Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 21 декември 2016 г.

Ars Poetica – НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА*


Аз я отведох на реката,
като
един уверен мъж,
звезди й свалях и нататък
се гмурнахме в море от ръж.

Бе в рокля с тънички презрамки
,
такава
пъстра, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя.


Жена! Не съм я уговарял,
тъй както е с жени по нас,
и в августовската омара

съблякох я самичък аз.

Говореше ми на ухото
несвързано какво ли не,

тъй както бе по гръб, защото 
пред нея бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш

иззад звездите Господ Бог –
трапчинка в рохкавия пясък
изрови тежкият й кок. 

Осъмнал сам под
небесата,
след като голи спахме там,
когато продължих нататък

видях се три пъти по-сам.

Бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж,

бе хубава и неспокойна,
внезапна като летен дъжд. 

Водите си лениво влачи
животът – сякаш ме превзе
и нощем чувам я как плаче,
вкопала в пясъка нозе.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година


Plovdiv, 20 dec. 1990 edited 21 dec. 2016 
––––
* По едноименното стихотворение на Федерико Г. Лорка (1898-1936):

Аз я отведох на реката; 
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж... и т.н.

Story – ВАКАНЦИЯТА И ДРУГИ СЛАДОСТИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

Цялото кралско войнство в блажен миг на абсолютна хармония
ВАКАНЦИЯТА И ДРУГИ СЛАДОСТИ

    
    Четохме, каквото четохме, учихме, каквото учихме, столичните лешояди от МОН отлетяха, както бяха долетели, и пак се върнахме към онова блажено състояние на духа, майка на Ренесанса, известно катоdоlce far niente, (сладко безделие). Учителя Панчо принудиха да се пенсионира, приятелче от трети "б" клас го блъсна кола и то издъхна, а татко му на Филипчо стана шеф на училищното настоятелство. Неговата банда главорези пази школото и нашето момче стъпва вече не като коледен пуяк, а като син на големия Лъв от цирк "Балкански".

    Род прехожда и род дохожда, пък земята пребъдва до века. Слънце изгрява и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. Вятър вее към юг и на север отива, върти се, върти се той в своя път и пак започва своите кръгообращения. Всички реки към морето текат, но морето се не препълня: те отново се завръщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак... писал някой си Еклисиаст*
.

    Докато има хора, ще има и суета, ала суетата е глупост. При нас организирани крадци, хора на мафиотски бос
** – личен приятел и на главния ни г-н прокурор*** и вътрешните министри от три поредни правителства, пет пъти рязаха телефонния кабел на квартала, отново заради медта изскубнаха на трийсетина жилищни блока асансьорните трансформатори и всички знаем кои са (апапите не се и крият), само полицията и следователите не разбраха, та набедили манго,
необхванат от бандата кокошкар, снимали го за вестника, демек: Ето, драги граждани, кой ни клати державата!

 
    И ние, какво да сторим, накъде да мърдаме – вярваме на вестници, телевизии, радиостанции. По телевизията охранени, ондулирани, напудрени госпожи и господа точат масали как денонощно работят за народа, уверяват ни: Още ей ту-у-у-уничко и краят на тунеля ей го де! Мародерите ни разплакват мамата, политиците ни веселят до полуда, накъсо, живот си живеем.

    Мишеви или Мишкови (за тях – по-нататък) се отказаха от развода, разведоха се тоест, луди пари по адвокати пръснаха, па си се гушнаха отново под един покрив заради цената на тока, прасе даже отглеждат на техния осми етаж. А прасето Гошо е кльощаво като афганистанска хрътка, макар да не лае, квичи, като е гладно, и сега в квартала всички ги знаят като Селяните от свинския блок.

    Наближава Коледа, върнаха ни класните, имам двойка по български, но не е болка за умиралка, защото никой вкъщи не знае. Минах в пети клас, имаме и нови даскали, Кавръкова вече няма да ни е класна и от утре десет дни излизаме в зимна ваканция. Много дечица в четвъртък представиха бележка, че по важни причини се налага да отсъстват в петък, и сега нагъват пържоли, пийват сладко винце (шара), зобат грозде под бабиния покрив на село. В училище сме останали само балъците.

    Ала петък в България е Ден на майстора, ден за нищонеправене, та и учителите в петък не изпитват. Изпеят надве-натри урока, търчат в училищната библиотека да сърбат кафенце. Посред книгите се разположила циганка с големи златни зъби, от два огромни чувала контрабандна стока вади, казват, евтино я дава. Хем даскалите доволни, че получили най-после заплата, хем и онази весела. Супер! Цял срок учим, край вече. Но хубавото е винаги малко тъжно. Леж колко си щеш, от друга страна обаче, кога мързелът е в повече, кефа разваля.

 
    Снощи натрупал две педи сняг. Вън – мразовито приказно. Обаче ако приятелите ти са заминали от града, скиташ се като букурещки хъш немил-недраг. Стане беля, съседът това чака. "Ей го на – говори, – тоз синковец никой го не наглежда!" От бездействие идат поводите за спор. Какво значи да те наглеждат? Да не съм мляко на огън, или жирафът в зоопарка? Но жирафа не го наглеждат, а го разглеждат. Тъй де, и ний сме учили Българска граматика!

    Тате разправи снощи, че Мишеви (или Мишкови), които живеят в съседния блок, хукнали да се развеждат точно понеже си уредили всичките дертове: изгледали си децата, оженили ги, развели ги, и тъй като за зла участ да вземе телевизорът им да се повреди, а пенсиите им мъненки – нямат пари да пълнят гушата на телевизионен техник, взели да си обръщат внимание, да се джанкат за щяло-нещяло. Полека-лека, от забележими само с мощен микроскоп дреболии до неща, видими и от старешко око с перде, едно слънчево утро се изправили пред зала № 5 на Районния съд...

    В пристъп на мигрена г-жа Мишкова нарекла мъжа си мухльо
****; той отвърнал, че доста вече я търпял. Кавгата се възпламенила от само себе си. От дума на дума стигнали до ортопедията, госпожата – с разбита долна челюст, Мишков – с пукната капачка на коляното, и което е най-неприятно: яко нахапан отзад, на врата, което подсказвало, че е опитвал безславно и страхливо да напусне полесражението.

    Най-готиният да си, нямаш ли си приятели – да ти се възхищават, и врагове –  кога ти върви, зад гърба ти от яд да се пукат, ти си кръгла нула. Белята придава стойност. Колкото по-голяма е пакостта, която си сторил, толкова по-важен си за пострадалите, издигаш им се в очите, а обикновено това са най-близки хора. Детенцето израства, като създава грижи на родителите си, и те хем се дразнят, хем им е драго, че си имат у дома жизнена, сърцата рожба.


    Хрантутник, който стои на чина като препариран, не си бърка в носа, винаги и неизменно е учтив с хлапето на гостите, по математика получава само шестици, а на всичко отгоре взема частни уроци по пиано и цигулка, учи английски, докрай си изяжда закуската, не замеря другарчетата си с хляб и кокали, а като го блъснат, вместо да зашлеви със страст грубияна, тихо му казва: Моля да ме извините!... е, точно това ангелче с крилца не е ли носител на световната скука, не е ли тих перфиден убиец на живота?

    Веднъж, когато се връщах от урока по Гражданска защита, напсувах кондукторката. Пуснах псувнята тихо, а онази чула. Оплака се на шофьора и чудна гоненица падна, докато ме приклещиха. Ядох шутове и шамари, даже се клех, че повече – никакви псувни! А не са прави. Онази първа ми каза лайньо и от дума на дума стана като с Мишеви. Пътувах гратис, факт.

    Също както говореше онзи яйчар на пазарчето зад нашия квартален супермаркет: 

    – Фактите, господин старши, са голяма дрисня. Само се опитай да отричаш, и ще видиш каква диария се получава!

    Полицаят си купил три яйчица и вкъщи открива, че две от трите са запъртъци. Връща се да обясни каква според него е истината, а яйчарят се тръшка:

    – Цели ли са яйцата? Не са. Как да разбера, че са мои тез яйца! Поне черупките да си ми донесъл...

    Полицаят пак се явява, този път с яйчени черупки в ръце. Поел ги яйчярят тези черупки, веществените доказателства, демек, души ги и ей тъй говори:

    – Че вонят... вонят – рекъл към тълпата затаили дъх бедняци, привлечени от евтината стока. – Хем бая си навоняват. Ама не са от моите яйца. Фактите, господин старши, са голяма дрисня. Само опитай да ги отричаш, и ще видиш каква диария се получава! На моите ярки яйцата им са бежови, на кафяви точици, пък черупките ти са от бели яйчица. Моите уважения, господин старши, много ми се ще да ти вляза в положението, обаче такива са фактите.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – еdited 21 dec. 2016
______
* Вж. Библия, Книга на Еклесиаста или Проповедника, 1: 4-7.
** Бившият гребец Иво Карамански (1959-1998), обявен за първи тартор в славната история на българската мафия, изскокнала из руините на разградена България, същият Карамански, с когото имаше честта да седи коляно до коляно в луксозен софийски ресторант някакъв си министър на вътрешните работи и сръбската певачка Лепа Брена да им пее на двамцата по случай рождения ден на мафиотския бос.
*** Бившият главен прокурор на Републиката Иван Татарчев (1930-2008).
**** По нейната (на г-жа Мишкова) логика достойни са вероятно мутрите, славните мъже и жени в правителството, както славните депутати в Българския ни парламент, като да речем, известните с обаятелното си излъчване господа Цветелин Кънчев (1967), Владимир Кузов (1966), Камен Влахов (1956), госпожа Свободка Стефанова (1944) и прочие типични образи на победилата веднъж завинаги "демокрация" в България.