ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (385.)
"Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)
11.07.2004. МЕЧТАЯ ЗА ЖЕНА ГОРДА И САМОСТОЯТЕЛНА
В петък ми издадоха "MasterCard" и теглих 150 лв., с които купих 2 000 листа хартия финландска офсетова и я откарах с колата у Чонови в Рогош. Докарах го Тодор после вкъщи да оправи четирите сбъркани плаки на моя компютър, да извади копията чрез принтера ми. Можехме на ксерокс да ги разпечатаме, но той си бил забравил ключа от апартамента в жк Тракия, та го върнах обратно до неговото село Рогош, и там, докато пиехме кафето под навеса към лятната им кухничка на двора, рече ми с дрезгав глас, като втренчено ме фиксираше изпод вежди, как единият от синовете му протестирал защо над 150-те договорени допълнителни 100 екземпляра от книгата и неговият син Стоян нещо да не изкяри! Все пак допълнителни бройки са това, допълнителен труд. Отвърнах, че до момента над заема от 2 000 лв. съм натрупал 300 лв. борчове, тъй че да правят онези 150 екз.: 100 – на офсетовата от мен допълнително доставена снежно бяла хартия, а останалите 50 екз. – на хартията, за която Тодор Чонов ме бе лъгал, че платил 187 лв. (?!) с картона за кориците. Картонът, както разбрах седмица по-късно от служителите в търговската фирма за хартия, струва 20-25 лв., не повече.
Предложих двамата със сина му, който се мотаеше мрачен по дворчето: суркаше си чехлите назад-напред, ама не дойде, не седна при нас, да решат дали сега ще печатат всичките 250 екз. или сега 150 ще изработят, пък когато им платя исканите от сина му допълнителни 200 лв. в края на октомври, тогава отново да си правят настройките на печатарската машина и да печатат допълнителните коли за 100 екземпляра. Досега за печат на книгата разходите ми са точно 1550 лв. Смъкнах цената на 9,90 лв. за един екземпляр продажна стойност, тъй че при 150 екз. продадени, без да пресмятам какво ще поиска евентуалният книжар или търговец на сергия, за да изкяри и той – може да възстановя вложените пари, но само при разпродадени всичките 250 екз. Е, каква ще ми е тогава печалбата от десетгодишните ми усилия и вложените пари за онзи, дето клати гората! Нямаше да го кажа на баща и син Чонови – преглътнах, та и кафенцето в онзи момент ми се видя безвкусно, та ми и заседна като буца мазна пръст на гърлото.
Чонов разделил на три книгата за удобство при печатането: І – от 1 до 144 страница; ІІ – от 145 до 312 страница; ІІІ – от 313 до 496 страница, та две от три части, вече върху пауси: втора и трета, са при мен. Вчера до четири подир обяд четох третата част, като пооправих текста, ала пак оставих 5-6 грешки, които не бъркаха смисъла на писаното. После седнах да си направя сметка към колко чужди хора и институции съм влязъл в дългове, кога и как ще успея да погася дължимите суми. Листчето с цифри и с дати за погасяване, обградени с червен маркер, залепих откъм вътрешната страна на вратата в спалнята, че да ми боде очите. Тъй до Коледа си бях осигурил, дето се вика, светло бъдеще – куп парици потрошени и едно нищо насреща с куп дертове около тази книга.
А допълнителен приход нямаше как да си осигуря. Допълнителен приход можех да имам само ако книгата по най-бързия начин се появи на пазара и започне успешно да се харчи. Но това там – около продажбите на книгата "Ламски" говоря, бяха все неща, които от моите усилия или моята глупешка изобретателност нямаше как да зависят.
12.07.2004.
Тази утрин до седем и половина приключих четенето и коригирането върху паусите на части ІІ, ІІІ и ІV от книгата. Така намесата ми към текста и оформлението на книгата "Ламски" приключва. Имам идея: ако пазарът дръпне, да извадя самостоятелни книги от части І, ІІ и ІІІ (плюс новопоявилата се част IV), т.е. минимум три книги от по 150-200 страници, като нарисувам още куп илюстрации в досегашния веселичък стил. Оттук-насетне до края на печатането всичко зависи от Чонови, колкото и мрачни съмнения да взеха да ми се струпват както градоносни облаци около всичко, което ми се явява с красиво звучащата българска фамилия Чонови и с чудесното, пак нашенско име на селото Рогош, само на някакви си десетина километра от моя роден град Пловдив.
Върху 496-е страници оставих не повече от двайсетина правописни грешки, дребни, незначителни: било членуване на съществително от мъжки род, било промъкнала се на места ненужна буква или повторена дума. Обръснах се, пометох си дома, изкъпах се. Рано сутринта между четири и шест часа над Пловдив беше притъмняло от тежки дъждовни облаци. Между шест и трийсет и седем часа се изля пороен дъжд, а сега – вече около девет, небето е чисто, слънцето пече и съм на балкончето, а лястовицата ми пее, кацнала пред прозореца на спалнята ми. Тодор Чонов завчера подметна може би с най-приятелска дяволита усмивка, която съм забелязвал у него: "Тази лястовица като че специално за теб долита точно тук да пее".
Сестра ми се появи вчера (неделя) към три подир обяд с кофа кайсии от вилата им над близкото до Пловдив село Белащица. Откарах я около пет и половина до къщата, която заграби от наследеното от родителите ни, а тя ми донесе повреден вентилатор: "Батко-о, на! Подарявам ти го". До девет вечерта си поиграх с вентилатора, разглобих го, почистих го, смазах го и той, не щеш ли, взе, че проработи.
Сънувах тази нощ, че Re. с новичкия си съпруг се е пренесла да живее в къщата на майка ми и баща ми, а колата си господинът паркира в дърводелската работилничка на баща ми... Ама че сън! В десет и четирийсет и пет тази сутрин от уличен автомат – тъй рече, по телефона ми се обади Re. Ха, иди после не вярвай на сънища! Ето какви й бяха думите: "Лесно ти е на теб, занимаваш се само със себе си, докато аз за четири души трябва да се грижа!" Звучеше доста изнервено, въпреки че не разбирам с какво съм й виновен. Не попитах защо точно на мен решила да си изкара това напрежение; не посмях да питам каквото и да било; слушах гласа й и като планинско ехо отгласях през трийсетина секунди по едно ангажирано, с дълбока печал изречено, а всъщност лицемерно от моя страна, ама пък прочувствено: "Ах, какви хора, Боже мой!"
Така си побъбрихме сладко-сладко с моето някогашно мило момиче. Повтаряше ми, че лошо ме чува, като че ли аз бях отговорен за състоянието на уличните автомати в Пловдив, че нямала и минутка покой да обърне внимание на себе си, непрекъснато й се налагало да препуска ту за едно, ту за друго. Имала и проблеми с фирмата си май. А господин Съпругът не можел нещо да си движи колата по не знам каква си причина, пък Re. се пробвала веднъж сама да подкара колата му, но там всичко й било неясно, терсене и се страхувала, та й се налага май да вземе няколко опреснителни урока по кормуване при някогашния си инструктор, който случайно имал точно същата кола... и пр., и пр. Ей, как ми светна пред очите, като свършихме. Отдавна не бях подлаган на такава женска инквизиция с приказки, които мъжкият свят обикновено си спестява.
Вероятно не това е била целта на обаждането, от своя страна – не съм протестирал, нищичко не съм казал, освен че и аз случайно си имам някои малки проблеми, ама те не ме невротизират, докато тя май се е невротизирала. И това естествено наля литър масло в огъня, даде й повод за жестоки иронични нападки: Да бе, как може аз да съм толкова ангажиран със себе си, а при нея, ето на, съпругът й нещо пак боледува и не може да си кара милият леката кола – все в този стил и с този учтив назидателен тон.
Интересно ми е как сънят предвиди кой ще ми се появи на хоризонта от сумрака на миналото! Трябва да пална свещица в чест на майка ми и баща ми в черквата "Света Петка". Що в тази черква, идея си нямам, но живо си представих олтара и свещниците именно в този пловдивски християнски храм на пъпа на най-древния град в Европа.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (386.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)