Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 3 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (102.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (102.)


  Не е жалко, че човекът се е родил или е умрял, нито че е изгубил парите, дома и земите си – всичко това, всъщност, не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. Епиктет

   13.07.1996.

  Демокрация ли? Нищо подобно. Берем плодове на комунистическото възпитание.

  
22.07.1996.

  Рожденият ден на баща ми. Не успял да откопчее предпазния колан и така горял в жигулата на 40-ия ден след 61-я си рожден ден; шест дни по-късно, на 6 септември 1983 г., издъхна в столичната клиника "Пирогов" без ни един човек, без близък до себе си. Часове преди това му помогнах да се облече в захабената синя пижама на клиниката. Това сутринта около 10. Към десет вечерта вече берял душа изоставен.

  27.07.1996.

  Вчера по обяд се обади сестричката ми: съпругът й бил на системи в клиниката на Пещерско шосе. На 25-и срещу 26-и юли за пръв път мъжът й остава да пренощува в къщата на ул. Янко Сакъзов, по някое време се почувствал зле, повръщал кръв. Както каза, литър и половина кръв повърнал. Целия ден преди това с 52-годишния Кирил тапети лепили. Тази къща, помислих си, е прокълната. Докато седем години живеехме на първия етаж с двете ми дъщери и майка им, къщата бе пълна с живот. За петнайсетина години, откакто се махнахме, всички – или се изнесоха другаде да живеят, или измряха. Най-напред си отиде баща ми. Три години след него се помина майка ми. Преди тях и подире им си отиде от света четирийсетинагодишната Живка – технолог в местния млекозавод, щерка на старата Крумова, от която нашите през май 1966 г. купиха етажа. После и Петра Крумова си отиде. После – седемдесет и няколкогодишният адвокат, бивш депутат от 1946 г. Запрян Джонгов от третия етаж. После – Джонговица, жената на адвоката. Дочка, която живееше с дъщеричката си в къщурката на двора, през две къщи при майка си се пресели. И така най-масивната някога триетажна къща в този най-стар район на Пловдив Мараша опустя. Паяци да поискаш да видиш! В избата между дъските на пода се появиха и скорпиони, такива едни с жълтеникаво-прозрачно коремче, ала бойко вирнало отровен шип. От трите около стогодишни акации отпред дълбоко под тротоара се проточили като пипала на октопод метър и нещо в земята страховити корени. Имам чувство, че акациевите жили са в състояние някой ден да прекатурят цялата тази триетажна къща, строена през 1943 г.

 
 Дали въображаемата у мен картина не е метафора на проклятието? Живка, като галено 4-годишно детенце някога, както спял, избола с вилица окото на баща си – известния адвокат и автор на книга за Родопите Васил Крумов, човека, построил къщата. На неизмазаната тухлена стена откъм улицата край черквата "Св. Георги" доскоро личеше наплескан с четка баданарка надпис "Смъртъ на опозицията!" От семейство Крумови жив е останал само синът Асен – ядрен физик в София, превтасал ерген самотник, невротизиран образ. Косата му стърчи на фъндъци като непрана овча вълна, идва си чат-пат нечакан от самодоволна София и разхожда надменната си физиономия нагоре-надолу по стълбището, мотае се в двора като сомнамбул. Все намира за какво да се сджафка със сестра ми, водил комисия спецове да доказва нещо, което е очевидно от сто метра и без комисия: че незаконно моята сестричка заграбила цели 2 (два) квадратни метра от общото стълбище към избата, та да си устрои върху миризливия гириз, който овоняваше квартала, нормална тоалетна.

   
Тази сутрин по сателитния канал на Дойче веле в седем часа ни показаха г-н Спас Гърневски от село Марково (1953), кмета на Пловдив. Та около две минути Спас от екрана на телевизора в хола жизнерадостно ми ръкомахаше и сладко ми говореше за житото и за хляба на народа. Натегачът Спас, който иначе ми беше дясната ръка, докато правех вестника на Демократическата партия* през 1990-1991 г. Боже мой!

   
01.08.1996.

  Седем часът. Пилците прехвърчат наоколо и въздухът е тръпчив и свеж. Това е моят месец в разкошния му образ на едничка утрин от моя живот. Цигарата дими в лявата ръка, чаят от мента с лимонов сок и две лъжички захар полечка изстива в порцелановата чашка с лъскавата лъжичка – сувенир от Re. и от остров Сардиния. Тази нощ сънувах две коли как се сблъскаха. Отзад беше червен москвич с мръсни, потни, шумни цигани. Не им дадох да ме преварят и онези яко се натресоха отзад, в задницата на колата пред тях. Заобиколих жертвената кола и чух трясъка. Имаше кръстовище, поседях на светофара, па полекичка свих надясно. Бях силно объркан. Блъснаха се по моя вина, че не допуснах циганите да ме изпреварят, да минат пред мен. Ама и нещо весело-злобничко ми звънтеше празнично в ушите. После пък на кръстовището между улица Янко Сакъзов и булевард Руски, тъкмо да свия вдясно, мръсносива ниса, която се спускаше, тресейки се, откъм моста на Марица, удари спирачки, поднесе, завъртя се и ми охлузи предната лява врата и калника. Нямах вина, ама ме удари... Събудих се и си мисля: Леле-е-е, добре, че е само сън! Ама не ми стана по-весело.

  На 1 август 1974 (?) г. сестра ми се омъжи за десет години по-възрастния Кирил Захариев. Бях дежурен по брой в старата печатница на улица Кракра и помолих линотиперът Беловеждов да набере върху тънка оловна пластина датата. Пъхнах пластината в джоба и я разнасях с мен, докато десетина години по-късно я запратих с финт в кофата за боклук – прокъсала ми бе джоба. Като си помисля обаче, сестра ми се омъжи на 21-22 години. Тъй че може да не е била 1974, а 1976 г., което значи – двайсетгодишнина от сватбата им е днес. Смътно си я спомням тази сватба. Седях на много дълга маса встрани от прозорците към пловдивската Главна, в ресторант "Република", някогашния луксозен "Молле". Беше шумно, оживено, бъбриво – три от нещата, които най не обичам. А "не обичам" не е най-точният израз – дразнят ме. Понякога и аз ставам бъбрив, че и противен на себе си. Вкъщи, докато я гласяха в булчинската й премяна, сестра ми се разплака; повтаряше, че не иска да се омъжва. Помня, цяла седмица преди това чувах да кроят с майка дали да не махнат бебето. Че сестричката ми беше малко забременяла, май затова се и омъжи. Русолявият представителен Кирил й се виждал чужд, понеже бил с десет години по-възрастен. Всъщност, май не й се напускаше бащиното гнездо. Все повтаряше: "Не го обичам, не го обичам този, защо трябва да се женя за него!" Преди това преживя мимолетна романтична история с някой си Октай от Истанбул, преминаващ чат-пат от Европа през България за към неговата си Турция. Няколко пъти били в луксозното кафене на хотел "Марица" срещу Панаирното градче и турчинът й подарил пръстенче от злато с гравирана под слой чер емайл стилизация на буквичката "О", демек Октай. Когато се омъжи, този пръстен сестра ми го остави на майка ни. Впечатлил я Октай, че й показал красива кожена торбичка, пълна с марки, долари, австрийски шилинги.

 На сватбата на сестра ми майка ми и свекървата нещо за пари май се посдърпаха – кой платил повече и кой, демек, се минал. И двете се чувстваха излъгани, ощетени, гледаха се накриво четири часа през масата. Мизерия! Турчинът Октай пък в моите си представи е слаб, строен, мургав, много готин. Кирил е рус, едър, улегнал. Октай й предложил да се оженят и да я отведе в Истанбул гнездо да свият. Пътувал бил с кола, прекарвал контрабандно стока през границата. Повече за него не се заговори, но сестра ми на няколко пъти ми е казвала, че е нещастна в брака. Имаше период от две-три години след смъртта на баща ни, когато Кирчо я пердашил жестоко. Веднъж си дойде за месец и нещо при майка ни. Къщата ни още беше в траур, а сестра ми – цялата в синини. Съпругът й я ритал, блъскал с юмруци само защото, като й казал да му извади на масата втора бутилка хубаво вино, му била рекла: "Стига бе, Кире, не бива толкова да пиеш". Поне тя така казва. Дали е вярно, не знам.

   Миналото понякога е като стара, силно захабена от кофти пране дреха – искаш да я запокитиш в кофата с боклука, но не успяваш да се разделиш: хем те боли, хем си свикнал, станала ти е втора природа, като удобните разръфани чехли зад вратата.

  
02.08.1996.

  Дали смирението не е най-висшата степен човечност?

  Народът ни е млад и жизнен. Доказва го управляващата политическа детска ясла.

  Изкуственият подбор ни съсипа. Сега си щъкаме – досущ механизирани тенекиени комункулуси от епохата на соца. Да, грешката е вярна: комункулуси!

  Днес най-яростно се отричат от Партията-ръководителка тарикатите, заслепени от мерак да се докопат най-сетне и те до тавата с големите мръвки.

   09.08.1996.

  Най-свирепите тирании винаги, неизменно са разчитали на всенародна еуфория и въодушевление с гора от юмруци, байраци, лозунги и театрализовани многолюдни шествия.

  Предстоят ни президентски избори. Кандидатите са четирима клоуни: 1) ръмжащ един с тенекиен глас апаратчик от бившата ни соц.номенклатура (Георги Пирински); 2) многознайко един с вдъхновено изпулени зъркели и едри зъби (Петър Стоянов); 3) един преструващ се на луд за пенсия (Жорж Ганчев); и 4) плешив с брадавица и мощен нос (Александър Томов). Избор ли? Избор няма, братя и сестри българи, а мен, кой знае защо, сред тази дружина най-симпатичен ми е Жорж. С тщеславието си щурият двуметров палячо Жорж, мисля си, единствен може им провали схемата.

  Държавата ни се подиграва с учителя. Лесно му е на невежия да се гаври с онзи, когото не проумява!

  Не че няма да ти подхвърлят някое кокалче, но после ще настояват да им целуваш не само лапите, с които са ти бъркали в гърлото последния ти залък да извадят, за да го преброят и претеглят...

  И богатият умее красиво да се оплаква, при това го прави романтично, с луксозен парфюм, уиски "Балантайн" в истинска кристална чаша с лед, край червени свещи, с дебела хаванска пура в ръка върху меки фотьойли в най-скъпото заведение. Тук 27-годишна жена (Славейка от Кърджали) погреба мъжа си Васко в трийсетата му година и от гробищата отиде в завода, че закъсали с плана, а жените от цеха в пловдивския завод за чанти "Чайка" й рекли: "С трите хлапета и сама в този чужд Пловдив, кога родата ти е чак в Кържалейрос, мислиш ли как ще посрещаш новата учебна година, твоите момиченца ако си нямат дрешки и тетрадки?! Парите да не са ти артък?"


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 apr. 2020

Илюстрации:
- Журналист в "Комсомолска искра",1976 г.;
- Двамина от новобогаташите на Пловдив**.
–––
* Вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 – 25 февруари 1991 г.).
** Спас Гърневски (1953) от Марково, Пловдивско, бивш кмет на Пловдив, и Георги Гергов (1956) от Джурилово, Врачанско, смятан днес – през 2020 г. за един от най-успешните българи. Бел.м., tisss.