ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1148.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1148.)

  И никой, като запали светило, не го покрива със съд, нито го слага под миндера, а го слага на светилник, за да видят светлината тези, които влизат. Защото няма нещо тайно, което да не стане явно, нито нещо скрито, което да не се узнае и да не излезе наяве. – Лука 8:16-17, из Библията

  28 avg. 1982

ПРОЩАЛНО*

ДВЕ ГОДИНИ БЕЗ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Крачи човекът по пътя си и скубе горите...
А как ще диша човечеството без гори?
Слиза твоят стихотворен Христос и скубе добрите.
А как ще живеем без добри?

Тъй си отиват последните бохеми-поети –
поредната крачка се оказва на онзи свят.
Тъй – без кариера, без стихосбирка, без проблем,
току-що вървяха, а вече съвсем не вървят...

Плаче сърцето ми за сърцето ти, всичко побрало;
така се пръскат сърцата, когато дават урок.
Даже скубят горите – там, на билото, като надежда бяла,
недостъпен за безкрилите, твоят козар е бог!

  Йордан Кръчмаров се нареди сред князете на духа, които заживяват между нас едва след смъртта си. Мир на душата ти, Повелителю на небесните стада! 

  От близки, приятели и съселяни 

От Възпоминателния лист по повод смъртта на Данко

Интернет-форум**

  16 avg. 2006 

  С'est la viе: Цитат: Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да съм в диалог с цялото човечество – но от координатите на Добруджа. Вярвай, отстрани много повече неща виждам в този, вече нейовковски, но добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм, преклонение към природата. Страшна сила е твоята Добруджа! Хваща те лекичко, доскучава, изглежда ти еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си пасивност, че само тук слънцето е толкова близо, така непоносимо печално червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, звездите и движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, а и с поезията и калта от всяка друга област от земята Българска. (Из мое писмо до Данко от 1982 г.)

  Това, Жоре, вече си ти. Това го виждам само в "Крайпътен ресторант"***. Нарича се усещане за... мъж. Дано не ме разбереш криво. Адски много ми харесва. Бъди здрав! 

  23 avg. 2006

  tisss:

  – Странни неща се получават, мила С'est la vie. Като тегля черта под изтеклите дни, месеци, години, десетилетия, с изненада откривам колко нерви, колко безсънни нощи съм пропилял зарад неприятни типове в моя живот. И по-жалкото: колко нехайно съм пропускал да река добра дума, дори само "Благодаря!" на нежния истински приятел. Непростима грешка. Непоправим пропуск. Виждам, две са само участията ти дотук в този форум, пък и изобщо; а и двете – с добра дума. Като опитвам да си изясня защо така съм се отнесъл към теб в тези два случая, имам нескопосно оправдание като за пред себе си – било е от опасение да не ме сметнат за самолюбив, да не ме вземат за персона, която крещи и тръпне да я отличат. То ще е вероятно и част от причината да не ти отговоря досега – неприязън към грандоманията, отвращение към полагането в рамка (дори най-изящна да е тя) около представата, че съм просто син, внук, правнук и праправнук на простосмъртни българи.

  Когато от най-ранно детство си живял сподирян от фразичката "От теб, мама, стока няма да стане", какво да очакват! Гледам ярко осветени от общественото внимание и благосклонност личности, но пожелае ли някой да ме направи уязвим, готов сълзи да рони безпомощен човек, най-лесно е, като ме хвали... Ненавиждам се в такъв момент. Зареждат ме с енергия за живот отрицанията, гневното скърцане със зъби, едва-едва прикритата ненавист, откровената наглост на грандомана и самовлюбения. Ето текст, роден от видяно през стъклото на раздрънкан извънградски автобус Балчик-Гурково в далечната 1972 г., който по друг начин, но малко по-прегледно казва това същото...

ПАЛЕНЕ НА СТЪРНИЩАТА

Видели ли сте лете как пробива
след огъня най-острата трева?
След жътвата, като пшенична нива,
и аз така се учех да раста.****

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edited on 04 jan. 2023

Илюстрации:

- Йордан Кръчмаров, една от последните му снимки.

- Бивш колега от пловдивското училище "С. Боливар".

___

* Донесли го през есента на 1988 г. на връщане от Гурково и Тригорци дъщерите ми Вера и Надя. Нямам представа кой е авторът на тази реминисценция от картина, образ, ритъм, словесна мелодия, характерни за Данко. Некрологът, отпечатан върху лист формат А-5 лошокачествена хартия на явно допотопна преса за плосък печат тип "американка", на която обикновено се печатат бланките за фактури, е знак за обич, с която се ползва сред обикновените българи този така непрегледно кротък в бита си голям Български поет. После се появиха пъстрите птици с лавровите венци, да повъздишат прочувствено: "Ах, какъв Поет, Боже мой!" Човешки работи – да се смееш ли или да плачеш! Между другото, когато преди години, през август 2013 г., след нощ, когато преспахме на голата земя в двора на къщата в Тригорци, отведох приятеля от юношеските години Тодор Ряпов в съседното Гурково да му покажа къщата на Данко, посрещна ни тумба мургави и гласовити, самонастанили се тук. И като ги попитах знаят ли, че това е домът на Добруджански поет, изгледаха ме със самочувствието на оскърбени: "Че кой пък е тоз Данко, това си е нашто къща!" Та приятелят ми – иначе сдържан и кротък по нрав българин, процеди нашенска ругатня през зъби; наложи се да го предупредя да замълчи, за да не си създадем неприятности. После в селското гробище на с. Гурково открих веднага (вероятно усетът ме е водил) гроба на Данко – занемарен, обрасъл с тръни и храсти.

  Чуто в първите години след смъртта му. Леля Керанка, майка му на Данко, завещала дома и дворчето за музей, където да се съхраняват малкото лични вещи и ръкописите на Данко. Толкова по темата за китките, всенародната любов и българско умиление към поета! И това не е само с Данко! Гърците белязали всеки камък, където поседнал уж някой древноелински бог, херой или мъж от легендите, ние ровим в пепелака с над четири метра натрупала се осемхилядолетна история, и сме такива каквито сме. Няма друг като нас, и това е вероятно една от най-неприятните ни черти като нация, свикнала да търпи и да слави преди всичко грандоманстващия самодоволен властник, тариката във всички сфери на живота. 

** "С'est la vie" ми е колега от пловдивското училище "Симон Боливар. Днес живее в Монреал, Канада. 

*** Разказ, писан, когато съм бил едва 17-годишен ученик в пловдивската гимназия "Георги Димитров".

**** Последно, заключително четиристишие от сборника "Сутрин рано" (1983). Прибирах се от Балчик към Гурково, когато вдясно от междуселищния полупразен автобус току покрай старото турско гробище преди съседното изоставено село Брястово (някогашното Тартамуш, което на турски език ще рече бряст) тъкмо бяха запалили стърнищата преди есенната оран, това простичко четиристишие прозвънтя у мен тогава, а сега ме връща към печалния спомен за Данко и цял низ случки, когато пешком двама млади мъже, жадни за приключения, сме се прибирали в Гурково от плажовете между Балчик и Каварна. Бел.м., tisss.