петък, 29 ноември 2019 г.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   30.01.2001.  

  Вестникът на Тодор Биков*, т.е. хора, пишещи или по някакъв начин свързани с политическата му линия, започват да ме изненадват неприятно, изключая Емил Калъчев. То е змийско гнездо. Назлобяли партайци като Лазар Мастагарков (1933)**, вълци, които се правили на агнета, дотук все някак минавали за хора с по-особена лична философия. От назлобелия Владимир Куцаров (1948)***, когото съм смятал някога за перспективен вестникар, та го гласях за нов вестник, който през 1992 г. ми предлагаха за три политически формации да започна****, до фалшиво стоящият в медийното пространство Огнян Сапарев (1942)****, от приятния, сдържан на вид, уж човеколюбив Георги Петров (1944), чиято е фразата от първите месеци след Десети ноември, че лагеристи в Белене и другите концлагери са били все отрепки. Ами че какво търся у този род пишещи? Ай, какъв наивник! Броят от януари-февр. 2001 г. на местния вестник "Арт-клуб" е трибуна за предизборно нагнетяване на гняв чрез кресливи вопли и обидни определения за лица, олицетворяващи държавността в период на опитваща се да се измъкне от хаоса България, нагнетяване на ненавист към демонизирани групи сънародници.


  Тези "приятели" ли са нашите говорители? Разградена, разколебана България на доверчивия простодушен българин стана идеално място за фарисеи и книжници. Изненадва ме как авторите от вестничето на културните дейци в моя роден град говорят, както си ги представям, с ръмжащия тенекиен глас на Георги Пирински – същият самодоволен мъж, който по време на соца бе най-млад сред министрите с присъщото му високомерие. 

  31.01.2001.  

  Живеем като крадци в собственото си отечество. Държим се като мародери в собствения си имот, докато хората в цивилизованите общества треперят грижовно и благоговейно пред всеки храст, камък, ручейче, стрък трева в отечеството си. В САЩ дори на планинския белоглав орел са му вапсали крилете с номер: 21...22...23, гледам на видеокасета от екскурзия из Скалистите планини там. Българинът днес е резултат от унизителното минало, когато му е отказвано правото да разполага със своето и се виждал принуден из собствените си ниви, превърнати в земя на ТКЗС, като хайдук по тъмна доба да шета, да краде от своето, за да си храни животните у дома или да изкяри някоя пара по пазарищата.

  Господа другарите, които подреждат отвращението си до озлоблението в "Арт-клуб", до такава степен ме притесниха с последния креслив брой от януари 2001 г., че сутринта подир нощта, в която до късно го четох, сутринта, значи, се събудих целия схванат от нерви. От година насам не ми се беше обаждала острата болка в кръста – все едно двайсетсантиметров нож, забит до над коляното. Идиоти! Какво правят мои текстове сред гадости на недобитите комунисти Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подвизаващи се там с авторитетната си титла университетски преподаватели? Слаба ракия ли съм, че ме зарадва фактът, дето отпечатали есето ми в предишния брой на вестника? Каква работа имам сред онези хора там!


  01.02.2001. 

  "Д-р Фаустус" на Т. Ман, стр. 86-87. От стр. 75 нататък авторът въвежда Вендел Кречмар в повествованието за гения. Кречмар – "доста под тридесетте", заекващ, "неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и често засмени, понякога замислени, а понякога дяволити кафяви очи" яко вдъхновен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетховен на раздрънкано пиано, обяснява с подробности нещо, което дошлите малцина едва ли проумяват, та го гледат озадачени не толкова поради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се възторгва, драматично да преживява, да се горещи, накъсо казано, заради нещо несвързано с материалния свят, и според тях очевидно, вече човек сам по себе си странно явление.

  Ей тази отстраненост на талантливия човек от огромната инертна, аморфна маса на сивеещото в делничния си живот простолюдие! Страшничко. Като си помисля за обречения поради дарбата си човек: никога да не бъде докрая разбран от онези, за които твори и на които всъщност се обяснява в любов. Като си помисля, и страшно самотно ми става. Тях ги привлича неяснотата, любопитството. Ето един луд, един отнесен – казват си. Някои от тях се кискат, присмиват му се и на заекването, а и на целия му неугледен физически облик. Те не подозират, че този човек пред тях, този заекващ разпален коментатор на Бетховеновия божествен гений, този чудак, който дори не свири Бетховен с подходяща за Бетховен строгост и балансирана глъбина, ами блъска прекалено силно по клавишите, пее не особено чисто, свирейки, пък и насилвайки се от време на време да пояснява ту това, ту друго. Та публиката едва го проумява този коментатор! И точно тук разбирам за какво говори Томас Ман – това е откритието му, че най-високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения с думи, че разбулването на магията във високите постижения на духа е отвъд думите. То е внезапен лъч, прозрение, което докосва болезнено и сладостно не разума с неговата мудна логическа скрупульозност, а като любовна стрела се забива право в сърцето и го кара да кърви, да тръпне едновременно от изнемога и гордост, от страдание и възторг.

  Стр. 91: "To hear wit eyes belongs to love’s fine wit"
*****. Което на българския ни език ще рече: "Да чуваш с очи е едно от прелестните качества на любовта".


  02.02.2001.

  Стр. 119: "Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то вече има форма, то е обусловено, обвързано" (идея на Т. Ман от романа). Добър текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го подхвърля за коментар днес ей тъй, както се мята къс кървящо месо към сборище млади лешояди. Особено и за мен е отношението ми спрямо неандерталската им жизненост. Дразни ме разхвърляността, гръмогласно заявеният непукизъм, наблягането върху физическия облик единствено – кожата, цвета на косите, прическата трябва да предизвиква, ноктите, устните, изпъчените гърди, и това, Боже мой, съчетано с жестове на изнервени заядливи старчета, при отсъствие на всякакъв помен от грация, нежност, финес, онази тиха свенливост, с която женствеността привлича. Дразня им се, че бързат да удушат детето, детското в себе си, което според мен, е в най-голяма степен основа за чара у една жена от 16 до 116 години. Отблъсква ме претенцията им на жени, изписана върху преситените им, ала всъщност наивни, излъчващи все още детското симпатични муцунки.

  От друга страна, жал ми е, че са така нетърпеливи да изскочат от най-хубавия си, най-сладкия период на своя живот: от моминството. Сексуалното ли ги привлича? Не мисля, че е то; по-скоро егоизъм, разраснал се до откровена наглост да гледаш света наоколо като мравуняк – с пренебрежение, с липса на съчувствие. Това вече не е просто липса на смирение, то е нещо много по-неприятно, понеже се изчерпва единствено с кухата безсмислена поза. Не виждам и сянка от творческо у тези мои полудеца-полуженички; това отблъсква и не виждам как да ги приютя до сърцето си, чужди са, усещам зад техните парфюмчета, гримчета, мазилца аромата на вече начеваща посредственост, скоропостижно, толкова отрано съсипана духовна сила.

  Все пак учителят би трябвало да изпитва обич към учениците си. Но кой е решил, че точно тези нагли саможивци са именно моите ученици! След време може би, ала днес, точно сега?!...

  От друга гледна точка обаче дали пък не бързам пък самият аз да видя плодове от угарта, която има нужда от известно време, за да роди от заровените семенца пълнокръвна пшеничена нива? Каква вина имат тези полу-жени, че добрият пример в личния живот на всяка от тях е толкова оскъден? Честното, искреното не крещят, призивно не тръбят с фанфари, не се разхождат наперено под копринени знамена и рицарски семейни гербове. На това честно отношение към света не му стоят мирно изпънати като по конец бойки гвардейски полкове. И ако ти, учителю, си на мястото на учениците си, лесно ли ще ти е да прецениш кое точно е истинско Достойнство и Чест, когато тези две неща се губят сред показното великолепие на заливащата ни отвсякъде агресивна пошлост******?

  Сократ бил грозен физически; арогантният, самовлюбеният Александър Велики,  чийто личен учител Аристотел сам е ученик на Сократ, е наперен красавец. Е, кой привлича повръхностния поглед на масовия човек! Ясно е, че интелектуалното се нуждае от повече време и личен отрицателен опит, за да изкристализира, за да се изяви вече не толкова в душата, в мислите, но и във видимото отстрани поведение. И може би след време ще си спомнят не какво точно съм им разказвал, а как съм се държал, как съм преживявал пред неандерталските им очи собствените си уроци.

  Стр. 121: "суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби". Талантливото не може да е сантиментално. Неговият пронизващ поглед е всъщност малко над човечността, едва-едва докосва състраданието. По-важна мисия има то: да освети неосветени пространства – нещо, не свързано с чувството за милост.

  * * *
  Пишейки въз основа на отглас от нещо прочетено, преживяно, става ми все по-увличащо навлизането в гранична област между логическото и подсъзнателното. Значи, някак от само себе си свикнах да предизвиквам, да си поръчвам внимание по ръба, отвъд който сивеят в мъглива бездна зъбери на подсъзнателни, своего рода опорни точки. Движейки се така в състояние, донякъде напомнящо унес, т.е. известна отнесеност, в един момент отпускам логическата нишка, изоставям тази пъпна връв, която ме придържа към трезвата разсъдъчност и самодоказваща се яснота, и усещам реенето на любопитството у мен: ведро, усмихнато, щастливо, разтворило клюн като влюбен щъркел да се носи в други измерения. Това е Светът на интуитивното познание. Той е ефирен, ароматен, предизвиква у мен еуфорично, но тържествено-строго настроение. Вече не си мисля за смирение и човечност, за суета и преходност. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не, не я виждам, но почти съм уверен – тук някъде, тук наблизо е самото Откровение, Йоановият Апокалипсис, онези информационни струи от самите дълбини на наглед безучастната към нас ледена Вселена.

  Татко мой, Дърводелецо от Отвъдното! Не ме оставяй да забравя, че съм най-обикновен простосмъртен! Ако някога, докато си обитавал материалния ни свят, си ме обичал – мен, твоя единствен син, не позволявай гравитацията да ме напусне. Този видим свят – храна и майка на сетивата ми, ми е твърде мил, за да го пренебрегвам пред абстрактното. Земен човек съм, да! – изкушавам се да надничам лекичко към успоредния загадъчен свят, населен с нещо различно, но в никакъв случай, но при никакви обстоятелства не бих желал да съм Нещо, което не съм, колкото и красиво-славно да е то. Предпочитам, желая, надявам се да си остана профан в първичното значение на понятието "профан", т.е. човек, непосветен в тайнствата. Другата дума за случая е "езотерик". Но мен ми е противно езотерическото именно защото дели хората на посветени и непосветени, отрича правото на множеството да навлиза в неосветените територии на Космоса, заложен дълбоко вътре в самите нас.

  Стр. 125: "който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

  Още преди да се родя (август 1947), Томас Ман чрез подставения си литературен герой-резоньор Серенус Цайтблом говори (вж. стр. 128) относно "прозрението за демоничния характер на човешкото битие". Никакви идилии! В основата на живота са бесове, кръв, слуз, ужас, схватки, насилие и... религиозността, т.е. отчаяната ни Вяра в свръхчовешкия разум, която единствена е в състояние да даде опора сред клокочещия наоколо материален ад. Само че Томас Ман не го твърди лично, а стои сякаш на крачка встрани от своя леко пародиен във вдъхновеното си слово герой-коментатор. Човеколюбие да, но само не забравяй първичните страсти, инстинкти, наклонности в човешката ни природа!

  Стр. 135: "че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината".

  Стр. 142: Т. Ман (от името на все същия Серениус Ц.) представяйки фигурата на типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус ("влачикрак" – буквално от немски преведено), казва нещо, което напълно и основателно се отнася, според мен, за... за българските партайгеносета в 2001 г. Ето я репликата на Т. Ман, който визира немския нацист, родственик по фанатизъм на партаеца изобщо: "Не обичам, когато някой взема думи от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, разум и човечност; от съображения за чистота, те не би трябвало да вършат това".

  Малко преди това, в предишния абзац, Т. Ман говори за наглостта, така позната, така присъща за партаеца, предателстващ всичко, което за обикновения човек има висока духовна стойност: чест, съвест, национално достойнство. "Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус, бел.м., tisss), и ние имаме тази дума (свобода), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико...(...) Свободата е свобода да грешим, благочестието се състои в това, от любов към бога (разбирай: към комунизма, фашизма, нацизма – към същността на служещи на нечия хищна имперска надменност – бел.м., tisss) да не използваме свободата, която той (да се разбира: Третият Райх, Съветският съюз, Big Brother, Дядо Иван, Великите сили и пр.) би трябвало да ни даде"


  Едва ли би могло по-разбираемо да се покаже лицемерието.

  Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на идея. Мисля си като прост българин, че повече от кощунствата и най-наглите престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, някогашни добри хора, зомбирани от особен вид малодушие, лица с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

  Стр. 157: Представа за глупака-умник чрез едно единствено откровение: "Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било". Руският Козма Прутков в немска версия.

  Стр. 162: Реплика на тъпака Конрад Дойчлин – "широкоплещест момък с паднала над челото коса" (алюзия за прическата на Адолф Хитлер): "Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост". И малко по-нататък: "Зрял бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който като тръгвал за църква, казвал на жена си: "Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!"

  Това, мисля си, дали не е становище и илюстрация на самия Томас Ман. Роденият през 1875 г. Т. Ман, пишейки между 68-та и 72-та година на живота си този роман, очевидно е лишен от целомъдрена вяра в Църквата и религиозното й благочестие. И това ме изпълва с уважение към него.

  Стр. 164: Фразичка, ключово разсъждение: "твърде студен, за да си млад, твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията". Бих я отнесъл тази реплика едно към едно и към сферата на политиката в България. Безскрупулност, пошлост и фалш – това е днешният ни
принос към света, българска версия на понятието "политика". 

  Следва в част 8.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 noe. 2019

Илюстрации:
- Девойче от Родопите, за разлика от пошлостта;
- Актьорът сър Питър О`Туул в сцена от "Хамлет"
___
* Тодор Биков (1956-2016), 
*** Владимир Куцаров – някашен председател на Дружеството на журналистите от Пловдив.
**** 1) Едно от шестнайсетте БЗНС-ета, 2) местната Радикал-демократическа дружинка и 3) като член на Демократическата партия на доц. Илия Кожухаров; че до февр. 1991 г. готвех в. "Демократическо знаме", както му бе името сред депутатите във Великото народно събрание, "хубавото Знаме".
***** Огнян Сапарев, т.нар. "осведомител" Мартин от 1971 г. в бившето VI управление на Държавна сигурност, https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-14-56/170-2014-12-05-19-02-20
****** Цитат от У. Шекспир (1564-1616).
******* А la Слави Трифонов (1966), олицетворение на гаврата за младите българи, или тип поведение на разположил се в Министерството на земеделието като бей министър от ДПС, навикващ дошлите при него стопани от село, че са гяури и рая. Оттук-насетне от Нихат Кабил (1962) зависи нашият селянин ще има ли достъп до кредитните линии на Европейския съюз. Добавил съм при препис на текста от 12. ХІІ. 2006 г. Вж. и 
https://frognews.bg/novini/sbogom-vlastta-kazvat-petkov-gagauzov-bliznakov-kabil.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...