ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (190.)
Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет"
28.02.1999. ПОСЕЩЕНИЕ У ПЕТРОВИ
Купих връзка банани и гостувах на
семейство Петрови, това – вчера след срещата с Re. и колегата й Стефан от местната пловдивска филхармония. Когато влизах, 75-годишният Петрович
се бе опнал с апатично изражение на диванчето; като тръгвах, болнавият вид бе заменен от присъщия му магарешки инат и вироглавост. Три часа става-сяда-разхожда се намусен и важен из гостната. Обстойно бях посветен в куп осмъртителни тайни. По едно време излязохме
на огряната от тракийското слънце веранда и пак чух за неудоволствието му – много меко казано, от разни хора, които го пренебрегнали някога си, и естествено за неговия кофти табиет: как на никого не цепил басма. Питам: Що
слизаш на това ниво, да си върнеш за обидата ли, това не е ли неуважение от теб към себе си? А той мига-мига на парцали като мишка в трици: "Ама аз съм си такъв! Такъв съм бил
винаги и не мога да се променя".
Станал униатец заради някакво си кюре от пловдивската католишка черква, която – доколкото ми е известно, усърдно наобикаляше сума ти месеци. Кюрето му рекло веднъж с досада: Аман, бе! Няма отърване от теб! – и Петров, който вече се канеше да гушне крепко католицизма, прави рязък кръ-ъгом, та при униатците се зачислил. Рекох: Това ли ти е изборът, сторил си го напук! Ама какво да го правиш – със себе си не всякога е в съгласие, камо ли с докачливите и по чуждоземски високомерни и ловки пастори или кюрета, страстите копривщенски връх бият над ума и му тровят живота. Страда, че никой не го търсел напоследък, не го заяждал. "Само ти – вика – и Кадията (Марин Кадиев*, преподавател в местния университет) наминавате, ама и с вас не ми спори приказката, ей туй е то, на!"
Четох му от записките. На онова място от бележника ми, където споменавам, че първо сме българи, пък подире всичко останало, разхълца се, заразмаха ръце към тавана, взе да се вайка: "Спри-и! Спри! Спри, дяволе! Не мога да те слушам повече. Спри. Искам аз да говоря... Чуй ме аз пък на теб какво ще ти река. Знаеш ли, някога седемнайсетгодишен пичлигар, кратуната ми беше пълна с грандиозни идеи. Света се канехме да оправяме тогава, та и аз – барабар Петко с мъжете. Към 1973 г. обаче отведнъж като да изтрезнях. Гледам, вися си аз: ни в небето, ни на земята. И цялото ни поколение, ей тъй на – до един всички си висим. Корените ни – подядени отдолу. Ой, колко чисти хора си отидоха с тази вяра, че строим нещо хубаво! (Разхълца се.) Афиф работа излезе тя. България ни принудиха да забравим. Отродихме се".
Леля Рени, жена му на Петрович, се обади: "Жоро, няма ли да видят бял свят тез твои историйки, няма ли да ги напечаташ?" Рапортувам нахакано: Ако е съдено, ще се отпечатат все някога, ако не е, няма. Че защо да се кося! Ако има стойност, какво значение днес ли ще излезе на видело, или въобще никога няма да види бял свят! Да се появят баш сега книгите ни, е заради суетата ни. И тя: "Това му говоря и аз на Петю. Ей го, викам, Жоро. Навира ли се Жоро в разни ми ти там съюзи и писателски дружинки!" А Петрович я скастри: "Не го гледай ти Жоро. Годинки има Жоро напреж, може да чака. А на нас, ланко**, животът ни се изниза... Пък аз толкова писах, писах, писах, писах, пи-и-исах. И какво виждам насреща?" Разпери ръце пак, екзалтиран от отчаяние и от присъщия си магарешки инат.
Тук приключва бележникът; по-нататък следват записките от бележник № 4, който почнах с алегоричната представа за пилето, дето си цвърчи на клончето не за да го похвалят, не за да му се отблагодарят, не дори и за да го чуе някой, а просто защото си му иде отвътре тази работа. Ама вие ако не сте го усещали сами някога у себе си, няма как да ме разберете. То е като да плетеш бебешки терлички, още преди бебето да се е появило.
Станал униатец заради някакво си кюре от пловдивската католишка черква, която – доколкото ми е известно, усърдно наобикаляше сума ти месеци. Кюрето му рекло веднъж с досада: Аман, бе! Няма отърване от теб! – и Петров, който вече се канеше да гушне крепко католицизма, прави рязък кръ-ъгом, та при униатците се зачислил. Рекох: Това ли ти е изборът, сторил си го напук! Ама какво да го правиш – със себе си не всякога е в съгласие, камо ли с докачливите и по чуждоземски високомерни и ловки пастори или кюрета, страстите копривщенски връх бият над ума и му тровят живота. Страда, че никой не го търсел напоследък, не го заяждал. "Само ти – вика – и Кадията (Марин Кадиев*, преподавател в местния университет) наминавате, ама и с вас не ми спори приказката, ей туй е то, на!"
Четох му от записките. На онова място от бележника ми, където споменавам, че първо сме българи, пък подире всичко останало, разхълца се, заразмаха ръце към тавана, взе да се вайка: "Спри-и! Спри! Спри, дяволе! Не мога да те слушам повече. Спри. Искам аз да говоря... Чуй ме аз пък на теб какво ще ти река. Знаеш ли, някога седемнайсетгодишен пичлигар, кратуната ми беше пълна с грандиозни идеи. Света се канехме да оправяме тогава, та и аз – барабар Петко с мъжете. Към 1973 г. обаче отведнъж като да изтрезнях. Гледам, вися си аз: ни в небето, ни на земята. И цялото ни поколение, ей тъй на – до един всички си висим. Корените ни – подядени отдолу. Ой, колко чисти хора си отидоха с тази вяра, че строим нещо хубаво! (Разхълца се.) Афиф работа излезе тя. България ни принудиха да забравим. Отродихме се".
Леля Рени, жена му на Петрович, се обади: "Жоро, няма ли да видят бял свят тез твои историйки, няма ли да ги напечаташ?" Рапортувам нахакано: Ако е съдено, ще се отпечатат все някога, ако не е, няма. Че защо да се кося! Ако има стойност, какво значение днес ли ще излезе на видело, или въобще никога няма да види бял свят! Да се появят баш сега книгите ни, е заради суетата ни. И тя: "Това му говоря и аз на Петю. Ей го, викам, Жоро. Навира ли се Жоро в разни ми ти там съюзи и писателски дружинки!" А Петрович я скастри: "Не го гледай ти Жоро. Годинки има Жоро напреж, може да чака. А на нас, ланко**, животът ни се изниза... Пък аз толкова писах, писах, писах, писах, пи-и-исах. И какво виждам насреща?" Разпери ръце пак, екзалтиран от отчаяние и от присъщия си магарешки инат.
Тук приключва бележникът; по-нататък следват записките от бележник № 4, който почнах с алегоричната представа за пилето, дето си цвърчи на клончето не за да го похвалят, не за да му се отблагодарят, не дори и за да го чуе някой, а просто защото си му иде отвътре тази работа. Ама вие ако не сте го усещали сами някога у себе си, няма как да ме разберете. То е като да плетеш бебешки терлички, още преди бебето да се е появило.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 15 uli 2020
Илюстрации:
- Пловдивчани: плетачката на бебешки терлички.
- С баща ми Кирил едно лято на море край Китен.
–––
* Марин Кадиев (1939), вж.
https://literaturensviat.com/?p=95093 & http://rosiela.blog.bg/lichni-dnevnici/2019/02/10/akademichnata-tragediia-marin-kadiev.1645332?reply=5190167
** Леля Рени Каблешкова и Петър Петров са от два копривщенски рода. На
копривщенски диалект "ланко", предполагам, съответства на обръщението
"любима" или "либе". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)