Колкото и добре да си изпълнила ролята, въплътила се в
героинята, накрая се прибираш като обикновен човек при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
ШАМПИОН
Преди години, когато бях в
прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от седем крачки
можеше да уцели стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще
улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме доволни и щастливи, защото
все някой, изгубил баса, тичаше да ни купи я кифличка с орехова паста, я
баничка със спанак, докато останалите обсъждаха твърде редкия му талант. По онова време купешката
дъвка не бе известна. Имаше пак разни неща за дъвкане, но да кажем,
сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за
някогашен хлапак би била жив разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не
гадости: восък от лоена черковна свещичка, парче мазен асфалт (тук му викаме "дзифт"). Най-занемарените и неуважаващи себе си пък жвакаха
топче хартия. Който е пробвал, няма как да не знае, че вкусът на сдъвканата
хартия е доста неприятен – по-добре да гвачеш шепа суров слънчоглед. Сдъвканите люспи
от слънчогледовото семе образуват плътно топче кюспе – хем дъвчеш, хем като пиявица
изсмукваш сокчето с вкус на шарлан, докато в устата ти се образува несмилаема
хапка.
Все по онова гадно време в партийния седмичник на ЦК на БКП вестник "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук (1921-2010) представяше
американската "Кока-кола" за алкохол, пък господа моряците на Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници, отрепки и курвари без
капчица морал. В социалистическия си прекрасен репортаж от буржоазна Италия известният ни прогресивен писател Петър Незнакомов (1920-1997), например, описа образно прилежно как, като се накъркали с високоалкохолната си напитка "Кока-кола",
банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в
барчето с пастите и после вилнеели цяла нощ в близкото обществено паркче – вирнали краката на няколко порядъчни местни проститутки, накрая отказали да си платят, и като връх на всичките им американски мурафети, под апартамента на
господин Папата пели цинични империалистически песни и псували гнусно не
само Иисус Христос, Баща Му Бог-отец, ами и Светия дух, Христофор Колумб, Джузепе Гарибалди, барабар с Божията майка.
Струва ми се, оттогава, от онези славни времена на идеологическата ни война със световния империализъм, бе отбелязан първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене.
Рекордьорът, някой си янки, морски пехотинец, изплюл дъвката си на петдесет
и седем фута разстояние, наши шестнайсетина и кусур метра, както сметнахме
тогава в VI-a клас. Личното постижение на приятеля ми бледнееше пред
рекорда, обаче като се вземе предвид че момъкът още си бе едва в шести клас,
животът тепърва се отваряше пред него и спортната му кариера, така че независимо
от пълния с цвайки (двойки) ученически бележник, очертаваше му се добра кариера в новата модерна дисциплина на високото спортно майсторство. И момчето естествено се амбицира. Обзе душицата му Духът на Мамона, демек: на
капитализма. За световен или европейски шампион парицата не е малко, та докато след училище ние безгрижно хайманосвахме из улиците на скъпия наш до веждите прашен или разкалян Пловдив, въртяхме пумпал, играехме за пари (по за пет стотинки) на
стеничка и луничка или на градове и триъгълник с джамини (стъклени топчета), софиянци ги наричат "топчета", пазарджиклии – "билита"),
брулехме недозрели сливи афъзки, зарзали или кайсии из чуждите градини по къра,
нашичкият не си губеше времето, ами усилено тренираше в задния двор на съседната
спретната къщурка, демек, с плюнки асфалт обстрелваше калкана на съседа
фурнаджия бай Стоян. В онези жестоки години на социалистическо мракобесие
асфалтът още беше абсолютна новост в пътното ни строителство. Пътят
Пловдив-Пазарджик, например, още по фашистко време беше покрит от нацистите на
Адолф Хитлер с изливани на място през Третото ни българско царство десетметрови
бетонни плочи, дзифт топяха само в Асфалтовата база при някогашния Хайван-пазар
зад най-новия мост над островчето Адата отвъд Панаирното градче, и ние, махленски разбойници от североизточните склонове на Джендем тепе, влачехме от Хайван пазар буци
вонлива чернилка за нашия бъдещ световен шампион.
Пак тогава се появиха серия ободряващи лозунги на Партията-ръководителка "Ние строим пътя, пътят строи нас",
"Сей, земеделецо, днес му е времето", "Във всеки дом говедо, в дома на партиеца две" и прочие. Общинската ни управа здраво се бе заела с
разкрасяването на Пловдив. Из кривите тесни сокаци вече бръмчаха на
кръст и верев преустроени молотовки, продукция на съветския Завод имени
Молотова, с монтиран зад шофьорската кабина телен кафез, същински
курник, и пловдивчани се носехме из любимия си град като ято кокошки-носачки по линиите
на градския авто-транспорт. В Цар-Симеоновата градска градина по соц. празниците гърмеше весела духова музика на Офицерския клуб и пак ние, хлапаците от крайните
махали, на всяка бележита дата търчахме да правим скомина на наперените
музиканти духачи и тъпанари. Знаете ли вие какво е това "скомина"! Ръфаш пред издокараните фатмаци парче лимон, докато от тромби, тромбони и прочие излъскани с пуцинг флигорни и от кларинетите потече слюнка и целият оркестър хукне да те гони из храстите с големия тъпан, чинелите и дървените разни пищялки, камбанки и анджаклами.
Ей на това му се вика "скомина".
Артистични личности бяха
тогавашните наши общинари. Нацвъкали бяха в Пловдив зелени, сини и червени емайлирани
табелки с надписите: "Не гази тревата! Тя е твоя", поучителна
ценна важна мисъл, като "Плюенето върху тротоара е белег за липсата на култура.
Културният гражданин никога не плюе" или пък категоричното "Храченето на
обществени места е абсолютно забранено!" Не се бяха сетили да добавят
"Стой, горе ръцете! Стреля се на месо!" Така че как чужденец, гост
на Пловдив, пред онези родни чудесии, да не реши, че голям кеф за пловдивчанина
е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи, където завърне? Ами че въобще не
е така. Пловдивчани си плюехме и пак си плюем най-нормално, ни повече, нито
по-малко от жителите на който и да било град в Европа. Налагаше
се да им доказваме на империалистите, че сме нова порода граждани, а именно,
пак сме си кюнлии от кол и въже, обаче сме от социалистически тип – нищо, че онзи
мърляв Пловдив винаги е бил, пък и до днес си остава неделима част от архаичната
представа за миризлив силно задръстен Ориент, вонливо бунище, тотален кенеф. Само
че за разлика от днес, когато вече е забранено дори да нагазим в любимата река, с бащите, полуголите какички и батковци някога ние се къпехме лете и до
края на октомври в същата омърлявена от фекалии (лайна), говежди фъшкии и
боклук Марица сред цветна помия, доплувала чак от Хартиената фабрика за
тоалетна хартия в Белово и Кибритената фабрика в Костенец, плюс изтекла от селски нужници, отходни канали и ями от Пазарджик и циганските махали из нашата
райска, разкошна и неземна Горно-Тракийска низина.
Дойде моментът да разкажа и за
Цариградски. Цариградски беше най-личният сред талисманите на моя невероятен
Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният таен любовник на няколко
дузини позастарели местни дами и провинциални актриси, на известния с
люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кючук Париж на пловдивските войнствени
македончета, на вдетинения трийсетинагодишен Данката Чекиджията от Сарайкъра,
на вечно ухиления до уши кротък идиот Стефчо Каруцаря от махаличката между улица "Васил Априлов" и североизточното подножие на Джендем тепе и взвод от повече или по-малко смахнати образци на местната филибелийска
духовна флора и бохемка аристокрация. Цариградски можеше да го срещнеш в най-жестокия мраз и в
най-страшна жега винаги в жълта избеляла, но чиста фланелка, тиролски кожени
къси панталонки, в три-четвърти снежнобели чорапи до коленете с пискюл, в
туристически груби обуща или гумени чизми и широкопола сламена мексиканска шапка, артистично метната
на гръб, с увесен на шията му портативен транзисторен радиоапарат "Ехо", чудо на
родната соц. електроника, което едвам-едвам с пращене и прекъсвания лови Радио София и още две плюс една радио-станции на
средни вълни, стабилно – Радио Букурещ в диапазона на дългите
вълни.
Цариградски за мен е родна,
пловдивска версия на д-р Рийо от философския роман "Чумата" на французина от Алжир Албер
Камю (1913-1960). Учтив, сдържан, строг, ала
доброжелателен, този рядък и твърде специален Божи човек обхождаше централните местни
улици и булеварди, да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен купищата емайлирани предупредителни табелки бе посадила по зидовете край автобусните
спирки огромни колкото снаряд на морската корабна артилерия чугунени истукани, метър високи, каквито бяха тъмнозелените гнусни общински плювалници.
От службата по чистотата Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и
вапсана в печално-зеленикаво каручка с шперплатова кабинка, дето зад гърба му се
лашкаха и звънтяха седем или осем казана за отпадъци, плюс емайлираната кофа за кашата с хлорна вар.
Да имат много здраве всички, дето погрешно си мислят, че почистването на
обществени плювалници е несретна участ! Бих им препоръчал да се вгледат как си
върши работата, как се отнася към занаята и длъжността си Цариградски, само за да
проумеят, че няма нищо унизително, отнасяш ли се с уважение към
себе си и към самия боклук, който са те наели да чистиш от суетния ни немарлив живот.
Не съм чул тук, в моя ехиден и
ироничен Пловдив някой да му се подиграва. И най-пиперливите подигравки на
тукашните зевзеци са замирали в респект пред изящната благородна фигура на този ветеран от сраженията с човешката ни нечистоплътност и войнствена тъпа злост. Почистването на всеки плювалник Цариградски превръщаше в ритуал, в
свещенодействие. Орляк от дечурлига го следваше неизменно по петите. Възрастните пловдивчани, и те се спираха да погледат как с финес и мерак си върши работата.
Изважда от шперплатовото си фургонче чифт оранжеви ръкавици,
наниже ги до лактите, и като изсипе фасовете, огризките и вечните мазни хартии от
банички с извара и така яко любимия на пловдивчани мазен бумбар* в цинковия тенекиен кюп, ловко минава плювалника отвътре и отвън с рязана метличка, топната преди това за дезинфекция в кофата с хлорна вар.
Къде се изгуби тази рядка птица?!
Знам, слушал съм историята за неговата смърт**. Смъртта му е така романтична, както вероятно и целия му живот на тих
самотник. Ала обърна ли се към спомените от моето детство, той си е там: чист, мълчалив, строг, но дружелюбен. Трополят копитцата на дръгливото конче по някогашния къдрав паваж, заменен днес с напукан асфалт, меко се
полюшва зеленото шперплатово фургонче с тракащите кофи за смет и лопатка не за
кюмюр, а за конските фъшкии по някогашните пловдивски улици, писука транзисторното му бръмкало – родното радио
"Ехо" върху гърдите на Цариградски и чувам шлагера "Буона сера, сеньорита, буона сера", което ще рече "Добър вечер,
госпожице, ах, добър вечер!", "Темпико, Темпико-о-о, Темпико е в
Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничката на Петър
Ступел за "малката креолка от Венецуела", дошла тук от майната
си: от католическа Латинска Америка, на нашия софийски фестивал, ах, миличък Боже източно-православен мой!
Понякога си мисля, че детството е приказен сън, че нормално в този приказен сън, шетат грозни чудовища и зли вещици, но има там и добри герои. Момченцето, което съм бил някога, продължава с лакомо любопитство да се удивява на този приказен живот в България, и още по-точно – в Пловдив. Издъхне ли у мен онова ненаиграло се, ненарадвало се на родните български странности и простотии хлапе, сигурен съм, това ще да е и краят ми, като автор на документални спомени за вълшебния Пловдив. Навярно вече се питате: Що стана с приятелчето от някогашния VI-a клас на основно училище "Сашо Димитров" срещу старата ни градска болница в Пловдив, основана от руснаци по времето на Руско-турската война от 1877-78 година, между улица "Васил Априлов", която обявиха напоследък за булевард и южния склон на Джендем тепе? Милият, тренираше усилено почти две години с надеждата да му запишат името поне сред подгласниците на шампиона плювач и все пак не успя да преодолее шеметните петдесет и седем американски фута дължина. В края на осми клас, когато строени по конец, прясно изкъпани и високо подстригани, с щръкнали като дръжките на самовар умити уши, очаквахме след дежурната досада подир безсмислени протоколни речи и шумни ръкопляскания да ни връчат най-сетне свидетелството за завършено основно образование, ми прошепна само на мен, най-близкия му приятел: "Отказах се, братче! Вече не издържам. Не мога повече. Толкова са ми силиците и възможностите. Ама не казвай на другите, че да не ми се смеят". И аз обещах да му пазя тайната. Сега – след над половин век, мисля си: И момчешките тайни си имат давност. Достатъчно съм си стискал изкуствените челюсти с тази срамна за истински заинатил се, ехиден и корав пловдивчанин велика тайна! Ето, казах ви я и усещам, как ми олеква. Какво пък, може този приятел да не си е видял името със златни букви писано в Летописната книга на тъпата Книга на Гинес, но за мен и връстниците, които го познавахме отблизо, той си остава Най-добрият на Балканския полуостров плювач за всички времена. А да не ви мъчи полепналият по небцето вкус на печал, ще добавя нещо освежително весело...
През онова отдавнашно лято, отлетяло във вечността, когато приключвахме
осмия клас, фурнаджията бай Стоян, съсед на моя приятел Панчо, получил огромни някакви за нас пари като наследство от американската си бездетна леля Сийка от град Чикаго, щата
Илинойс, и според предписанието от нашата общинска ни управа, пазарил харни майстори,
слезли от помаклъка покрай Смолян, да му измажат фасадата на тухлената фурна и
къщичка. Нека гледат комшиите и нека да му завиждат! Иначе за какъв дявол са му
хилядите долари, ако не се изфука пред завистливите ни бедняци! Та измазали
помаците отпред и отстрани без проблем. Като се хванали да клепат отзад,
хоросанът се ронел обаче, не искал да се задържи. Гледали го помаците, чудили му се
какво ще да е това чудо, два дена се почесвали и там, дето не сърби, па си вдигнали чукалата. Задната стена на вехтата махленска фурна след двегодишни
тренировки на бъдещия шампион моя приятел, се импрегнирала от асфалтовите плюнки. "Честно казано, то и си няма нужда от хоросан! – отсякъл
тарторът на помаците. – Цялата тухлена фурна при първото по-яко
земетресение от седма степен и нагоре по скалата на Медведев-Шпонхойер-Карник ще
се гътне с комина и стълбището, но хей тази стена отзад дори след хиляда години
няма да се срути!"
Който не вярва, може да провери! Насред новопостроените седем- и повече етажни замъци, покрай голата поляна на адрес: улица "Пещерско шосе" № 34, и днес се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое невинно наглед хлапе не ви следи зорко, може сам да се вмъкнете истимар*** в дворчето, да си напълните пазвата и джобовете със зелени сливи. Афъзки са, ранозрейки, та понакиселяват и са стипчиви на вкус, обаче ще ви доставят голям кеф, при положение че още си нямате кариес или сте още в началния стадий на гноен абцес – радост за стоматолога, който ще ви отунза париците. Междувременно тези дни местен тарикат, национален бандит, дето не си знае замъците, колите, курвите, яхтите, златото в Швейцарските банки и на Бахамските острови за по-специални персони, рожби и внуци на генерали от бившата Държавна сигурност, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки, сетне най-тържествено го изпратиха с духовия оркестър на Пловдивския гарнизон към Втора българска армия далече от цялата суета на греховния ни свят до чистак новичкото тихо и злачно място в модерното общинско гробище край пътя за Рогош, родното село на великия любим наш поет зарзаватчия, ала печатар и издател на книжки, изпълняващ за около година длъжността "Временно кмет на Стария Пловдив" г-н Тодор Чонов (1945), любимец на пловдивския вестник "Марица", обявен за истински демократ и основател на една от чудните партии след славния Десети ноември на БКП, чийто партиен девиз на седем файтона и половина членска маса от бойки партийци, изкиприли се, закичени с китки, мартеници и българския байряк начело гласи: "Малко сме, обаче сме качествени".
ПОСЛЕСЛОВ
Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002), завършила местния Електро-техникум, построен на мястото на обширна слънчогледова градина и житна
нива, където съм играл с връстниците от улица "Люлебургаз" и съм
пускал хвърчилата си на 150-200 м в небето, свързвам с време, когато все
по-често ме е обземала всепоглъщаща неясна възбуждаща печал, необходимост от
страстна любов, желание да посветя бъдещите си подвизи на умно, интелигентно красиво момиче, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси отзвучава
у мен като мотив от руска мелодия, чийто рефрен е "Третий должен
уйти"****. Разказва се в песента за момък и девойче, които много се обичат, в един момент на
хоризонта се появява Новичкия, и девойчето най-нормално, както хубавите момичета го умеят, зарязва омръзналия й любим, и тогава прозвучава онова
романтично "Третий должен уйти", или казано в прав текст: "Мили,
вече си ми излишен". Мисля, че и у готиното родопско момиче, почти моя връстница от Смолян, Мария Нейкова (1945), имаше песен с подобно съдържание, с текст на български
език, буквално преведен от руски, но не съм сигурен.
Ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, дето живеехме под наем, можеше
да се влезе и откъм потъналия в треволяк и бурени парцел на ул. "Пещерско
шосе" № 34. Там някога беше частната автомивка на Димитър Лозев, а когато
с моите родители и седем години по-малката ми сестра Ели се нанесохме да живеем
под наем на първия етаж в къщата на улица "Люлебургаз" № 17 зад
парцела, от частната автомивка бяха останали само бетонни парчетии, тухли и камънак – и всичко това сред сочна трева с живовлек, а в дъното на поляната: високи до
брадичката ми магарешки тръни. В края на май или начало на лятото, до първите
есенни дъждове през октомври-ноември на поляната надвечер идваха от Кючук
Париж, т.е. от другия край на Пловдив, батковци с китари и махалицата около нас
се огласяваше от жежки гръцки любовни песни. Как никой не ни обясняваше от
какъв зор точно тук правят концерт, пеят и свирят до след полунощ като влюбени
котараци на поляната големите батковци от Кичука! Шушукаха старите жени, че онези пак й
правят уважение на Лила, хубавицата, щерка на Митрето и Калиопа, Калиопито,
както я наричахме: двама саможиви, тъжни и затворени гърци в кирпичена им къщурка, ребром обърната към поляната. "Серенада пак й правят на
Лила", пулехме зъркели, искрящи от задъхваща, от омайваща до премала в
коленете и скута мощна тръпка; било е предусещане за Чудото на любовта. Докато
потомци на някогашните бежанци от Одринска Тракия и Беломорието дрънкаха на китарите си и извисяваха
глас, естествено имаше сред тях гръцкия тип тамбура, казва се
"бузуки". Та докато македончета от Кючук Париж пееха гръцки любовни
песни, саможивите й родители на Лила се залостваха в кирпичената къщурка, нос не подават, а хубавицата току се покаже важна-важна на верандата под
засраната, яко наплюта от мухи, нощни пеперуди и комари мъждукаща лампа да си реше
косата, дългата до кръста й, колкото конска грива смолисточерна коса, и да я
сплита на тънки плитчици с вплетени в тях розови и червени панделки.
Толкова още имам да разказвам за онзи мой Пловдив – града на бедняшките
крайни махали, не показната витрина на главната търговска улица и площади, не
думбазките салтанати на заможните филибелийски фамилии, а прашния град на
моето вълшебно детство и юношество... Толкова аромати, трепет и копнежи под
звездното Тракийско небе! И хладината, полъхваща нощем от увисналото над пътя
за Пещера магнетично Джендем тепе, и простичките песнички на славея при
ясната, грейнала като моминско личице пълнокръвна месечина, които долитаха до леглото
ми в тясната кухничка от сумрака на езическите тракийски времена внушителна
каменна грамада...
.jpg)
Plovdiv,
edited on 6 mar. 2024****
Илюстрации:
–––
.jpg)
***** Горе вдясно са дървените бараки на
работническата почивна станция край Китен, когато срещу почти символичната сума
от двайсетина лева четиримата Бояджиеви – баща ми, майка ми, сестричката ми и
аз, се пекохме на пясъка, хранехме се безплатно сутрин, обяд и вечер в стола на
станцията и леко тъгувахме по благоденстващия империалистически Запад и
Съединените американски щати. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)