Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 13 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (33.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (33.)


  А Крем (Крум) попита аварските пленници: "От какво, мислите, загина вашият княз и целият ви народ?" Те му отговориха: "От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после – от пиянство, защото когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също – от подкупничество: всички станаха рушветчии, продажници; сетне – от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от всичко това".

  27.10.1998., продължение

  Хитрост и манипулации – това е панаирът на пазарището, и пари лежат в края на веригата от лъжи, и понякога много-много пари. В общност на интелигентните хамелеони, които си сменят кожата при всяка смяна на властта, "Дръжте парвенюто!" – първа крещи сърцераздирателно именно Госпожа Франческа*, приспособилият се тарикат, бивше мекере, любимец на шефа, университетски, селски или квартален доносник на ДеСе, гордият трибун и пиянде на Партията ръководителка, която си отиде, но да не забравяме, че и сегашните властващи имат нужда от възхвала. 

  А колко красота има в живота! Дъждът. Хоризонтът с това облачно небе. Свежият лъх на влажна угар. Печалното ухание на есенна шума. Фини шумове, прелитащи до теб, които подсказват, че всичко наоколо е живо, диша, тече и се променя, радвайки се на естествената си природа. Разкошен дар си, Живот! Съпругата на младия поет Гален Ганев рекла на своя благоверен, а той ми предава думите й: "Виждаш ли как простичко и обикновено може да се каже нещо красиво", по повод стихотворение от сборника "Кардиф", което той не успя (?!) да си спомни, но общо взето настояваше да ми го покаже.

  Тщеславен ли е бил земният Иисус???

  И още как! Мно-о-ого, ама много самолюбив. И обичал да го канят на гости. Често се и самопоканвал. Човешка слабост, що, като бил (възможно и сега да е) истински бог! Едва ли не физически усещам как се е опиянявал от влиянието си над тълпата. Земният му край е логичен завършек на предварително обречено, набираща все по-високи обороти въртене около собствената си ос Сила на Разума, Сила на Съвестта. Материалният бит го изхвърлил от греховната ни комедия като чужда субстанция, както, да речем, морето изхвърля подутия труп на удавник, понеже бързият плувец изгубил умение да се справя с вълните на бездуховност.

  Във филма "Томас Бекет" кралят (Питър О'Туул) усмърти праведния Томас Бекет (Ричард Бъртън), понеже Бекет взе да става досаден за Негово Величество, да тежи върху съвестта на сладострастния, яко жизнелюбив грешник Хенри Незнамкой си. И после, показателно! – убиецът обяви жертвата за светец, въздигна готически храм до Небесата в нейна чест, и тържествено шествайки сред слуги – грешници и те като господаря си, отиде да пали свещи, да коленичи, да се моли, и накрая – с прояснено лице да държи вдъхновяваща реч пред своите поданици за красотата и величието на нравствеността, разбира се. О, ароматно съчетание от Дяволско и Божествено!

  Ей тази амалгама от Добро и Зло, праведно и греховно ме очарова. Има тръпка в този живот, велика тръпка! И как да се въздържа сега да не кажа какво удоволствие ми достави, какъв кеф следователят Евгени, като обяви пред четири пияндета, без да броим приятелката му, че много съм му напомнял на ирландския актьор Питър О'Туул. "Точно такъв си го представям – рече, – като теб." "Така ли!? – разтваря се златната ми уста. – Че какво общо имам с ирландския актьор?!" И криминалистът, печеният Евгени, най-доброто ченге в епичната борба със столипиновските крадци-артисти, се хваща на въдицата, принуден е още веднъж да рече, този път три пъти по-убеден: "Не, сериозно! Много ми напомняш на ирландеца О'Туул във филма за Томас Бекет".

 
16.11.1998.

  Двайсет дни нито ред.

  На 27 октомври към десет и половина сутринта бързаме за час-два да се изнесем с готината Re. към нашето си местенце край реката. Re. се промъква в гаража и ето, настанява се на предната седалка, аз отгръщам едното от двете крила на голямата метална порта, сядам зад волана, завъртам ключа и... двигателят не пали. Включих тогава още един стар акумулатор във веригата, както съм го правил много пъти, и в мига, когато опрях положителната клема в клемата на стартера, горният акумулатор се разлетя на късове, в буквалния смисъл, гръмна, плисна към ръцете и лицето ми киселина и облак пара с лютив мирис изпълни гаража. Re. изскочи от купето, втурна се да отваря и другото крило на гаражната порта, поливаше да си наплискам очите с вода от пластмасово шише.

  Три-четири дни окото бе кърваво, но слава богу, без ходене на лекар, без капки, без илачи, мина ми от само себе си, както винаги досега е било при мен. Малкият Дявол! Мисля си по този повод: леле, колко уязвимо е всичко у нас. Сред предмети се движим, съществуваме машинално някак, поети от инерцията на вече познатото, и не подозираме колко близо е нещастието, как редом с нас винаги е Смъртта. И ми изплува новозаветната мъдрост за преходното материално и за силната уязвимост, когато си щастлив, за суетата на всичко-всичко алчно и надменно у човека.

  Обявявам на притеснената Re. по телефона, че случилото се има и положителна страна – няма как, налага се да купя нов акумулатор. Което сторих още същия ден.

  Чудно нещо е женското присъствие! В такива моменти мъжкият свят би трябвало да усети каква великодушна жизненост се таи в женското състрадание. Докато сме уязвени, разстроени в самочувствието си на всичко знаещи, с всичко справящи се горделивци, точно в най-тревожния ни час до нас застава онази, пред която храбро сме издували перки, същата онази, която по всевъзможни начини сме унижавали с юнашкия си егоизъм. Като ангел от Небето слиза рани да превързва, от нас самите да ни пази. 

  При всичко, което дотук Re. е сторила за мен, тези тук приказки са нередни, нещо кощунствено има дори в това, че ги записвам. Понеже не състраданието е същност на връзката помежду ни. Разпилян, умозрителен, самонадеян, самовлюбен, нехаен се виждам, погледна ли се отстрани. А може би пък женската душа е инструмент на природния финес у човека: интуиция, подмолни и невинаги осъзнати от самата нея импулси, настроенията й, острото й зрение за детайла, за дреболиите, които крият кодове на познанието. Излъчване на царствено великодушие у влюбената жена. Но ето, отплеснах се, крайно време е да спра по тази тема.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 16 noe. 1998 – edited by 13 jan. 2020

Илюстрации:
- La escultura que representa el vacio del alma**
- Януари, пловдивската Главна през 2020 г. 
___
* "Въведение", 2 реплики от 03.05.2006 и пасаж от "Ястреб плячка не дели" от 28.06., с.г.

1) Тодор Чонов (1945) от с. Рогош, Пловдивско: – Ако знаеш, Георги, колко си прав! Във всичко! И най-вече в това, което каза срещу ми в оная, заключената тема. Абе, правдоподобно звучи, дори и аз бих се съгласил, но някак си е маломерно. И жалко. Е, вярно, то зависи и от аршина. При въпроса, който разискваш, колкото по-уголемяваш нещата, толкова по-малък ти става аршина. Ей това, не знам защо, не искаш или не можеш да го проумееш. С удивление виждам, че от много години при теб нещата се повтарят и не искат, и не искат да се променят. Не е ли време да обърнеш поглед към себе си, може би там е ключът на бараката, която всъщност не е и заключена, ама омразата (както и любовта), е сляпа. Тя е способна да разбие вратата, дори когато просто не съществува врата. Колко жалка е твоята правда! Колко жалък е твоят гняв! Струва някакви си мижави лева! Това ли е стойността на мечтите ти, на порива ти, на полета ти? Човек може да затъне финансово, материално, битово – това се е случвало и на Алеко Константинов, и на Гео Милев, и да не изброявам. Но да имаш, от една страна, претенциите на човек на духа, и от друга страна, да си диаметрално противоположното (тук ще си отворя една малка скоба, защото със сигурност ще ми се наложи да ти обяснявам "противоположното") на това, срещу което негодуваш, си е , меко казано, нахалство. А както вече много пъти си го изпитвал на гърба си, и го знаеш, нахалството не остава неовъзмездено. Имаше впрочем през комунистическо време една категория трудещи се, към които май принадлежиш и ти, които гордо се тупаха по гърдите и смятаха, че след като властта е в ръцете на работническата класа, тя следва да не работи, а просто е в едно облагодетелствано положение. Т.е. те са хитреците. Ето, това примитивно мислене навремето те изхвърли от редакцията и те маргинализира, а не аз. По онова време аз имах пред себе, както надявам се, добре си спомняш – хоризонти, простори... Те не са помрачнели пред мен и до ден днешен. И знаеш ли защо? Защото не съм хитрец! И защото не ме разяждат дребнавостите в живота или поне не са успели до сега. И защото не съм се залепвал никога за никоя партия или профорганизация, или каквато и да било по-силна групичка, та да ме придържат те на повърхността. Впрочем, няма нужда да ти ги казвам тези неща, те за мен са нормално състояние на духа, пък и ти си съвсем наясно с това; дето се вика, целият ми живот е минал пред очите ти. И със слепоочието си да ме гледаш, пак следва да изпиташ малко срам от думите си. Ако ли не – те, твоите думи, ще се обърнат срещу ти. А тогава, ако прибавим към тях и моя гняв – не те виждам. Пък може и да напишеш нещо стойностно! Неведоми са пътищата божии. Все пак "Ламски" излиза. Това не е моя заслуга. Аз пожелавам след трудното раждане на книгата, щастлива по-нататъшна съдба – и на нея, и на автора й. Сега не намирам за уместно да се замеряме с "кални потоци от ропот и град от словесна атака". Но ако си набрал, ако пращиш от някаква енергия, ако са те обладали някакви тъмни сили – няма проблеми – ще те светна. И ще ти се проясни хоризонта!
2) tisss: – Е, каква стана тя, госпожа Франческа! Нали решихме да не си споделяме по тази тема? Ако има нещо да ми съобщавате, дайте знак – по Радио Ереван или по каналите на Ройтерс да внимавам. Решително Ваш и на Ваше разположение, господ здраве да Ви дава и честит живот. Дано не се наложи аз да Ви търся!
3) И се носи като гадна мълва по нашата България: който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), накратко – който има нюх да плячкосва, той е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. Приказката "Беден, но честен!" с убийствена ирония звучи в такъв контекст. Трябва да си живял сред тези хора, които крадяха поне от своето, че да разбереш, например, откъде е у тях ехидното им отношение към "госпожа Франческа" – т.е. към назначената от бившата БКП пъстра креслива писателска прослойка. Човек е егоист по природа. Само по себе си това не е лошо. Цивилизацията е стремеж към достойнство. Тази тема звучи, като лайтмотиф например звучи в Омировия епос; примерите със спартанците, подвизите на Дон Кихот, великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер... Ами че нали цялата световна литературна съкровищница за достойство всъщност настоява!
  От лицемера обаче, който по навик продължава да си демагогства в стихове, или съсипва труда и мечтата на приятеля си, или от трибуната на лъскава медия ръси познати до болка лъжи или старите тъпи клишета що е изкуство и кой е смисълът на живота... От този речовит лицемер мангото-кокошкар, мисля си, е по-достоен, че поне честно си отнася лобута, преди да си тръгне като симпатичен грешник от този греховен наш свят.
** Скулптура, която представя душевната пустота (исп.). Бел.м., tisss.

ПЛЕТАЧКАТА НА ДЕТСКИ ТЕРЛИЧКИ

ПЛЕТАЧКАТА НА ДЕТСКИ ТЕРЛИЧКИ*

Ах, елате, елате! Предлагам терлички
за хлапенца и даже терлички за всички,
от мен шапки плетени и ръкавички
за теб, за детето, за твойто момиче.

И аз бях обичана, и аз помня още
по мен колко тичаха, даже как нощем
за мен серенада в Пловдив звучеше,
но всичко отмина и сякаш не беше.

Сега малко зъзна и малко съм стара
и как по друг начин пари да изкарам,
наложи се, значи, и аз като всички
просяци тук на клошар да приличам.

До шия увита в дрехи, в найлони,
край гарата свита, а глад пак ме гони,
но шапката розова виж на косите
нали ми отива, нали съм красива?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 jan. 2020

Илюстрация:
- Продавачка на плетива край Централната жп-гара на Пловдив.
–––
* Обречени на мизерия възрастни жени, за да си допълнят оскъдната пенсия, предлагат изработени от самите тях домашни плетива – шапки, бебешки терлички, шалчета, ръкавици или плетени на една кука миниатюрни покривки за хола. Припичат се на зимното слънце или се гушат на завет в някой ъгъл, а през летните месеци ще ги видите да стоят на сянка между пъстрите рекламни витрини по Главната търговска улица на града или край някой голям магазин. На тези клетници, които цял живот са работили, изгледали са челяд и са изоставени дори от близките си, никой не обръща внимание, но те са неразделна част от градския пейзаж на Пловдив. Бел.м., tisss