски с онази тяхна катедрална, по руски дълбока човечност. Така нанизах към дузина и половина стихотворения, от които лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство ли? А може би от желание да съм нужен на някого. Ама не, не на учениците, не и на двамата или трима приятели от селото. Този "някой" трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не тъпа напращяла дунда, която квака от ъгъла, за да привлече вниманието на мъжете.
Два пъти през седмицата в салона на Гурковския селски културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха на плочника край спирката, така че, ако киномеханикът – ниско, набито, яко момче, окъснее, ергените от селото понасяха лъскавите тенекиени кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената на театралния салон и сетне с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът бе почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията на филма, оттам долиташе цъкане на слънчогледово семе, въздишки, чат-пат звучна плесница, следвана от яко кикотене.

  Обикновено сядах сам на един и същи от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но не най-отзад, та да не ме разсейват в тъмното. После до мен започна да сяда и Данко, който сякаш се е чувствал длъжен да ми разяснява кое момиче как се казва, с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво иначе да бъбрим. Не беше свикнал с нрава ми, мълчанието вероятно го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и тогава аз се радвах, когато долавях край себе си присъствието на този срамежлив, тих и верен приятел.

  След това нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там върху разхлопан, лепкав от мръсни пръсти стар магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабените грамофонни плочи: съставите "Мънго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати за мен поизрасли момичета, които се държаха тук като у дома си: фамилиарничеха с механика, а и на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: "О-о-охо, ние още колко работи знаем!" Мъжкарите ги побутваха оттук-оттам, пощипваха ги, караха ги да се червят, поопипваха ги оттук-оттам, черпеха ги с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

  Измъкваме се от задименото стайче с грамофона и момичетата. Мълча си, а Данко току въздъхне: – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

  – Че какво да им забелязвам – отвръщам уклончиво, – всичкото им си е нормално! – И както крачим по опустялата улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше. Без дума да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

  Веднъж след киното Данко извади снопче доста опърпани листове от голям формат ученическа тетрадка и при мъждивата светлинка над кухненската им маса, замляна в трохи и фасове от цигарите ни, ми прочете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но пък твърде близка, твърде позната тъга по отлитащите дни. Потрай, ще дойде и за нас пролетта, успокоявах го, после – и лятото ще дойде. Ще хукнем двамата с теб към плажовете край морето. И на всяка цена ще отскочим и до Русалка, онзи френски курорт там, зад Каварна, забранен за българите като нас, ще разгледаме и ще разучим как живеят френските знойни момичета, ще си отмъкнем по едничко, както два млади вълка мятат плячката си на гръб.

   Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

     

Plovdiv, edited 08 jan. 2022

Илюстрации:

- Ърнест Хемингуей, от когото се учех да пиша стегнато.

- Похищение на Левкиповите щерки, Рубенс (1577-1640).