Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 23 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (3.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (3.)

    Продължение от 01.01.2000.

  Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33): 
    – личния автомобил, 
    – апартамента, 
    – чашката винце,
    – механата, която човекът си устроил в мазенцето,
    – купената чуждоземна вещ,
    – йониката, на която се учи да свири изтърсакът,
    – пътуването до чужбина...
  Че какво лошо има в тези неща?!

  Давид от притчата на Стефан Продев почти по библейския сюжет бил, моля ви се, пролетарий, възправил се срещу Голиат, представен като някакъв средно заможен гражданин. Че нали точно тази категория – средно заможните стопани! – във всички епохи са били основният крепител на държавата, и това е азбучна истина. "Бедното момче от Банишора" – авторът, ползва низ от клишета на партийната агитация: 

     "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), 
    "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43)... 

  Но есето "Реквием за коня" е сред най-добрите неща в сборника. Дали е усещал публицистът каква ода на проектираната от княз Фердинанд кавалерия сътворил! Не Будьоновски коне, а някогашни тежковози от Българската ни артилерия внасят сантиментално-печалния чар в текста. Подтекстово откривам здравия дух на ред и самочувствие у някогашната стегната, действително могъща Българска армия, не обичайните затлъстели чиновници под пагон. Военните коне, как говорят имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Така родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от крайния квартал Банишора и воинското самочувствие, каквото от десетилетия вече не откриваме в жалките останки от някогашната армия – гръбнак на Българската ни държава. Но и това е друга тема; накъсо, престане ли да се изживява като ортодоксален партиец, Продев звучи вълнуващо, вж. с. 41-44, "Незабравимо време".

  Подир сантименталното есе "Колибите и момчето" с образите и размишления, така човешки, така по български приглушени, жизнелюбиво печални, иде третата дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и строителния епос) – сраженията с еснафа, заклеймяване на саможивия, ограничен в семейния си бит простодушен българин. И в това есе лъщи назидателният грубиянски тон, когато най-човешкият стремеж др. Продев обявява за гнусна ерес, вж. цит. съч., с. 87-95, "Писмо до познати". Поне пет белега на казионната червена публицистика виждам тук образцово приложени:

 1) Тенденциозност: "Вие", т.е. врагове, саботьори, провокатори, буржоа, еснафи, и "ние", т.е. мъжествените, най-достойните, най-верни синове и дъщери на народа, всеотдайните, накратко казано – праведниците. Всъщност, карикатурният образ на врага служи, за да внуши каква ценност за Българския ни род е партиецът;


  2) Лицемерие, представено като пищна, сърцераздирателна тревога, ала по-скоро начин да се подмени пак с клишета вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми зад девет земи и морета, показно изразена, нашепваща: партиецът не спи, партиецът будува, партиецът е живата съвест на епохата. И цялата тази плява е за да прикрие раболепниченето сред тази категория предатели към нацията;

 3) Липса на домашно възпитание, нещо, което откривам и у други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът Лазар Мастагарков и друг един тънък ценител на Достоевски, ама и на Хемингуеевите кокошки (не успял да си преведе от руския оригинал думата "котки"), които кокошки му направили впечатление, подразнили го – него, г-н академика от Сливен Атанас Славов, приятел на онзи митичен кебапчия с тиган № 8, с който тиган милият борец за духовни европейски ценности се готвил да залумка по кратуните опонентите си. Ето и култова фразичка на Невежеството у Стефан Продев: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува се той сам на себе си в опус, чието заглавие му служи за надслов на целия сборник*. Как да се не гордееш!

 4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., tisss – след като му разправил приятелят каква виличка смята да си построи), мислех нещо тъжно". И по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". И това трябва да буди у читателя отвращение от "еснафския" стремеж към лично щастие. Взривяването на съветска атомна бомба
иначе беше борба за мир. Като в древната латинска сентенция "Si vis pacem, para bellum", искаш ли мир, готви се за война. 

 5) Празнословие. Стефан-Продеви му "бисери": 
    "конфликтите на епохата"
    "червено петно върху ризата на Пирея"
    "удари на набат" (бел.м., руско-български турлю-гювеч, безсмислицата буквално 
би трябвало да се чете "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"). Та ето как столичанинът Стефан Продев се явява още един ограмотен рабфаковец** наред с академика (?!) Атанас Славов от Сливен и изрядните знания върху така любимия им руски език. Примери за словоблудство дал господ!
    "вие не обичате да се тревожите"
    "никой от вас не обича бурите"
    "вас ви е страх"
    "вие не сте личности"
    "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин"
    "имате вили, но нямате идеи и подвизи", 

     "вашите зъби растат за сметка на сърцата ви"
    "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници"
    "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н.

  Излез на улицата с тези купешки фразички, и ще те вземат за невменяем! Ей тъй жарко говореше на простосмъртните безпартийни водещият сред публицистите на болшевишката пропаганда у нас дисидентът г-н Стефан Продев – култов образ за т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", една от трибуните на самодоволната партийна представа за цивилизованост. Поне две от тези задевки ме карат да мисля, че атакувайки еснафа – удобното сламено чучело за мнозина стремящи се към София дълбоко-провинциални поети, както и за кеф на партийния електорат, да се умиляват капризните вечни партийни евнуси, публицистът Продев през далечната 1987 г.
правил словесен портрет на типичния партиец, дошлия да се устрои в София полуграмотен мечтател. Два пасажа бият в тази посока:
  "Няма нищо по-забавно, по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни", и "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

  Въпреки жалката истина – пише Продев – заради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето знание", заради "пропасти в школската ви култура" стигаше се и дотам във витийното си слово пламенният ръководител на Партията да се обърка като пате в калчища с някой мил словесен гаф и сетне да се наложат пояснения, от които пък зевзеците гребяха не с шепи, ами с кофи за политическите си вицове. На живо Бай Тошо, например, в реч по Българската телевизия обяви Индия за "бисер в короната на американския империализъм", или може би най-сполучливият му гаф,  радост за душата: при тържествено рязане на лентички в Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полу проводници, пък догодина – за цели жици!" Лапсусите на академик Иван Славков мязат донякъде на изцепките у първия човек в Партията. Тато, Батето, Чичовото – България им е бащиния и "хубавите хора" се разпореждат с нас, доколкото им позволява присъщата и до днес за партиен лидер войнстваща посредственост.

    БЕЛЕЖКА:

  Имам хипотеза, че Продев си служи с образа на еснафа като с бостанско плашило, за да покаже истината за неграмотността по висшите етажи на властта у нас, а и за изгубилите нравствени позиции още в седемдесетте години на миналия век не само сред партийната членска маса, но и сред мекеретата – интелигентни иначе персони, обслужващи властта и всяка поочистена от миналото отрепка с пост в държавата.


  БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 24 oct. 2019
___
* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд. 1987 г.
** Партийните му другари в издателството поне да го редактирали, като не знае любимия си руски език, ама смеят ли да посегнат върху ореола и нимбата на "образцов политически оратор"! Бел.м., tisss.
 

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

ВЛЮБЕНИЯТ ЦИГАНИН:

– Аз я отведох на реката
*

като един уверен мъж,
звезди й свалях и нататък
потънахме в море от ръж.

 В рокле с две тънички презрамки,
такава – пъстра, от басма,
събу се, по сандали само,
целуваше ме и се смя.

Дори не съм я уговарял,
пламтеше слънцето над нас
и в августовската омара
с целувки й отвръщах аз,

а тя ми шепнеше в ухото
несвързано какво ли не,
излегната по гръб, защото
бях паднал аз на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в сухия крайречен пясък
затъна тежкият й кок.

Бе млада, твърде неспокойна
като внезапен летен дъжд –
 бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Осъмнах с нея гол в реката
и къпахме се дълго там,
преди да продължа нататък
отново беден, тъжен, сам.

На пътища обречен, мамя,
пристигам, губя се без вест,
ала заклех се да я браня,
да пазя женската й чест.

Водите времето си влачи,
където тъжно ме прокле,
и още чувам я как плаче
и да се върна ме зове...

АВТОРЪТ:

– Отсъствието не прощава; 
проклет дано да е мъжът
ожънал и засял случайно
и продължил по своя път!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 oct. 1979 edited by 23 oct. 2019

–––
* Аз я отведох на реката;
бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж...
От "Невярната съпруга" на Федерико Гарсиа Лорка, бел.м.,tisss.