ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (271.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (271.)

     И чашите бяха опразнени,
     и бутилката - с гърло разбито,
     и вратата беше заключена,
     а леглото - широко открито.
     И безбройни звезди от стъкло
     ни предсказваха щастие в тая
     като в приказка великолепна
     отдавна неметена стая.
     И аз бях мъртвопиян
     и с бумтящо от радост сърце,
     а ти беше пияна и жива,
     и гола във мойте ръце...

     Жак Превер (1900-1977), "Фиеста"*

  27.05.2001. МОМИЧЕТО И ХУДОЖНИКЪТ

  Пет-шестгодишен, случвало се е, особено през зимата, по цели месеци да съм при баба и дядо, родителите на майка ми в Пазарджик. Там се научих да карам колело с един от поне дузина поръждавели стари велосипеди, останали от дядовия бизнес с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица за велосипеди под наем. Имаше там, в махалицата зад канала, на улица "Тунджа", една Мария с психични отклонения, както се изразяват медиците. Не ходеше на училище, макар да е била-да е била около 10-12-годишна. Тази Мика, момичето на болнави, много бедни хора и направо старци, ни предизвикваше нас, няколко 5-6-годишни момчурляци, като ухилена се премяташе, чекнеше и клечеше на поляната под оскъдното зимно слънце с главата надолу, а под запретнатите поли на силно захабеното й рокле виждахме посинели кльощави кълки и това, че е без гащи. Сбирахме се на рояк далеч от зорките очи на бабите, лелите и майките, за да съзерцаваме Мика точно там, между краката... Инак никой не искаше да играе с нея, че беше сополива и нечиста, остро вонеше на урина, а и косите й – силно сплъстени, висяха на кичури. Суркаше подпетени огромни мъжки обувки на бос крак. Неугледният й вид отблъскваше, а възрастните от кумова срама й даваха комат хляб и парче сланина, поръсена с червен пипер или чубрица; Мика грабне комата, па му се радва, прегръща го, люлее го като бебче, целува го. Бил съм злояд по онова време и  любовта й към хляба за мен беше нещо странно, по-странно от това, че е без гащи.

  Да се показва ей тъй разголена пред нас е било най-вероятно начин да предизвика внимание. Батковците с погнуса я избягваха, а ние, момченца още – по на 5-7 години, забили пръстче в нослето или засмукали палеца вместо биберон, примираме от кеф. Това са ми били май първите уроци по секс.

  Смислено, строго погледнато, какво друго преследва модната дреха в облеклото на сексуално активната жена! Драперии, финтифлюшки, отворените деколтета, блузките, откриващи половината корем и кръст, мини-жуп, осигуряващ превъзходна видимост към задните части на женското тяло, изобщо, всички едва загатнати, полуоткрити или откровено разголени форми на женската плът преследват едничката цел изкушението в повече или по-малко вече утвърдили се норми, а понякога – и откровено шокиращо. Приятел художник, завършил във Великотърновския университет, разказваше преди години как в студентската му квартира нахълтала двойка влюбени колеги с мерака да ги нарисува с маслени бои. Пожелали с цветни маслени бои върху платното да бъде увековечена връзката им във върховен за тях момент от връзката им. Нарисувал ги той в най-приличните им дрехи за период от няколко сеанса, за около седмица време.

  Харесали го, предложили му да ги рисува и по-неглиже, разкрепостено. Нарисувал така още няколко нови платна. Свикнали да му позират, държали се все по-дръзко и непринудено от сеанс на сеанс, докато един ден му кацнали в ателието с шише скъп коняк, кутия шоколадови бонбони и странното желание да ги изтипоса дибидюс голи. Озадачен, пък и притеснен, опитвал да отклони такава поръчка, но двамата, особено момичето, били все по-настойчиви. Е, съгласил се, докато междувременно полека се подгрявали с коняка, по-точно казано, яко се напивали. Подредил ги той в поза, която непринудено да показва как силно се обичат и плътски се привличат един към друг, и си се върнал, значи, пак при статива. Час-час и половина рисувал. От време на време спирал двамата да си починат, бъбрели си това-онова... той – облечен, те – както ги е мама родила, а и момичето ставало все по-предизвикателно. Притискала се тя в своя любим, галела го, целувала, духала му в ухото, гъделичкала го по носа с щръкналите си зърна на гърдите.

  "Работата хептен загрубя – вайкаше се приятелят**. – Ами от един момент нататък тя докара нещата дотам, че той й налетя да я люби." Ами ти? – питам. "Досрамя ме – рече – скрих се зад статива да зяпам врабците зад прозореца, да не ги гледам онези."

  Може и да се заблуждавам, но ми се струва, че младата дама по този чуден начин е посегнала да изкуши и втория мъж в екзотичната им студентска компания. Сякаш му внушавала: "Ей, приятелю, ето с какви неща бих могла и теб да обдаря. Ето как става, виж как го правя". То си е предизвикателство, или изкушение, Евиният натиск е това. Дали любовникът осъзнавал за кого се разиграва шоуто под претекст, че дошли уж, за да бъде увековечена върху маслено платно любовта им за цял живот? Сексуално зрялото момиче е силно в нюансите и в полутоновете, в двусмисленото и недокрай изказаното, което винаги може да бъде тълкувано и като нещо безобидно, в рамките на позволеното, макар всъщност да нарушава забраните и правилата. Гъвкава като змиорка става тя, тръгне ли да ловува след набелязаната жертва.

  Ето разказа на такава една хищница. Благовеста Д-ва решава да си върне нехайния любим. "Очите му все в другите мацета, не ми звъни, хич не ме търси, наложи се урок да му дам, да го накарам да лудне от нерви" – тъй започна сама историята си. Накъсо, поканила охладнелия към нея любим да й гостува по много специален за тях повод, годишнина от запознанството им в леглото. Отделно си поканила от София, хем без да обяснява защо, и най-добрия приятел на любимия. Организирала си парти само за тримата, без тези двама мъже да са наясно, че ще се срещнат за пръв път от няколко години насам в нейния дом, пък и без да подозират каква изненада им е подготвила... Хапват, пийват, леят се от магнетофона мелодии на отлетялата любов. Ту единият, ту другият от мъжете става да танцува с младата дама. А младата дама цъфти и блести в хубостта си, и такава една дяволита, секси, вълнуваща. В разгара на купона, малко преди полунощ, тя изчезва в съседната стая, съблича се, облича си ефирна нощница, намята се с копринен пеньоар, връща се, демонстративно покачена върху луксозни алени сандали с високи тънки токчета, па сяда върху коленете на приятеля, гушва го пред очите на любимия, но толкова непростимо нехаен към нея напоследък, момък.

  "Наложи се да правя любов с приятеля му, само да накарам моичкия да ме желае, да започне да ме ревнува. Е, преспах и с двамата онази нощ, но моят глупак така ми се настърви оттогава, че си развалиха отношенията с другия." Е, да – казвам, – ама сега вече никога няма да поиска да се ожени за теб. "Ти тъй ли мислиш! – изгледа ме тържествуваща. – Я, виж! – Положи ръчица с блестящ новичък пръстен с камея върху масата в кафенето: – Това пръстенче нещо да ти говори?!" Годежен пръстен било.

  Как да нарека това, може би безскрупулно! Което е безскрупулно за мъжа, за жената е логично, за нея е разбираемо от само себе си – тя преследва по-далечна цел, докато ние я преценяваме логично за моментната ситуация, но пропускаме, че в преследване на стратегически желания тя може да прави тактически отклонения от нравственото, без да е безнравствена. Доверявам се повече на женския подход в заплетени сюжети; такъв подход е присъщ и при правене на изкуство, което олицетворява самия кипящ живот, непресъхващото ни любопитство, изкушението, и в крайна сметка – печал.

  Във военния роман на румънския писател Камил Петреску (1894-1957) "Последната нощ на любовта, първата нощ на войната" (1930 г.)*** се съдържа горчива, но струва ми се невярна констатация за женското предателство, пък може би за Шекспировото възклицание – "Непостоянство, твоето име е жена". Героят на Петреску (от името на румънския мобилизиран офицер Щефан Георгидиу – персона от румънския елит до Първата световна война, се води разказът) жестоко страда от изневерите на своята знойна съпруга. Дали героят или самият Петреску е проумял не знам, но една жена в разцвета на женствеността си има толкова стойност, колкото ние сами й определяме.

  Романтично изречено, жената в живота на един мъж е много специален музикален инструмент; неопитното или грубото посегателство най-много да разруши вместо да извади хармонични съзвучия и оформена мелодия. Ако не ти е по мярката този фин начин да извличаш удоволствие и смисъл от факта, че си жизнен човек, потърси си чук и длето – скулпторът вае формите отвън навътре, докато музиката пряко извира от сърцевината. Една любовна връзка не може да се гради само върху едностранно излъчване, необходими са два енергийни източника, за да бъде здрава връзката. За повечето от нас се борят не Дяволът и Богът, а жената и религиозният тъпанар.

  30.05.2001. 

  Катастрофирали край Бургас, загинал Жоро Слона****. Става днес. Погребението е утре, на пловдивските централни гробища. Около средата на юни Георги Божилов би навършил 66 години. Отиде си един от духовните изразители на моя роден Пловдив – артистичният, непукистки изглеждащият, най-обичан от моето поколение филибелии. Обикновен тих човек в бита, в скромността и в отношението към приятели и случайни хора, голям артист в художествената картина и експеримента с рисувателни техники. Друг би могъл тук да разкаже повече за тях двамата с актрисата Катя Паскалева: кое освен любовта ги свързваше един с друг, дори след като се разделиха, какво сега ги свързва след смъртта им в представата ни за ярките личности на днес наситила се на циници и политици топяща се по план, обречена да загине и се превърне в територия хилядолетна България.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 oct. 2020

___
* Превод на Валери Петров.
** Художникът Александър Филев (1947), мой съученик от пловдивското ЕСПУ "Г. Димитров".
*** Българско издание от 1975 г. в превод на Спаска Кануркова.
**** Живописец и график, Георги Божилов (1935-2001) е един от Шестимата големи т.нар. през 60-те години на ХХ в. млади пловдивски художници, наред с Димитър Киров (1935-2008), Йоан Левиев (1934-1994), Енчо Пиронков (1932), Христо Стефанов (1931-2013), Колю Витковски (1925-1999). Младежкият вестник "Комсомолска искра" бе първият им възторжен ценител и отпечата поредица статии, посветени на тяхното творчество и съдба. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (270.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (270.)

       Как цъфти плътта ми по-уханна,
       ти откак пред мене се вести;
       виж, вървя по-стройна, по-желана,
       а ти чакаш само: кой си ти?...*  

  22.05.2001. ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ

  Хармоничната гола женска фигура е празник за очите, а и за душата, именно заради сексуалното изкушение. Етичното издига здрави крепостни зидове, зад които мъжете се изпълваме с енергия; наричат я страст или животински нагон, но в нея могло би да има и естетично затаяване. Хубостта в по-изявените женствени форми облагородява порива, поставя му юзди със златен обков, опитва да укроти мъжкото начало у нас.

Хем кършете, хем ломете,/а по-много миришете – съветва народният гений в песента: У Недини слънце грее,/то не било ясно слънце,/ най ми била сама Неда...

Което сдържано настоява: любувайте се, юнаци, но това любуване да носи отблясък на преклонение пред божественото у жената, която е призвана да ражда. Сексуалната вакханалия съчетава в прегръдка Господ и животното у нас. Прегръщайки момичето, прегръщайки тръпнещата женска плът, сатирът, фавнът или дивият козел от свитата на тракийския бог Дионис чува мощния глас на природата и той вече не е стопанин на себе си, а е освободен от задръжките на цивилизацията първичен човек. Точно в тези лудо препускащи мигове настъпва великото плътско стълкновение, ечи тръбен зов и се веят знамена, времето изгубва смисъла си. И аз не знам по-интензивно живеене от сексуалната прегръдка между влюбени. Каква тръпка за изкуството и философията!

  В подтекста на най-великите постижения на духа и цивилизацията винаги е притаен изящният образ на хубава и знойна млада жена. И си мисля, не самото обладаване, а пътечката към коитуса е Върховното блаженство. Който разбира, строи пиедестал на жената-богиня, не сплита овча кошара, не кове клетка за своята любима. Желаеш да й се насладиш? Ами не я унижавай, не я притискай алчно, не й мачкай душата. Позволи й да ти се появи пред сетивата в цялата хубост на свободния й порив. Възможно е не точно ти да си ощастливеният да я целуваш и галиш, но теб за какво ти е робиня! Ако едничко тялото й е при теб, пак ще си сам, дори много по-самотен; пък нали затова се стремиш към нея – за да вплетете телата си, но и душите си – за мигове макар, в едно едничко цялостно изживяване за вас двамата! Какво общо има това с приятелството! Не е приятелство това, ами си е обяздване на необяздено досега животно: всъщност, обяздвате се двамата; ти вземаш нещо от нея, тя си взема от теб своето, както дивата вълчица с плячка между зъбите се отдалечава сред буйните зелени треви и внезапно разцъфтели храсти. Не мога да си представя любовта без свободата.

  А Ревността? Може би тя е форма на страха, че някой по-добре от теб ще я направи щастлива, че твоето мило момиче друг мъж по-високо ще го изстреля в божествения космос. Ала кое ли е истинското момиче сред пластмасовите кукли, които на стада се движат по улиците или седят бленуващи по луксозните заведения на света, наистина коя заслужава усилията да я имаш, което значи да й позволиш тя да те притежава, да ти се качи на главата, да ти пили нервите, с груби туристически обуща да те обхожда?

  26.05.2001.

  В компанията на двама съседи – Монката, 66-годишен, и 62-годишния Гошо Въргов, в кварталното кръчме "Диксън". Пием бира ние с Монката, а Гошо, понеже го свивала язвата, пие неговата си мешана мастика с гроздова ракия за илач: уж да го отпуснели болките, както казва. Черпя за 24 май, за Празника. Нали съм даскал! А приказките ни се въртят все около болести и смърт, та се сопвам по някое време: Хей, я да сменим плочата, що да не побъбрим за любовта, а! И Гошо Въргов, който ходи нощем да пази складовете с контрабандно внесена чрез протекция от най-високо място чужда стока, забравил май болките, захваща следната история... Отиват при него и колегата късно една нощ двама мъжкари с две млади жени: единият – циганин, другият – българче и явно доста срамежлив. А двечките с тях: хубавки, изписанки, както каза, да се чудиш къде и що са тръгнали по нощите с тези двама из покрайнините на Пловдив. Мангото се обърнал към Гошо и колегата пазач: "Батка, да имате свободна стая?" Жените си кротували настрани. Колегата на Гошо рекъл: "Идете в моята барака". Младото момче българче взело да се колебае, как тъй четирима ще се наврат в едно стайче любов да правят, а мангото повел по-пухкавата белосана хубавелка някъде в тъмното. Другата дръпнала нашия срамежливец: "Хайде и ние! Какво се чудиш? Нали си мъж". Поели и те в тъмното. Двамата нощни пазачи останали да мятат заровете на мешаната табла.

  Питам Гошо, а той отговаря: "Бе, не бяха проститутки. Проститутката от сто метра я познавам. Нормални жени си бяха двете, ама за пет лева се навили да легнат с онези завалии. Па то бяха луксозни мацки! Предполагам, мъжете им са паралии. Чудя им се: за пет лева цели два часа се затвориха с тези завалии любов да правят. Представяш ли си какъв секс е било. Два часа са това". На Монката очите лъснаха: "Да бях на твое място, щях да им поставя условие. Така де, защо да не пооплакнете очи, да погледате поне онези как ги разсъбличат, галят, натискат и мачкат?" А Гошо махва ядно: "Хайде, бе! Че такива работи за гледане ли са! Това е интимна работа. Мен ако питаш, чудя им се на тия двечките. Хем хубави, гледани жени, а изглеждаха интелигентни. Как тъй са паднали толкова, особено по-пълничката как със сополив манго склонила да легне".

  Слушам тези двама по-възрастни приятели как говорят, гледам ги как се оживиха и май забравиха за болестите, лекарите, илачите, страховете, а когато тръгнахме да се прибираме, Гошо замислен рече: "Знаеш ли, май вече не ме кълца язвата**. Отпусна ме, бе! От ракията ме отпусна пущината".

  По-късно, докато си правя вечеря, оглеждам ситуацията като на филмова лента, и както я възпроизвеждам, като че ли по-ясно виждам премълчаното, недоизреченото. Мразовита и мъглива мартенска нощ. Мижаво свети лампата в стайчето на пазачите, дето са се сврели в мъглата четиримата случайни любовници. Какво е това? Любов ли е! Щом има пазарене, пари щом играят, значи не е любов. Но какъв пир на дивата похот и страст ще да е било! Става оргия не за друго, а точно защото обстоятелствата всичко насочват към необикновеното, извънредното, опасното, което силно изостря животинското в нашите сетива. Докато върви по утъпкани пътечки на общоприетото, човек, макар и подсъзнателно, си остава в цивилизацията, длъжен се чувства да се съобразява с кое-що, да се самоограничава. Но в мизерно там някое място по-далече от уютните, затоплени и луксозно обзаведени дворци, две Евини щерки сами приели да играят роля на жертва: да бъдат похитени по особен начин, зависими от капризите на двама съвсем непознати. Парите, скъпият накит са отключващи фактор, рамка при взаимоотношението самец-самка, ловец-дивеч. Отвъд тази рамка, и по-точно казано: в сърцевината й, остава да властва оголеният сексуален нагон, първичният инстинкт.

  Въпросът е: а в състояние ли е жената в позицията на жертва да изживее фазите на възбуда, желание, опиянение, страст, сласт, екстаз, самозабрава? Вземам случая във възможно най-абстрактната му форма и си мисля: а може би да бъде възприемана за стръв и жертва, е заложен в женската психика? Ева възприема играта с идея, че нещо печели в крайна сметка. Онези нищожни пет лева са цена за услугата ли! Да, може би? Или за да изглежда, че тя е обладаваната! Ала резултатът вероятно я удовлетворява при такъв модел взаимоотношения.

  Какво ли чак толкова се случило! Мъжът ще си излее семето, т.е. ще стигне до мига, когато ще се насити, и ще я остави сама да отнесе спомена за неговото тяло, душа, а и плячката, която е отскубнала (пет лева). По-детайлно погледнато, интересува ме дали тя си тръгва сексуално удовлетворена, или след като не е имало чувства, участвала е професионално за печелене на власт, влияние, лукс или за назначение – при друг вид компании в обществото? Човек се среща с другия човек на разни нива: приятелство, общ интерес, плътско привличане, делова връзка, харесване в най-неангажиращ вид. Не смятам, че представеният по-горе сюжет е елементарна парично-стокова размяна.

  Откривам забулени в мъглата неясни очертания на нещо, заложено у всекиго от нас. Подходът на жената е различен от мъжкия ни подход към секса, като част от магията на любовта. Женското има склонност да се представя за жертва, точно когато тръгва да ловува. Да изкушава и излъчва, да придърпва към себе си, върху себе си, гъвкаво да увлича мъжа там, където може би сама е премислила вече, това е Евината стихия. Проституиращата жена е начин да разберем подтекста при женското отношение към нещата от живота. Комплексът на Месалина – на вечно търсещата самка, е заложен в природата явно на почти всяко момиче и усилията на цивилизацията са впрегнати да подтиснат или поне вкарат в някакви приемливи рамки този непресъхващ, избликващ страхотен инстинкт към ловуване. Затова ли върховният Господ бог на днешната ни цивилизация носи мъжки черти?! Дали защото единствено в духа мъжът може да се състезава с Природата – майка на всички нас?

  Като градим пиедестал на изкусителното женско тяло, мъжете всъщност хитруваме, примамваме своето момиче с ласкателните си внушения: О божествена ти, качи се на това място, което съм построил в твоя чест, Кралице на моето сърце, ала само не си пожелавай друг, защото другите мъже по-зле ще ти служат, по-зле ще въздигат чак до Небесата и облаците химни в твоя чест! Отскубнала се веднъж от омайващите негови настоявания, тя ще си потърси новичко светилище, където ще продължи да принася в жертва женствеността си с плътта си, докато излъчва флуиди, опияняващи мъжете.

  Уседнали, успокоени и скучни, мъжете свикваме делнично да възприемаме своето момиче, забравяме, че винаги някъде си там, макар накрая на града, макар в мизерен коптор, твоето мило момиче е в състояние да приеме и възкачи като свой жрец някой сополив манго. И като се прибере после при теб, няма да знаеш какво й се е случило; но тя вече няма да е същата: защото ще си е източила оръжията за предизвикателния необятен хоризонт на тъмните й женски авантюри, заплетени интриги и завоевателни безпощадни набези в необятните волни пространства на строго забраненото от теб.

  Тъжен, скучен, че и тягостен е животът на нашето момиче, с което сме в брачни или някакъв вид установени трайни взаимоотношения. Можем ли да го разберем, като се погледнем отстрани? Ако не се обновява възхитата, тръпката ни към нея, то личи по момичето – то губи пластичност, нежност, косите й стават чупливи, вече не те желае, става заядлива, напрегната от неясни и за самата нея вътрешни енергии. И огромният й проблем в случая си ти, скъпи, забравилият колко много й дължиш. Да бях обичал момичетата, с които съм бил, да бях обичал както са очаквали да ги обичам – ни едно вероятно не би ме напуснало. Че кое момиче ще побегне от любовта! Но и винаги се е намирал друг, който да ги възприеме по-възторжено, по-романтично, по-изненадващо или изобщо, по-различно. Трябва глупачка да е момичето ти, драги мой, та да приеме, че скучният многознайко, самовлюбеният никаквец, какъвто си станал напоследък до нея, й е на сърце. Срещал съм и здраво закъсали готини момичета, на които кой знае защо никой не обръщаше внимание; но те си имаха своята чудесна гордост, държаха да ги приемат като принцеси, да ги ухажват, и най-малкото – дискретно да им подават сигнали, че са силно пожелани, дори обожествявани от теб, глупако.

  Момиче, което държи на себе си, няма да ти позволи да се размазваш като мекотело от чувства. Момичетата – общо взето, мечтаят да бъдат изкушавани като ловджийки; кой предпочита дивечът зорлем да му се навира в прегръдките! Гледам отстрани как изящно замятат тънките си копринени мрежи, любувам се на умението им хем да са независими като котките, хем да ни изкушават – отначало полекичка, постепенно все по-явно, все по-откровено, докато в ушите на набелязания за отстрел самец заблъска Голямата тръпка на копнежа му по жена. Учудвал съм се как понякога дори неопитно момиче успява да разпознае истинския мъжкар сред куп кухи аполоновци. Често се е оказвало, че избраният за отстрел екземпляр е неособено привлекателният сдържан и срамежлив момък, който с нищо особено не блести. Младата жена обаче е наясно – сред обсаждащите я не й е нужен някой ръб, комуто да одере скалпа и да си го окачи на колана до отстреляните вече пауни, зайци, фазани. Тя търси онзи, който като че ли не отдава значение на нейните дискретни предизвикателства – ето стръв, достойна за женското любопитство, и ще прави опит да извади безразличния от черупката му, ще му се усмихва гальовно, ще се отърка уж случайно в него, сладичко ще чурулика и ще му се мотае наоколо. Увлече ли се по нея обаче, по мъничко и много полекичка ще се отдалечава, сякаш ще го побутва по чело: Ей, хубавецо-о! Не бързай, мили! Толкова лесно няма да ме постигнеш. Отчаян, озадачен, той спира преследването, вкопава се на място и... тогава започва любовната Евина авантюра. Тя вече знае – той е налапал стръвта, вече страда, бленува я, вече не мисли за друго, освен за нея. Може би ще му позволи да я докосне, и увлечен, опротивял и на себе си от плътските си мераци, ще го отведе лекичко през смях и глъч чак до Едемските градини, които не е и сънувал. И всичко напомня опитомяване на дивото мъжко животно за впрегатен добитък. А кой е звероукротителят не всякога е ясно. Вгледайте се пак в благопристойните бракове и любовни връзки на заможен тъпак с интелигентна млада дама, ако търсите отговор!

  Ако нещо ме е облагодетелствало в такъв род много нежни авантюри, това ще да е вроденото ми нехайство. Ако нещо някога ще ми е попречило, това ще да е, когато са ме усещали, че ги вземам твърде дълбоко. Силно увлеченият я плаши, тя интуитивно усеща, че той е склонен да посяга към личната й свобода; обратно – уравновесеният е предизвикателство, може да му се облегне като на дънер, да се подслони при него, да го боготвори, по женски да го ласкае и пришпорва. Обаче и дънерът е до време! От стария пън става прекрасен ориентировъчен знак, кота, репер! Мятайки се в живота си на жена както пъстърва в пенливия поток, ако не винаги е наясно сама със себе си, наясно е с дънера. 

  Мисля си: Ах, Боже мой, ако ви нямаше на света вас, момичета, млади духом, много жизнени и изкусително страстни жени, отдавна да ни е опротивял животът с всичките му шарланени сериали на войнстваща посредственост! Нe знам по-могъща тръпка от авантюра, в която действащ мотив е любовта с много умна, интелигентна жена, която не само държи на цената си, а и вдъхновява мъжа до себе си към висини.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 oct. 2020

____

* Превод от Николай Лилиев на пасаж от стихотворението на Райнер Мария Рилке (1875-1926) – един от най-изящните творци на европейската лирика в края на XIX - началото на XX в.; "Жертва" (1905-1906).

** Оказа се не язва, а рак болестта на съседа, и тя го вкара в гроба месец по-късно. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (269.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (269.)

  Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина. Артур Шопенхауер (1788-1860)

   20.05.2001. ЧОВЕКЪТ Е САМОТНО ЖИВОТНО

  Преди години, било е някъде през 1975-1976 Г., пътуваме с първата жигула на баща ми към София, отиваме по някаква си работа, а и да се видим с роднините, с чичо ми Стефан – четвъртия от петимата харманлийски братя, с жена му чинка Мили (Емилия от Радомир) и братовчедите Валентин и Соня. Та спукаме се по стария път, по доста стръмно нанадолнище малко преди Ихтиман, и виждам на 300 метра пред нас долу, в падината, над асфалта изведнъж се вдигна облак прах, огромен син сандък като да се мерна, преобръщайки се във въздуха, чу се грохот, а колите пред нас – забавяйки ход, се подредиха дисциплинирано като за парад в пътните две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя здраво на задника, и през ум да не ми минава да се правя на герой. Скочих. Търча като вятър поне стотина метра надолу, а гледам – и други наскачали от колите и кибичат, само аз си топуркам по стръмното.

  По средата на склона автомобил комби, от тези, дето им викат баничарка, с турски регистрационен номер, килнал се на една страна със смачкана предница, стоеше, бе заел напреки платното, а вътре, приклещен от ламарините зад волана – шофьорчето, младо момче, горе-долу на моя възраст, вдървен седи неподвижен и охка; ама не, не крещи, а охка, ей така, тихичко си охка. Двамина го подхванахме внимателно от двете му страни – извадихме го, пренесохме го и го облегнахме седнал до тъничко дръвче. Спомням си, силно впечатление, кой знае защо – ми направи, че стоеше вдървен, а и на бос крак беше с бая износени стари гуменки. От колата по пътя се бяха разпилели пакети лигнин; това карал, пътувайки към София, вероятно не за София, а за Европа.
Нямаше кръв, нямаше рани, само тихичкото охкане на втрещения пострадал човек. И ни думица.

  Стотина метра по-надолу в канавката отляво виждам синя ифа, камион с колелетата нагоре; хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се в храстите отдясно, току над дерето, в което цъцри речица. Край ифата имаше неколцина, но не смееха да приближат, само се гушат, изпъват шия; а откъм задницата й други оживено спореха.
Понеже кабината бе с муцуната към мен, мернах – там нещо шава, и докато приближа тичешком, показаха се главата и раменете на шофьора; тъкмо се мъчеше да изпълзи. Подадох му ръка, прихванах го под мишниците, помогнах му да се измъкне. След тази главоломна каскада на брадясалия дребосък: прашен, силно пребледнял и вмирисан на кисело от стара пот, и той младо момче, но на него май нищо му нямаше. Викам му (още сме сами; другите заничат иззад храсталаците като от окоп, колебаят се дали да приближат, че ги гони шубето резервоарът с гориво да не гръмне); та говоря му аз на това нашенче: А бе, приятел, какво стана? Нещо игриво, но и злобничко припламна в оченцата му; загледа се нагоре към яко смачкания пикап напреки на пътното платно: "Цунахме се... Ама го не пущих да ме изпревари, д`ейба неговата мамица манафска!" И още нещо рече на шопския си диалект, но не съм разбрал, не съм го и запомнил.

  Почакахме половин час. С включена сирена долетя катаджийска кола. Излязоха от нея двама омачкани, сънливи мъже; появи се цивилен канцеларски плъх, вероятно следовател; хвана да си записва нещо в джобно бележниче, попита за свидетели; та понеже не съм бил пряк очевидец кое как станало, върнах се при баща ми в жигулата. Върху напечения асфалт скъсалият се карданов вал на огромната софийска ифа бе издълбал около педя дълбок двайсетсантиметров улей – може би затова и камионът с високата си каросерия се бе превъртял каскадьорски във въздуха на 180 градуса.

  Мислел съм си после – до каква степен може да освирепее нормален иначе, кротък и мил човечец, та да помеле камиона си, да си рискува живота, па и живота на други, съвсем невинни хора наоколо да съсипе. Ей тази внезапно избухнала злост, която и мен ми е обземала неведнъж, трудно мога да я обясня. 

  В два след полунощ събуждат ме остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представих колко лесно е да умра, да пукна, да ритна бакърчето, да гушна букета, и как в многолюдния пъстър и шумен свят нямам ни един човек под ръка, комуто да се опра: по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е, как несправедливо съм бил пренебрегван досега, колко подло са ме предавали и лъгали: не само някакъв идиот от село Рогош, дето ме завлече с доста пари, но сестра ми ме измами, и как този мой корем адски ме боли. И тъй, защо да троша грешни пари за супер-модерен джиесем, като години вече никой така и няма да ме потърси. Нали! И пак помислих, че нямам на кого да се обадя, на кого да разкажа какво ми е в този нещастен мой сив живот и колко много ме боли.

  Живеем в самота. Любим се в самота. В самота умираме. Пред съвестта пак си сам и гол, и беззащитен като пале. Любовник/любовница, приятели, компания веселяци... Не е ли всичко то илюзия, с която безсмислено крадешком да прецапаме през живота и да прецапаме през ужасите и страданието? Философията, историческите разкази и легенди, цялата древна и модерна митология, политическите идеи и суети дали не ни заблуждават, като все ни представят очевадната лъжа, че уж живеем в група, в род, в общност? Zoon politikon*. Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни долу в бездната, в пъкъла на болести и в страдания на душата – ще усетиш как за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и пръкнали. След три години ти забравят образа: А бе, кой беше онзи смахнатият, как му беше името? Подир трийсет години няма и кой вече да си спомня за теб. Какво са някакви си трийсет години в пейзажа на вечността! Всичко наше на този свят е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската, великата свързаност, кръвно братство, сила и радост помежду ни.

  И не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от озверялата сган, защото у нея духовността целенасочено е изтрита, изблъскана от съзнанието; и тази гадна работа са свършили по план по поръчение на някоя чужда канцелария именно онези, които сме избрали да ни пазят живота и интересите като нация, обградили сме ги с възхищение и трепет, като да са ни богове, и крещим имената им по площадите.

  21.05.2001.  

  Чета информативно, без да поправям и да бележа с въпросителни неумелите, общо взето, опити за есеистично съчинение по лично избрана от всеки тема на милите мои десетокласници. Добротата явно надделява, въпреки отсъствието на аромат и цвят, и на задълбоченост, и кой знае какъв жизнен опит. Обилна, чета, и у тях е горчилката от неуютната ни държава, от озлоблението и грубостта, властващи над нас напоследък, от кощунството и грандоманията. Моето поколение българи, родени малко преди или непосредствено подир Втората световна война, много по-нарядко сме склонни да се самосъжаляваме. Ами да, били сме изключително заблудени, па и пак сме склонни да бъдем заблуждавани, макар да сме имали и си имаме свои смешни за по-младите ни прителчета илюзии, мерак, мечти. А патетата с жълто около човката, новоизлюпените под влияние на пошлия американизъм нагли материалисти дори илюзии си нямат. 

  От личен опит разбрах: убиеш ли у човека илюзията, че с недостатъците си макар, с неприятните си страни дори, пак може да е любим и да му съчувстват, пак може да е прегръщан, гален, целуван, приеман с любов, ала – убият ли му илюзията, че може да бъде обичан такъв изнервен, рошав и тъп, какъвто е, зейва у него с озъбена муцуна цинизмът, отчайващата му грандомания. И това вече не е демокрация, а пандемия на ненавистта, покварата и претенциите, че ей ме на!... аз съм добър, а другите – лоши. 

  Образи на покварения идиот и нищожество ни ги представят всеки ден по медиите като модел за успешен живот; духовността е изблъсквана от съзнанието на масовия гражданин на Републиката съвсем неслучайно, чрез всякакви възможни медиуми на свръх-модерния луксозен свят, кажи-речи, с всичките днешни съвършени средства за комуникация и промиване на съзнанието, с всяване на паника и ужас от смъртта. 

  Бележка от днешния ден

 

  Всеки час напоследък по всичките национални тв-канали и кабеларки на България, поне по седем пъти на ден съобщават броя на умрелите и онези, които душа берат в клиниките на държавата. Симпатичен мъж с бръсната тиква и очички на мишленце в  трици напоследък чат-пат взе да ми се появява тъжен и в траурно черна генералска униформа на 150-сантиметровия ми плазмен екран в спалнята. Емен-емен, ще ми се мушне и в леглото да ме приспива. Боже мой, аз тъй свикнах с присъствието на този готин Мутафчийски, все едно ми е любовница, че без неговите мъдри съвети колко е важно да си пазя здравето, да избягвам другите хора, защото между тях носителят на ко-вируса може да ме зарази, а и да не забравям да си мия лапите след прибиране от разходки извън дома, на всяка цена в бакалията да влизам и да излизам с маска пред муцуната, зорко да се пазя, като избягвам контакт с други човешки същества. Защото сам ли съм, на властта й е най-приятно: тя е спокойна, хич не страда за моето здраве, защото е успяла да ми отнеме нещо съдбовно важно за цялата ни Българска нация – успяла е да убие духовната близост с останалите граждани на моята мила държава. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 oct. 2020

––––

* Човекът по природа е политическо животно е идея на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. Zoon politikon e негов израз. Бел. м., tisss.