ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1261.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1261.)

 Честолюбието ми бе до такава степен развито, че и с кожата си усещах идиота, който се е засилил да ме унижи. Бях наглед добродушно, тихо и мило, но рядко злопаметно хлапе, склонно да се пердаши с юмруци не само заради себе си, но и заради приятел, както се е случвало неведнъж и за мои приятели от юношеските години, като Ичо или Христо Махинов,и по-късно – Тодор Ряпов. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

XLIX

Лети животът час след час
ту с бяла риза, ту във креп;
това, което казвам аз,
не трябва да умре у теб –
доброто вино без мезе
не струва пукната пара:
ти, мой връстнико, малко взе,
вземи си още, грях не грях!

L

Лудей под синьото небе,
обичай себе си без страх,
че грижа щом те погребе,
ще се забрави твоят прах.
Припадай в пристъпи на смях,
до безсъзнание люби –
опитай всичко, грях не грях,
в безличност време не губи!

LI

На другите съвети даваш,
но себе си не виждаш ти,
единственото твое право –
умри с отворени очи.
Марица в Пловдив не бучи,
спокойна е като царица,
макар че в кока й стърчи
опашката на мъртва птица.

LII

На Пловдив задник завещавам,
и на Марица – босия си крак,
та с горест да ме споменават,
а не като свидлив простак.
На мойта Тракия с мерак
разпенено море обричам
и връх Памир, потънал в сняг,
че жега никак не обичам.

LIII

На хората с издути устни
дарявам верността си аз –
дано им служи най-изкусно
до сетния им жалък час.
На Джонгов* ловкия, в захлас,
от мъдростта му очарован,
най-честен, печен адвокат,
дарявам зъб... Не е отровен.

LIV

С достойнство, титли е богат
и пак е драг, макар и строг,
за стълбище до Онзи свят
ще сключим може би облог.
Това да им е за урок
на мойте майка и баща!
Не казвам, че е демагог,
и да ме моли, пак не ща.

LV

На Марко Марков** – уж поет,
дарявам патешко перо
да дращи с него всеки ред;
дано да бъде за добро.
А на Илия Зайков** – рог,
да се завира по-напред,
и може би в най-кратък срок
за него ще говорят вред.

LVI

На Владко Янев** – одеяло,
та кърпеното да смени,
че доста тъпо се излага,
при толкоз вино и жени.
Да не пропусна – кожени
и меки ръкавици за Мария**,
за репортажите тревожни
й завещавам и ютия.

LVII

Известни ще са те поети,
пък аз безимен ще умра:
над мен сияние не свети,
и ангел нямам, ни звезда.
Защо ли тук да ги коря –
врабец не може да е славей
ни в светъл час, нито в беда –
затуй, Поезийо, прощавай!

LVIII

Обичахме се дни и нощи
 и в дръзката ти сила вярвах,
от всички влюбени най-лоша
и непокорна като вятър.
Не всеки клон за свирка става,
на свирката свирач е нужен,
свирача друг го направлява
наградата да си заслужи.

LIX

А щом капризен ставам вече,
та губя вкус дори към хляба,
щом все по-често зъзна вечер,
коремът щом къркори гладен
и щом усещам полъх хладен
с три ката дрехи уж навлечен,
макар и млад – уви, ще трябва
да завещая свойте вещи.

ОТСТЪПЛЕНИЕ 

– И тъй, брат Франсоа, кажи ми,
на двадесет и четири години,
по-глупав ли съм от преди?
– Глава да блъскаш във стени,
това ли ти е по вкуса?
– Бих искал да пробия.
– Ще счупиш тиквата зелена,
а подлизурко ще се вмъкне
в процепа като хлебарка.
– Признание не търся, знаеш!
– Тогава на какво ли се надяваш?
– Честолюбив съм, син на дърводелец,
сандъкът ми поне ще е безплатно.
– На Онзи свят!?
– Не, в този свят.
– Това от мен си го научил –
"Умирам?... Не! Борбата продължава".
– Да бъде тъй, ти както казваш!

LX

...На Ема*** – пръстена от злато;
обичах я не на шега
и тя отвърна ми богато...
На Дида*** – плюшен див пегас,
във знак на скромност. И сега
понякога я споменавам,
умислен плюя от брега
и с образа й се прощавам.

LXI

И за Джендем тепе скърбя.
На него – свидното ми детство,
петте тояги по гърба****,
циничните хлапашки песни.
Ако го сметне неуместно,
любовен бяс му пожелавам
на коцкар стар с момиче лесно.****
Наистина, скандална слава!

LXII

На улица "Люлебургаз"
походката си смешна давам –
там всички бяха срещу нас
и стъпвал съм като в жарава*****.
В гимназията бях тогава –
мустаци смятах да си пусна,
бях луд като свещена крава,
изпълнен с некрасиви чувства.

LXIII

Румяна, Пенка, Валентина,
къде сте, що сте в този миг,
по-стари с няколко години?
Не чувам шепот, нито вик,
къде е свежият ви лик –
обичал съм ви, ала днес
не бих се писал мъченик
на строгата семейна чест.

LXIV

Лицето ви старее бавно
и панделки отдавна няма,
отнесени, и най-безславно
от сивата семейна драма.
Край вас дочувам "Мамо, Мамо!" –
а сякаш снощи – ученички,
с повдигнато нагоре рамо
съм дуднел: "Много те обичам!"

LXV

На вас с усмивка завещавам
морава с рунтава овца –
в Отвъдното щом се отправя,
да блеят милите сърца.
Зарязвам ви и се виня,
простете ми, но нямам сили
в ковьорчетата за стена
да виждам образите мили.

LXVI

Отида ли си някой ден,
да стане тихо и без яд –
за обич ако си роден,
противно е да сееш смрад.
Да бъда Никой в теб, о Град,
за мен ти рай си, но и ад.
Дано приключим в този свят
с "внезапно свършил"...

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 5 maj 2023

Илюстрации:
- В Добруджа си оставих частица от сърцето.

- Шестгодишен, вече чета, ходя на забавачка.  

___

* Запрян Джонгов – съседът от третия етаж над нас, стар пловдивски адвокат, бил депутат след 9.IX.1944 г. до краха на Никола-Петковистите; разправял ми е как коляно до коляно седели с Трайчо Костов. Държеше се надменно с моите родители, а мен опитваше да дели от тях.

** Неколцина връстници по повод лафове или мурафети: Марко Марков (1945), Илия Зайков (1944-2011), Мария Широколийска (1946), Владимир Янев (1950), по онова време (1972 г.) обещаващи млади поети. 

*** Сантиментални авантюри. 

**** Че бях кацнал върху темето на Джендем тепе, най-горе върху триангулачния знак – 4-метрова дървена пирамида, и крещях с пълно гърло "Ойларипи-и-и!" и "Урррра-а-а!", с двуметровата си сопа ме сурвака бай Петър, бащата на съученик в нашия V-а клас. Пъдаря предизвикали дивите ми крясъци, пък длъжността му била да не допуска никого в онази зона. Намърдали се бяхме с три години по-големия момък Ванчо Музата зад табелата "Строго забранено! Стреля се без предупреждение"; Бай Петър метна сопата по Ванчо (Иван Фъргов, син на хазяйката ни Кица от Нова Загора, когато живеехме под наем на улица "Люлебургаз" № 17) и не го уцели; ама аз къде да бягам, като кожухчето ми беше под пирамидата. Като не успя да пипне Ванчо, опрян на сопата си, страшният мъж бавничко ме изчака, целият треперещ, самичък да сляза от пирамидата и значи, с пердах си отървах кожухчето. Джендема бе хлапашкото ни царство, което деляхме със злобните бойки хлапаци от съседната, на запад от нас Македонска махала. Ала и възрастни мъже водеха тук съвсем млади момичета, дошли в Пловдив от селата, и начервосани платени курви да ги любят под храсталаците. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B8_%D1%85%D1%8A%D0%BB%D0%BC

***** Понеже в онези години, както и когато сме живели в избата на улица "Ниш" № 4, с майка ми и баща ми сме били само едни бедни наематели, хазяите, а и собствениците на съседните къщи ни гледаха извисоко. Унизителното пренебрежение витаеше около мен и дома ни, усещал съм го с кожата си. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1260.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1260.)

 Наред с мълчаливия ми и доверчив баща, от чийто занаят и тъжна наивност властни тарикати се възползваха, Борис Дявола – сирак от 12-годишен, възмогнал се с робски труд и предприемчивост до заможен пазарджиклия – баща на майка ми, тези двама са ми еталон какво значи чест и достойнство да си българин. – Аноним (1947)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)

Продължение

XLII

Черней земята, приближава,
небето бясно се снишава,
на хоризонта нещо пламва –
Любов ли, или бой за слава? 
Тъй братът гатанки решава.
Смъртта, глупако, не прощава:
тя праведни не отминава,
та нас ли, грешните, ще жали!

XLIII

Защо ти е живот във грижи,
щом можеш настрана да бъдеш!
Ще кажа другото във рима:
прекрасна кърпа нос не бърше,
и гола съвест плод не връзва,
над слънцето не пада сянка,
южнякът топъл не премръзва,
затуй умник честито нанка.

XLIV

Да бъдеш или да не бъдеш* днес –
брадясал и изтъркан виц.
Щом смогнеш нейде да се свреш,
на Хамлет си придавай вид;
под покрив здрав гърба превил,
към властника ще закрещиш –
да го зарадваш в стих звънлив,
неправдата печи на шиш!

XLV

Рови се в Родната История,
приятелю с възторжен нрав,
навлязъл в свята територия,
сражавай се, корав и здрав,
естествено си пръв и прав –
възпявай ханове, боили!
Кой ще те обвини във грях –
страхливец храбър, колко мило!

XLVI

Знам не един Воймир Асенов**,
бохем по външност и душа,
на кръчмите поклонник верен,
за три дузини тук скърбя
пропиващи се и в беда.
За тях от мене дар ще има –
на дядо древната брада,
та да им боцка в люта зима!

XLVII

С добро те споменавам, дядо –
от сладко вино пил съм сок,
нарекоха те всички Дявол,
но ти за мен си Господ Бог.
Във каменния зид широк
печатница си крил, куршуми,
а нощем Източният фронт
от Радио Москва те будил.

XLVIII

Облог сторили зад вратата,
напук на лични интереси,
изгуби ли Москва войната,
на крушата да се обеси.
Днес в самотата се е сгушил
и всички казват, че е лош,
затуй че своя син кротушко
подгонил с кухненския нож.

БАЛАДА В ЧЕСТ

НА ДЯДО МИ БОРИС ДЯВОЛА 

Хей старче, всичко ти отнеха,
и все пак още жив си ти –
съсед на алчни мекерета
с издути овнешки гърди!
Човекът с ум и чест блести,
а не с парадната си дреха,
която нямаш. Горд бъди,
напук на всички мекерета!

Талигата с Пайтака*** взеха,
поплака ли си скришом ти?
Защо са ти! На теб ще пречат,
нали без тях си се родил?
За хляб и вино си спестил,
какво че свои те проклеха!
Усмивката ти наследих,
напук на всички мекерета.

Когато подлеци се клеха
във вярност, чул ли си ги ти,
или по сухите дерета
си се пришпорвал сам: Ори!
Донесе ли ти туй престиж,
каква е тази честност вехта?
Но мъж докрай остана ти,
напук на всички мекерета!

Виновен си и теглиш... Нека!
За дързостта ще ми простиш,
но гащите стегни с утеха,
че чиста е честта ти, виж –
напук на всички мекерета.

(Следва)

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 maj 2023

Илюстрации:

- Ок. 1940 г. Борис бил вече доста заможен.

- С перущенлийката Невена наемали аргати. 

___

* Ключова реплика от класическия монолог на Хамлет в едноименната Шекспирова трагедия.

** Освен Воймир Асенов (1939-2013), който имаше навика да нощува върху куповете хартия за вестничето "Софийски университет" в редакционната стая на първия етаж в старото крило на Университета, минимум три дузини пишещи бичеха опуси за "българската бранна мощ" (фраза от Ат.Далчевата изповед "Родина"). Авторите на гръмогласни писания се изживяваха в ролята на хъшове, живееха несретно, а и на вересия по евтините софийски кръчмета и закусвални покрай канала, гръмко наречен Перловската река, покрай улица "Граф Игнатиев" или около Университета. 

*** Действителен случай: бащата (Борис Дявола) решил да утрепе сина си (вуйчо ми Любен), че синът му е кротък. Издебва сина си, който рано една сутрин влязъл в нужника, който се намираше в дъното на двора. Вдига се олелия, свако ми Иван Пецов – съпруг на леля ми Василка, отървал вуйчо ми. По бели гащи скача от прозореца на втория етаж да приклещи дядо ми изотзад да го озапти. Та по този повод в Пазарджишкия районен съд се води дело зарад скандалния случай, когато дядо ми Борис неуспешно се пробвал да влезе в ролята на Гоголевия Тарас Булба от Великата руска литературна класика. 

**** Дорчо бе кокаляво врано конче; за разлика от тромавата дореста светлокафява кобила с дълга руса грива и голяма руса опашка с мъжкото име Лишо, той си замяташе левия преден крак, та дядо му викаше Пайтака. От петгодишен ме вземаше с талигата да му водя коня в браздата, и ето ни двамата сами сред къра – дядо крачи най-отзад, хванал здраво дръжките на плуга, аз плета нозе из огромните лъскави буци плоден чернозем, па току размаха камшик над главата ми и ръмжи по турски: кьопекьоло-сан (кучи сине). От милия Дорчо най страдах, че ми застъпваше обувчиците отзад, ама пък дядо ми даваше да го пояздя понякога, като ме придържаше, крачейки редом, да не се изсуля и падна. Когато през 1963 г. общинската милиция в Пазарджик конфискува Дорчо, талигата, газовия мотор и помпата за поливане с такъмите, дядо, който дотогава бе рядко дейна натура, изведнъж като да се състари, затвори се в себе си, обърна гръб на роднините, а и като да намрази света. Остана му едничък приятел скулпторът Спас – самотник, стар ерген, който често вечер гостуваше в полумрачната кухничка у дядо зад човешки бой (ръст) тухлен зид и тежката двукрила дървена порта. Вечер двамата слушаха предаванията на Радио БиБиСи, та гонгът на Лондонския Биг Бен, който по онова време звучеше минимум петнайсетина минути преди всяка емисия, ми се е вбил в съзнанието от онези години, когато съм бил едва 3-4-годишно хлапенце. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1259.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1259.)

ГОЛЯМОТО ЗАВЕЩАНИЕ (март-юни 1972)
Някой си Георги К. Бояджиев,
роден на 7 авг. 1947 г. в Пловдив, в семейство на дърводелец-мебелист, 
написа 122 ле-та* и дузина балади по подобие на Франсоа дьо Лож или 
дьо Монкорбие, известен като Франсоа Вийон, роден през 1431 г. в Париж

І

На двадесет и четири лета,
и с жълто още край устата, 
след пристъпи на глупостта
отключвам най-подир вратата –
с досада гоня самотата,
която ме измъчваше до днес.
За всичко е виновна суетата;
проклинам я с усмивка, но злочест.

ІІ

Не ми се нрави участта
на тих беглец от този свят,
та ще отворя тук уста,
с редица примери богат.
За доста нещо ме е яд,
макар че малко съм живял, 
макар на всички смъртни брат
по ум, по чест, по земен дял.

ІІІ

Живял съм кротко, по закон,
та бе ми чужда дързостта,
но пък омръзва с бавен кон
да се мотаеш по света.
Желал бих някоя врата
да натроша с добър ритник.
Естествено, в туй няма такт,
но пък е ясно като вик.

ІV

Като камбанен звън кънтиш,
освободен мой зъл език –
ти дълго време беше тих,
печален като мъченик;
но за да бъде всичко шик,
тъй както ловкият Вийон
да изкрещим: Почакай, Миг,
да се сбогувам с Вавилон!

V 

Да се простя с циничен жест
с онези мамещи бедра,
пропаднал някъде без вест,
да знам, че бил съм аз докрай.
О див, божествен, вечен Град,
върни ми детството, върни
за миг годините назад.
Но можеш ли да върнеш Нил!

VІ

Не ни се връща нищо тук,
а споменът е тъй лъжлив –
дарява юли с вълчи студ
от август няма по-мъглив,
мъртвеца слави като жив,
а живия полага в гроб;
най-грозният е най-красив,
нищожеството е на трон.

VІІ

Във виното шуми кръвта
на миналото... Хей, налей
горчив пелин за любовта,
която в спомени живей!
Морякът за вълната пей,
а селянинът – за земята,
която рови, мачка, сей...
Те всъщност пеят за жената.

VІІІ

За мое щастие, ще кажа,
прегръщан съм бил тук и там,
целуваха ме устни влажни,
а влюбен ли съм бил, не знам.
Потъвал съм от страст и срам, 
и все пак с огъня играех –
готов уж всичко да им дам,
а после тичах като заек.

ІХ 

Обръгнал с купища вини,
не съм го правил на шега –
човек обича в светли дни, 
щом трупа кротичко снегът;
закъсал в студ или в тъга,
скърбя за всеки минал ден.
Каквото казах тук сега,
е казвано и преди мен.

Х

На влюбените безнадеждно,
които много нещо помнят,
оставям сянката си нежна:
та нека цял живот я гонят.
Дори и сълзи да проронят
за себе си, пак е добре – 
ще кажа, нямам нищо против, 
и всеки ще ме разбере.

(Следва)

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 maj 2023

Илюстрации:

- Август 1972 г. С баща ми в Родопите, м. Юндола.

- Август 1970 г. с Галина Донкова край ез. Ариана.

–––

* Ле – осмостишие, заимствано от едноименната поема на Фр. Вийон. Всичко тук е писано на масичката до прозореца в едноетажна добруджанска къща срещу местното училище, която се намира и досега в двора на черквата (вж. https://dariknews.bg/regioni/dobrich/selo-gurkovo-otbelqzva-180-godini-ot-rozhdenieto-na-patrona-si-215885 ) на село Гурково, на десетина километра от Балчик край пътя за Каварна. Бел.м., tisss.