Публицистика – ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!

    Днес гаврата с писаното слово, особено когато става дума за поезия, е на висока почит. Не само г-жа Божана Апостолова – пишман-поетеса, е в киреча по темата що е лирика, поне това нека се каже на глас, па макар и само във фейсбук! Лауреатите на всякакъв род лит.награди у нас сякаш ги избират по идиотския напън да се пише не само неграмотно, но и неразбрано, затлачено, омотано като кучешки черва. 

    Тягостното е, че за ходатаи на тези претенциозни ребуси, кой знае защо (знае се, впрочем – отнася се не до вкус и естетика) наемат поети, писатели, професионални критици. Тъй че в случая кичменът Лорд Бул* – рожба на манталитета в гетото Токайто на Пазарджик, сакъ-авер, по думите му, на Нейно величество кралицата на Великобритания Елизабет II, не е случаен персонаж в конкурс за стихове сред т.нар. европейска столица на културата 2019.

    Такива конкурси служат за оправдание на едни пари за лица с особен статус в Българското общество. Понеже на изкуството поначало и по принцип не само у нас, но и по света невежият, снобът гледат като на бая мътна работа, която само любим автор или спец с академична титла е в състояние да оцени. Вижте кои са жури.

ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬОУ ХЕНРИ!

(За ценители на замъци от словесна плява)

     Някога поетът Валери Петров (1920-2014) сълзливо се оплака, че докато кротко плажуващите около него блажено се изтягали на пясъка, намирайки се сред тях на варненския плаж, поетът си измъчвал ума в търсене на метафори на какво му мязало морето... Та и известни поети понякога шегички си бият, между другото, себе си иронизират, ебават се, казано на моя хъшлашки жаргон от бедняшките махалици на Пловдив. 

      Очевидно отново настанаха пищни чалгаджийски лирически времена поетите да си се затворят в онзи свой прословут замък от слонова кост с полюшващи се над островърхите стражеви кули като прани бабини гащи пъстри знамена и вимпели на честта. А споделеното от поета В. Петров бе човеколюбиво все пак казано в сподавени въздишки на застаряло сърце по изгубена отпреди сто години девственост, придружени от едва обуздани сълзи, сополи, женствени меки, влажни хлипове по некви си там техни Дионисиевски пиршества и вакханалии. И това бе коленичене пред човешката ни природа, пред олтара на бесовете, опит за извисяване.

      Салваторе Куазимодо (1901-1968), например – с печал и възхита... 

                     Човек е сам върху сърцето на земята,

                     пронизан от едничък слънчев лъч:

                     и ненадейно пада вечерта.

      Или от друга страна, романтичният роман "Лолита" на Владимир Набоков (1899-1977) си позволяваше – кощунствено за занаятчиите в изкуството, изискано да представи, бих казал, педофилията във вид на съвършената платонична любов.

      И сега вече явно заничаме към задаващата се мода, когато Поезията дотам се завря в себе си, в собствените си ъгли и подземия, че на воля да се любува на гроздове от презрели метафори, които сладки плодове само елитният, обзаведен с висока култура и вкус изискан тип ще разбере.

      Та питам, само питам, нищо лично: за кого твори поетът, Хенри? За огромната маса простосмъртни, които едва ли се и досещат какви велики откровения им съобщава Негова светлост, или за ограничен кръг велики професионалисти и оценители на нови тенденции извън конфекцията?

      И за илюстрация на мои си пристрастия, обръщам се към изкрещяно с автентичен глас от клошаря-непукист относно литературни говеда Чарлз Буковски (1920-1994), което въпреки и в стих, но без предвземка, без така страстно обичаните модни финтифлюшки и придихания обобщава:

Хенри,

нещата като че

наистина нямат
значение:
останалото е просто
нищожно количество
болка и
пулсиращи
пишещи
пръсти.

     По-леко смилаемо едва ли е изричано в наши дни. Или може би Сафо (VІІ-VІ век преди Христа):

                      Някои казват: конницата, други: пехотата, трети:
                      флотът е най-прекрасното нещо на тази земя.
                      А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
                      което обичаме.

                      И не е трудно да го обясниш на всекиго…

      2014 г., г-жа поетесата Б. Апостолова връчва награда за поезия

   

  Носителят на юбилейната награда "Иван Николов" г-н Васил Балев**

 Библиография:

 Из творчеството на поета Балев (1968) 

РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също). Пред президенството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – но това е стилистична грешка: малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва.

                                                      ***

Но тогава отново си спомням за теб
светът се превръща в мое тяло и чувство
предметите придобиват нравственост
дъждът се огъва във ветровитото огледало
и тогава столът до мен
става висша добродетел на дървесината си
а уискито трепти като червено листо в моята чаша
Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда

Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен

Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече

ме приближава до теб
а това не може
да се сравни
с нищо
друго***

ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО

3 пъти бях тъжен днес

(имат право древните: след полов акт човек скърби)

но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:

Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства

да не загубя чувството за хумор

Но да оставим леките шеги: все пак отдавна

нямаш вест от мен

Тук заесенява

свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата

а голите дървета придават на пространството безпаметност

Каква умора

какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите

Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото

Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо

заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото

гледа тъпи филми, изнежва се с депресии

Как мразя този град, Анеций

(а няма друг според класиците)

и става още по-противен, че не откривам сили

да го видя другояче

Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам

като извинение

Аз просто обвинявам другите

отричам другите от страх, униние, дребнавост

Например тази нощ сънувах

че лежа в уютна дупка, невидим за света

но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек

от благодарност ме целуна

а моята уста се сцепи от недоумение

Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес

и само от това беснях до обед

Но да оставим херпеса: за друго е писмото

искам да ти кажа, че напускам най-тържествено

стоическата школа

Не мога повече, не е за мен, прости ми

И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)

и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо

аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра

Единствената ми утеха е

да ме забравят бързо

а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес

това от теб съм го научил

КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ

Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –

вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър

от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,

слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря

развален латински... Силно се пристягам. С олющената

катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.

Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото

си реша миглите от чувства... От години се пристягам.

Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали

е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият

Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се

превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата

си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези

прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се

събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;

и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.

ПОНЕДЕЛНИК

пуших. И

се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии

при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник

затова го подарих на свраките

КРИТ

Тя е почти на 40, 100, 9000, 8

на съседната маса малко момиченце

малка принцеса която си ляга върху много дюшеци

върху много културни пластове

но отново настръхва зърното отдолу

мъх на майчиност има по китките

обича дъвчащи сърца – и

игри в телефона си

Бих искал да блесна

„Клишето

е лабиринт без стени

който поглъща милиони туристи годишно”

но го казвам наум

Тя би се изсмяла

с развалени от времето зъби

маранята над нея (на мазни квадрати)

напомня за древна мозайка. Лъчът

се пречупва през пола й

Тя живее в хотели

и нейните нови родители я пазят ревниво.

А мен – толкова сам и космат

властите биха прибрали веднага

ако я гледам по-дълго

И сега си отива

да си учи уроците

Всяка сутрин без нея трепти като езеро

там се оглежда

една тъжна позната муцуна

докоснеш ли неин предмет

се пълниш с олово. Но в мислите

ти предпочиташ да бъдеш

вместо неин любовник – баща

за да остане по-дълго

Ще я отгледаш ли в себе си?****

Стефан Цанев (1936):  

       – Стихотворенията на Васил Балев трябва да се четат под микроскоп – колкото по се взираш в тях, толкова повече метафори и значения откриваш; те са толкова сгъстени, сякаш във всеки стих са компресирани десет стиха и тътнат от концентрираната в тях енергия.

Георги Борисов (1950): 

       – Поезията за В. Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно – дори срамно. Новата му книга, скромно озаглавена „Стихотворения“, е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само литературоведски термин, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра. 

Елин Рахнев (1968):       

       – Страници, които те карат да се родиш отново.*****

НА ГЛУПЦИ ВИ ПРАВЯТ ИЛИ СЕ ЯВИЛ НОВ БОТЕВ?

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 21-22 dec.2014 – edited 13 mar. /12 avg. 2016

___

* Вж. http://www.bnews.bg/article/233486-evgeni_minchev_s_golyamata_nagrada_v_mezhdunaroden_konkurs_za_poeziya. Ето творба на лорда, запленила петчленното жури:

"Наех си квартира в очите на гълъба.

Имам гледка – небе, и клюн за тераса.

Нощем звезди-камериери се грижат за мен.

Аз обитавам едното око.
С другото се озъртам за теб."
Очевидно лордът има проблеми със зрението, или както на пловдивския ни хъшлашки жаргон казваме: Дава го кьор-бангьоз, тебе гледа – мене вижда.

** Юбилейната награда „Иван Николов“ за Васил Балев, вж.http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev

*** Из „Стихотворения”, вж. http://www.litclub.bg/library/nbpr/vasilbalev/poems2014.html

**** Единствената ми утеха е да ме забравят бързо... Из новата книга „Стихотворения“ на Васил Балев, вж.  http://www.fakel.bg/index.php?t=3997

***** Премиера на "Стихотворения" от В. Балев с участието на Стефан Цанев и Елин Рахнев, вж.  http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377

Ars Poetica – НАЙ-ХУБАВОТО НА ЗЕМЯТА

НАЙ-ХУБАВОТО

НА ЗЕМЯТА

Най-хубавото на земята

са любовта и свободата.

За любовта не ми е жал –

достатъчно съм поживял,

достатъчно целувал устни:
и вкусни, и не толкоз вкусни,

на чужди сватби ял и пил

и с много мъртви се простил.

Ала не мога на земята

без празника на свободата.

От мен отиде ли си тя,

нима живот ще е това! 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 31 jan. 1992 – edited 22 dec. 2017