Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 15 януари 2017 г.

Story – ПО СВЕТА… И У НАС

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”
ПО СВЕТА
И У НАС

    Зимно време мъжете от блока се завират в абонатната на парното да играят сантасе или белот. Понякога и Тотю ходи там, та се връща увонян като кюмюрджия, с фин аромат, присъщ на мъже, които като дявол от тамян странят от водата и сапуна. Изглежда в компанията на кварталните михлюзи на наш Тотя не му спори, та от немай-къде мотае се покрай дивана и телевизора. Дреме при задевките на леля и мама, вместо да търпи пиперливи лакърдии в окаденото мазе.

    И тази вечер, като се навечеряхме, заседнахме пред синия екран. На Юлия й се спи, но не ще да мразува в другата стая и се гушнаха с мама в леглото. Свиха се те под одеялото, леля се разположи във фотьойла с разхлабените пружини, а тате се опъна на дивана, оригна се, изпърдя се мощно, рече едно "Ай, мамка му!" (извини се, демек) и притихна. С Муци пък се покатерихме върху кухненския шкаф.



    Изгледахме открай-докрай "По света и у нас" и на екрана цъфна доста слабичка, ужасно зле накъдрена лелка*. Тя веднага захвана да си чисти блузката от косъмчета. От време на време хвърля по едно око към нас и тъй се втренчва, че от притеснение ми пресъхна устата. Гледахме се ний двамата с нея горе-долу четвърт час, през коeто време на всеки две-три минути къдравата отегчена тропкаше с нокът по микрофона:

    – Альооу! Ко стаа ве, Пешооу? В апъратнътъ чуате ли мъ? Аз ни ва чуъм. Когъ ш'си упрайти скапантъ техника!

    Изглежда й обадиха, че добре я чува целокупният Български народ, и тя, като ни се блещи иззад залепени сякаш с дъвка десетсантиметрови пластмасови мигли, ни осведоми,
вече на чист български: че разполагаме с рядкото удоволствие заедно с нея да проследим предаването на този "От звук" (а може би "Отзвук") наведнъж от всичките им четири студиа на Българската национална телевизия. Показаха ни гола стая и онези там седяха насреща ни препарирани пред две голи маси, а върху масите – микрофони, щръкнали като... Ай, да не казвам като какво!

    Петима бяха. Трима мъжкари (двоица бузести шкембелии, третият – тънък като железничарска свирка) плюс две жени (първата беше мацка, втората – лелка). Зяпаха се тези петима като в онази игра, "Раз-два-а-а-три, замръзни!" Лелката беше с телени рамки на очилцата, типична инкасаторка. Другата напомня мацка, но щом обективът я приближи, видя се, че е отпуснала телеса като чувал картофи. 

    Водещата мести очички ту към нас, ту към милите гости, мъчи да ни се усмихне, подпира с двете си пръстчета бузка ту отляво-ту отдясно, демек: "мноу съм умна, мноу съм си убафка".

    – А сега, драги телезрители, да ви представя моите мили събеседници – рече ни водещата, докато нехайно мяткаше химикалка до носа си. И се зае да ни разкаже за името и длъжността на онези там. И всеки от онези там тежко-тежко надига задник, или ако го мързи да рипне, само кимва морно с угрижен и много отговорен вид.

    – Я-я! – изпъна врат тате. – Тоя още диша ли, жив ли е? Не гиберяса ли по-лани, кога седесарите сдадоха властта?



    Оказа се, че е жив. Даже, вместо да отговаря прилежно... задаваше бая неудобни въпроси на водещата, та на няколко пъти я вкара в деликатно положение. Тя го пита:

    – Е, господин Савов**, вий от вашата Демократическа партия нали обявихте, че не признавате Конституцията?

    А господинът тъничко й се усмихва, клати восъчен показалец, дълъг кажи-речи колкото полицейска тояга:

    – Кой вас ви каза, че не признаваме Конституцията! Аз това нещо наистина не го смятам за Конституция, обаче се подписах и се заклех. А сега ми кажете: Вий, драга госпожо, харесвате ли я тая конституция? Ама правичката да ми кажете, ей! Вий тая кон
ституция харесвате ли я, или не я харесвате?

    И къдравата мига-мига като мишка в брашно.

    Отплеснаха се да бъбрят как седесари изпотрошили дограмата на Парламента, а по-буйничък фен на СДС зафучил бойна шашка със задушлив газ, че да се издушат другарките и другарите комунисти от пребоядисаната БСП. Оказа се обаче, че тези подвизи не били дело на симпатяги от СДС, ами са си "правакация на правакатори", които самите комунисти, бивши маркс-ленинци, пратили там да развалят хубавата мирна демонстрация на Българския народ, че да ни злепоставят пред дипломатите и журналистите от Запада.



    – Ще ни отпуснат помощи от Европа, ама на мук! – горещи се объл като бидон за туршия дебеланко***, и само дето не ни показа среден пръст от екрана.

    Дип не стана съвсем ясно "правакаторите" що сгащили в сградата на Народното събрание не друг, а самите комунисти."Правакаторите" игриво скандираха (в откъс от снощния репортаж): "Вчера пукна Луканов, днеска ред е на Първанов". Евала за маскировката! На кого да му мине през ум, че кочияшът се зъби на господарите, от чиито ръчички папка и му дебелее вратът? Виж ти, патардията била камуфлаж!

    Бая ячки бяха момците, които лашкаха прозорците с лакът, къртеха дограмата, разбиваха загражденията, рушаха супер-скъпите държавни мерцедеси, мъкнеха павета към парламента и пъргаво търчаха да ги зафучат по някой там смъртно изплашен червен гьон-сурат. Обаче в суматохата нещо объркали командите...



    Показаха ни от софийската клиника "Пирогов" изгубилия дар-слово доскорошен син премиер****, бинтован като същински политкомисар от партизански боен отряд. Кръв беше избила
досущ болшевишка петолъчка, върху хубавата му бяла чалма. Зашеметеният господин, за пръв път толкова естествен, зарязал обичайното свое бръщолевене на безмислици, от инвалидна количка с жест отклонява репортерките, които му налитат като мухи месарки на конска фъшкия, а госпожа съпругата на г-н Филип съска подлютена: "Всссички ссса комуниссстичессски подлоги, Благовессст Сссендов, Петко Сссталиниссста, Алексссандър Томов, всссички-всссички ссса до един комуниссстичессски подлоги".

    Понеже предали народа, мрази ги, види се, и в червата. Вълнуваше се предатели да не подмамят Хубавото Наде (Надежда Михайлова), че да стане като с оназ бабка, която за майтап някакъв стажант ветеринар заблудил, че е малко бременна, и тя да вземе да се вайка: "Въх, мари Божке ле, какви времена, Божке, доживях! Човек и на средния си пръст вяра да няма".

    Та за доверието бяха лакърдиите.


    Чухме, че около народа бъка от нагли измамници и далавераджии, а политиците (освен пряко уцеления от неосъзнати гамени демократ с чалмата Филип Димитров, кандидат-светеца г-н Иван Костов, преподобния философ и поет Едвин Сугаревич, двечките госпожи Михайлови ( Хубавото Наде и пазарджиклийката Екатерина), както и неколцина литературни критици, дипломирали се в Шуменския институт за детски учителки, и поради тази причина до гроб предани и верни на своята професорка г-жа Елка Константинова, а оттам естествено предани и на Демокрацията) до един са купени от Държавна сигурност.

    Ей този факт чак тази вечер ни се изясни. Както обичат да се изразяват подобен род титани на духа, докато си репетират речта в клозета, пред огледалото: "Всички мои врагове и опоненти са долна червена пасмина".


    Седесарите всъщност са ми най-интересни. В гнездото им все нещо ври и кипи, там все нещо бълбука и ядни мехури изпуска. Нов щъркел току кацне върху старите запъртъци, па извие клюн към облака с прозрения за бъдещето на майка България.


    Вади пльоканчета с мехури и брадат артистичен господин от селцето Миндя, с уокменче, с оскъдна косица, привързана на тила с алено ширитче*****; току някого отлюспят, току за някого пак тамян прекадят, други пък перушината си току отново меняват. Карат се, зъбят се, заплюват се, гюрултия дивна до небесата вдигат, и все думата "демокрация" им на уста.

    Издрапат ли още веднъж до властта, не вярвам вече да са така мекошави като предния път. Ами че господинът по марксическа политикономия****** очевидно е много по-печен от наивника с болшевишкия фес. То отдалеч личи. Когато печеният марксист заговори на митинг пред софийския "Александър Невски", разбира му се какво приказва, понеже поспира, поизчака тълпата да си отскандира своето "У-у" и "Долу-у-у", па продължи; пак изстреля халостен залп като крайцера "Аврора... този път срещу комунизма и лошите комунисти
и пак се ослуша като шопар кога пикае. Под нозете му, нахъсани и наежени, прогресивните "демократи" бойко отгласят. Ей туй е мисълта ти да се лее като по вода, да знаеш какви ги плямпаш и с каква цел.

    Нямаше я в тези четири студиа старата госпожа*******, любимката на тате. Как ли зъзне върху стълбите пред храма "Александър Невски"! Там ветровито-о-о, свири фъртуната на народното недоволство "свойта зла песен", като забръска онзи ми ти леден ветрец откъм Витоша... Лесно им е на ревящите народни маси: един до друг, един зад друг – пазят си завет народните маси, най-много ушите им да замръзнат. А госпожата, ако не си е турила дебели вълнени гащи отдолу, утре има да ка-а-ашля.



    Без да ще, Гица засегна дремещия рицар на честта или мъжа-кавалер у тате, като рече през злостно кискане, че й се губи някъде "оназ кобра", както грубо подметна: "Къде ли е онуй изкопаемо Сиси Боата?"

    – Защо боа и защо кобра бе, Гичке! Ама па нищо възвишено ли не виждаш в тоз наш живот, та все влечуги ти в ума?

    – Щото е грозна – събуди се старомоминската завист у Гица. – Мъж й професор Маузер нали е хамериканец! Ама и хамериканеца си довлякла. Надушила келепира, и още как!

    – Грозновата е. Хептен грозновата – обади се мама, – но ще да е с нежна душа.

    – Наистина е добра душа – рече тате. – То личи.

    – Ти па отде знаеш? – подхвана го мама. И разви теорията си за този особен род люде, дето се захващат с такава мътна работа като политиката, наемат се света да оправят. – Таквиз нямат ни душа, ни сърце. Имат клапи. Обаче клапите им ги тургат "изкуственно", че да зеят по-гласовито по площадите. Ето, да кажем, Елцин. Как па не изтрезня тоз пиянгурник! Турили му четири клапи, и как него да фане алкохолят! Сегашният министър-председател уважаемият професор Беров, той па ги имал три.

    – Като дудук – поясни леля. – А Сиси сигур ги има дванайсе.

    – Какво "дванайсе"? – загледа я с бистър поглед тате.

    – Дванайсе клапи, какво! За клапи говорим.

   Мама положи плетката настрани, стана да ни налее чай в порцелановите бабини чаши с варакосани в имитация на злато емблемки на габровската фирма за галоши "Сърп и Чук":

    – Таз вечер чая ще го пием без шекер. В мъгливий Албион поданиците на Нейно величество кралицата тъй го пият.

    – Ний не сме англичани! – измуча тате. – Ний сме си само едни прости българи. Я ти ми подай захарницата.

    – Шекер йокму. Таз вечер ще се правим на англичани.

    – Тогаз не ти ща чая. От винцето ми налей ти.

    – Твойто винце сам на Руен си го излока – изгледа го кръвнишки мама, и като се обърна към леля, продължиха прекъснатия сладък мухабет за госпожата, дето си зарязала кефа във веселата нейна Америка и за далавера тръгнала да се навира из нашите родни батаци. – А!... От зор ли е довтасала! Стара ученическа любов я тегли насам може би?



    – Дошла да помогне на Българския народ – рече Тотю обнадежден, преизпълнен със светла вяра в доброто у човека-политик.

    – Ха, да помага! Бас ловя, че таз глезла у дома си в Щатите не е сяла и райграс биля, че слугинче негърче й сервира чая на позлатена табличка в леглото: "Добро утро, мадам! Как спахте нощес, мадам? Денят е чудесен за езда, мадам. Да изведа ли любимия ви петнист жребец от обора, или сама да се оседлая, да клекна да ме пояздите?" – ехидничи Гица.

    – Пфу-у-у-у! Пише ми се и тя земледелка! – И като юнашки намигна зад гърба на Тотю, продължи: – Спи навярно под копринен балдахин с мотивчета от зодиака – допълни сцената, която представяше мадам Мозеровица полегнала гола и сластна, настроена за ласки, току изскокнала от ваната с прясно издоено кобилешко мляко.

    Виждаше я като кокона Поликсени от патриотически съвременен исторический роман на модерен български автор: да речем, някой нов Рийт Глориъс Купър, зад което английско именце се спотайва някой наш Ганю, Гиню или Мунчо от имението Купърфийлд, което ще да рече: копач на родната литературна нива от Долината на глинените кратуни.

    Двете – мама и Гица, не съм ги чул да си противоречат, да се ядат една-друга. Какво ли ги сплотява? Навярно ще да е общият противник, който се е вторачил в телевизора, та ги остави на воля да си чешат езика, да се подиграват на неговата симпатия.

    Двете коментаторки тази вечер сърбаха чая си без захар. Като същински верни поданички на Нейно величество Елизабет II, те яко се наслаждаваха на екзотичния аромат от липов цвят, накъсан направо из клоните от липата под балкона. Тотю от инат стачкува, понеже не желае в този момент да бъде нито западен европеец, нито хамериканец, още по-малко пък британец. Сутрешният изблик на погнуса от всичко българско и родно чрез необяснени все още от науката алхимически реакции се бе преобразувал в национална гордост... Или както сам той се е изразявал неведнъж и по други, далеч по-прозаични поводи (затваряне на буркани манджа с пръжки и лук, например): "Свинското не мож го направи по никой начин пилешко. Свинското си е просто свинско, и туй то".


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 16 jan. 2017
_____
* Диляна Грозданова (1957) – журналистка, бивш политик от НДСВ и ССД.
** Стефан Савов (1924-2000) – председател на Демократическата партия и един от лидерите на СДС, народен представител в VII ВНС и 36-то Обикновено Народно събрание. През октомври 1991 избран за Председател на Народното събрание. Награден с медала на Съвета на Европа за особени заслуги към демокрацията.
*** Александър Йорданов (1952) – политик, дипломат, литературен историк.
**** Филип Димитров (1955) – политик от Съюза на демократичните сили, министър-председател на България от ноември 1991 до 30 декември 1992 г.
***** Евгений Дайнов (1958) – личен съветник на премиера Иван Костов от правителството на ОДС.
****** Иван Костов (1949) – политик, министър-председател на България в периода 1997–2001 г., лидер на СДС от 1994 до 2001 г. и на ДСБ от 2004 до 2013 г.
******* Анастасия Мозер (1937) – политик, главен секретар на БЗНС от 1992 до 1997 г. и народен представител в 37, 38, 39 и 40-то Народно събрание. 

Ars Poetica – НЕВЕРОЯТНО ЛОШО МОМИЧЕ

НЕВЕРОЯТНО 
ЛОШО МОМИЧЕ

Ах, не знам за какво, ах, не знам и защо
съм по тебе увлечен, пиян
като риба в ботуш, като звън на стъкло
от коняка, на пода разлян.

Да си свястна – не си, да си вярна – не си,
и се чудя на този мой шанс:
във леглата преспах на стотина жени,
но не бе като теб ни една.

Ти от мен просто нищо не си пожела,
но дивяхме като във вертеп
и сега като гарга увесил крила,
знам, не мога да дишам без теб.

Кой те знае къде някой друг те прибра,
аз съм спал като легнал във гроб,
щом събудих се сам, бях обрасъл с пера
и пиян от нещастна любов.

Ех, жена, ех, момиче без капчица свян,
с твоя розов корем ме плени,
с тез налети гърди, с тез коси, рамена
ме удави в море от мечти.

Моят кораб голям вече люшка се там
и бучи вече тъжният рог; 
бях доволен до днес, че оправям се сам,
ала днес съм пиян от любов.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 22 jan. 2007 – edited 15 jan. 2017

Ars Poetica – ПЛАЧ ПО ЛЯТОТО КРАЙ СОЗОПОЛ

ПЛАЧ ПО ЛЯТОТО КРАЙ СОЗОПОЛ

Всичко тази неделя ми ходи наопаки
и часовникът вече обратно върти,
огледалото с купища весели образи
реши да се трепе, на парчета лежи.

С палтенце кърпено вихри се вятърът,
всичко днес странно с мен се държи,
даже обувките вън, пред вратата ми
току-виж си отишли с ранени пети.

Каквото докосна, нежно разпада се,
побъркал се целият лунен пейзаж –
усещам се остров, населен от гларуси
и делфини, умрели на пустия плаж.



Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 13 jan. 2007 – edited 15 jan. 2017