Победителите пишат историята, като завоевателите я пренаписват и нагласят чрез помазани летописци, въздигнати от Новата власт за апостоли на Истината. – Аноним (1947)
28 uli 2006
ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)
Препрочетох, хем доста по-внимателно този път, "В бездната на безверието – 2 или Спестяваните истини", както е пълното, леко смахнато заглавие. И тръпки ме побиха. Тази е последната книга, която лично Петър Петров ми е дарил с автограф от януари 1999 г. Потресе ме кощунството – опитът за изнудване от страна на две примадони на обществената любов към обзетия от страховете и съмненията си болнав "Петрович". Пожълтих с маркер имената на "хубави хора", споменати в тази документална проза; ето ги: Алекс С. (Стоилов)*, Георги С. (1931): фамилното "Стоянов" спестил, ала ми е открил кой е този образ ненагледен, Стефан Продев, Георги Джагаров: тези двама, за които може да се досети който желае, вж. с. 19 от книжлето: "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски", и "писател-емигрант" – този пък оприличил на Левски не кого да е, а преподобния секретен кадър на Държавна сигурност Ахмед Доган (1954), Николай С.: г-н Н. Стоянов (1948) е директор на издателство с престижна литературна награда "Балканика"), "владиката Неофит", щатния на БКП лит.критик др. Иван Спасов (1931-1999), уважаемия Георги П.: Петров (1944) от пловдивския вестник "Марица" (с. 28), според когото обявените в списъците за репресирани през периода 1944-1990 г. били пропаднали хора, криминални престъпници и си заслужили участта. Преди да си тръгне от белия свят, простосмъртният Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с много малка част от удушвачите на Българското национално достойнство. При низ от досадни стилистични слабости, недоглеждания някогашният счетоводител все пак бе извел идеята на своя объркан живот: Никакво замълчаване пред наглите самовлюбени пакостници и посредствените характери в литературата!
Книжлетата му бележат типичен процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на простосмъртния българин от ранното ни детство. Роден през 1924 г., авторът сякаш цял живот е в плен на марксистката химера; 77-годишен, успява да се отскубне от отровните метастази на може би най-човеконенавистната сред теориите, усъвършенствана, все още жизнена и днес. Малкият голям човек се съпротивява на арогантността и агресията над човека, чрез манипулиране на огромни човешки маси. Нямам спомен друг някой български автор да е подхождал толкова простосърдечно, толкова детайлно, с толкова доверчив трепет към светая светих на марксизма**. При това – като изхожда в разсъжденията от най-ниска позиция в обществената йерархия. Местните сноби обаче не го броят за писател. И това, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, нито хубавината, нито славата са определящи, а определяща е честността, увереността в неписани закони на човеколюбието у т.нар. Малък човек.
Мижав му бил талантецът. Но Боже мой, кога Петров се е изживявал като писател и публицист! Смирението му да чопли насаме със себе си световните неправди, своите писания да издава чрез лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което най-учтиво благодари, най-смирено и горещо благославя, тази негова страст до самата му смърт, това неспокойствие – те какво говорят? За посредствен писарушко ли!... Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от автентичните наши, родни, български изражения пред света. Възхищавали са ме аристократите по кръв заради благородното им излъчване, такт и фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам, обаче, към кроткия човек от моята черга – угрижен, но открил у властника присъщото за почти всяка власт не само в България дебелоочие, тепегьозлук и простащина. Пример за такова преображение е и такава нестандартна личност като Захарий Стоянов (1850-1889)***. Промените у Петър Петров ставаха пред очите ми. Последните десетина години доста сме спорили и обсъждали пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не бих се съгласил, ала основно у него бе онова състояние на неспокойствие и тревога в будния жизнен ум, непримиримост дори към собствената природа, особено кога немее пред проскубаното ни от наглите мекерета на чуждите посолства и фондации с приятни имена национално съзнание на българи.
За суетните, самонадеяните, ехидничещите, за онези, които ехидно се надсмиваха над объркания в себе си Петров искам да напиша. За мене той е Библейският човек, бленуващ светлина, а всички по-горе споменати са само едни фалшиви праведници. Наложи се отново да разгръщам страница подир страница изложеното от ап. Павел и евангелистите свидетелство за християнския морал и философия. И какво! Кръвта си усетих да блъска в слепоочията ми, рекох си: Не бива, не, сега си ядосан, иде ти да ги изтребиш, да имаше власт, тези лицемери и самозванци. Трябва да си много спокоен, когато описваш издевателствата им, уравновесен и обзет от положителни чувства да си. Защото вината не е точно у титулувания простак, а в системата, превърнала го от тъпак в злобно чудовище. Но кой си ти, че да ги съдиш! Дали не се възгордяваш, като бързаш да укоряваш! Тънкостта е да изправиш "хубавите хора" пред съвестта им, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да се дразнят, ще е като да си бръкнал в кървяща рана. Раната да посочиш, а онези сами да си дирят лек. Всички вкупом – добри и зли, убити или изкусени от Злото, склонни да се облагодетелстваме или да страдаме, сме едно цяло, което боледува.
Е, богобоязливи счетоводителю драги! Приюти се на стари години и ти под купола на религията; за теб беше изход, за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да съм това, което не съм, ала християнската философия ме радва с оптимизма и с човещината си. Да отстояваш своето, генетично заложения си код да следваш, без да пулиш зъркели в Небесата – не религията, това ми харесва.
Цитати
Ап. Павел до колосяни (І-22):
"Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното... благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител... (ІІ-1-4) желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички... за да се утешат сърцата им, та съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца, и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".
За подхода на Иисус Христос:
"Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...
От І послание до солуняни (V-15 и нататък):
"Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички... Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".
От Лука (ХХ-46-47):
"Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус).
Пак там (ХХІ-36):
"...И тъй, бъдете будни във всяко време".
От Йоан (ХІІ-47):
"...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света".
Исус умива нозете на учениците си – да въздигне нищия, за кратко Той дори е негов слуга – той, Богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас. А Горделивостта (възгордяване, грандоманство), случайно ли е първа сред Седемте смъртни гряха, преди Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност и Злоезичие?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 29 dec. 2021
Илюстрации:
- Алеко Константинов от Цар-Иван Шишмановия род.
- Древна статуя на египетски митар, записващ данъка.
–––
*
"Много дисциплиниран и точен човек.
С огромен опит във вестник "Марица" и вестник "Уикенд"; по-късно
в "Преса" и "Папарак" осмиваше псевдо-елита. Не склони
глава пред никого и не погази журналистическия ни етичен кодекс. Голям Патриот и родолюбец (?!), но и
голям майстор на перото. Титан на словото и майстор на тънкия изказ! Няма думи, с които да опишеш един
от най-големите у нас, няма думи (?), които да опишат голямото сърце и голямата
душа на Алекс." и пр., и пр., все в този ред на мисли, според
древната максима
"За мъртвия добро, или нищо", вж. "https://pik.bg/%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BE%D1%82-%D1%81%D1%8A%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D1%8A%D0%BB%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0-%D1%83-%D0%BD%D0%B0%D1%81-news594314.html.
*** ...В брой 4 от 17
февруари 1888 г. авторите на опозиционния вестник информират за случилото се
зад кулисите: "Научаваме от доста сигурно място, че подпредседателят на Народното
събрание г-н Захарий Стоянов, щом прочел първия брой от в. "Народни
права", веднага телеграфирал на Д. Петков да настоява пред г-н Стамболов,
щото да се спре този вестник по административен начин, за да се не побърка нещо
на "почнатото дело" в трудните времена, когато се спасява България"... На 1 март 1888 г. първият отговорен редактор на вестник "Народни права" Георги Риболовски трябва да застане пред Софийския окръжен съд.
В навечерие на делото срещу вестник "Народни права" в Трети полицейски
участък е турен под стража и вторият отговорен редактор на вестника Манол
Ненов. Тъй че, за да не се губи време, а и с надеждица за повишение, полицейските
пристави Антонов и Кротев – "един малък, дебел човек", нанасят жесток
побой на поредния вестникар, попаднал в ръцете им. Само ден по-рано
Захарий Стоянов получава писмо от своя някога добър приятел и скорошен политически
съмишленик Петър Пешев (1858-1931) – по-малък брат на обесения през 1876 г. от османлиите председател
на Севлиевския революционен комитет Стефан Пешев. "Твоите Записки са
прекрасни – пише му впечатленият от втория том бъдещ министър. В тях се вижда
твоята дарба, която ти създаде име". И дружески се опитва да отрезви
някогашния революционер – "От политическата борба загуби доста, че се
увлече твърде много, та покрай защитата на отечеството, написа и куп статии,
които чернят името ти като свободолюбец... Пишеш, че ще дойдеш до крайност срещу моите политически приятели. Тези ваши крайности наситиха вече всички. Доста е. Те не спазват независимостта, а само я погребват".
Уви, реалностите са други, надежда за
вразумяване няма. Предстои гледане на делото срещу отговорния редактор на
вестник "Народни права" Георги Риболовски на втора инстанция в
Софийския апелативен съд. Подпредседателят на Народното събрание не изпуска из
очи своята поредна жертва. И няколко дни преди заседанието пом.-апелативният
прокурор, който трябвало да участва в това унизително политическо дело, получава
визитката на олицетворяващия властта в онази България 38-годишния Захарий
Стоянов. На нея е надраскано послание, недопускащо противене: "Умолявате се,
г-н Прокурор, да се постараете за строгото осъждане редактора на вестник "Народни
права".Помощник-апелативният прокурор обаче се оказва Алеко Константинов (Ай,
каква среща из кривините на Родната история!) – един от малцината нашенци българи
с юридическо образование в младата държава, бъдещият автор на подвизите на
"Бай Ганьо" и на пътеписа "До Чикаго и... назад" за Америка на свободната инициатива, все още
"някой си неизвестен Константинов".
Реакцията на 25-годишния Алеко Константинов е далеч от
желаното и очакваното, но е изцяло в духа на всичко, което е бил и си остава
Щастливеца не само в произведенията си, но и в краткия си живот. "Негов
другар го сварва една сутрин да крачи из стаята си бледен и с гневно пристиснати
устни – представя Пенчо Славейков (1866-1912) случая с визитната картичка на
подпредседателя на Народното ни събрание: – На масата била смачкана визитната
картичка на Захарий Стоянов. Никога този другар не бил виждал човека с
бохемския нрав да дава воля на своята сиромашка гордост с толкова енергични и
безцеремонни думи по адрес на политическия мазник".
На 24 март 1888 г.
Алеко Константинов заема прокурорското място в съдебната зала и с поведението
си вбесява и Захарий Стоянов, и министър-председателя Стефан Стамболов, и
цялата управляваща гвардия. "Прокурорът на този съд, някой си
Константинов, се яви в съда повече като защитник на "Народни права", отколкото като прокурор, блюстител на
законите, отбелязва моментално официозът на тогавашната власт в. "Свобода".Четири дни след статията в "Свобода", на 30 март 1888 г. Алеко
Константинов е уволнен. "Но не бе доста само отмахването му от служба –
онзи, който е прекият виновник за това, се нахвърли върху Алеко Константинов с настървението
на бясно псе и през колоните на тогавашния официоз "Свобода" изля по
негов адрес куп мръсотии“ – пише Пенчо Славейков. Вж. http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=29043.0 Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (843.)
.jpg)
.jpg)
