Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 3 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (50.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (50.)

  Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви, съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. О да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота. Обзавеждаш се с луксозна къща, скъпа кола, слагат снимката ти в списание "Форбс", и вече си въобразяваш, че всичко в този живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно сякаш те изненадва с къса телеграма: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти кажа, че всичко това не значи нищо. Онези, които ти цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато можеш".


  28.02.1999. 
  Купих връзка банани и гостувах у семейство Петрови. Това вчера, подир срещата с Re. и нейния колега от пловдивската филхармония. Когато влизах, 75-годишният Петрович се беше опнал с апатично изражение насред диванчето; като си тръгвах, болнавият вид бе заменен от присъщата му вироглавост. Три часа го гледах, става-сяда-разхожда се намусен из хола. Обстойно бях посветен в низ от усмъртителни тайни. По някое време излязохме на огряната от тракийското слънце веранда и пак чух за неудоволствието му, мно-ого меко казано, от разни хора, които го някога си го пренебрегнали, и – естествено за неговия табиет: как на никого не цепил басма. Питам: Що слизаш на това тяхно ниво, да си върнеш за обидата ли? Това не е ли неуважение към самия себе си? А той мига-мига: "Ама аз съм си такъв! Такъв съм бил винаги и не мога да се променя".

  Станал униатец заради някое си кюре от пловдивската католишка черква, която – доколкото ми е известно, усърдно наобикаляше сума ти месеци. Кюрето му рекло веднъж с досада: "Аман, бе! Няма отърване от теб!" – и Петров, който вече се беше наканил да гушне католицизма, прави рязък кръгом, та при униатците* се зачислил. Рекох: Туй ли ти е изборът! Сторил си го напук. Ама какво да го правиш, със себе си невсякога е в съгласие, камо ли с хитрите, докачливи, по чуждоземски високомерни пастори и кюрета, страстите му копривщенски връх бият над разума му и му тровят живота. Страда, че никой не го търсил напоследък, не го заяждал. "Само ти – вика – и Кадията** наминавате, ама и с вас не ми спори приказката, ей туй е то, на!"

  Четох му от тези тук записки. На онова място, където споменавам, че първом сме българи, пък подир сме всичко останало, разхълца се, заразмаха ръце към тавана, завайка се: "Спри-и! Спри! Спри, дяволе! Не мога да те слушам повече. Спри! Искам сега аз да говоря. Чуй аз пък на теб какво ще ти река... Знаеш ли, някога, 17-годишен пичлигар, главата ми беше пълна с грандиозни идеи. Света се канехме да оправяме, та и аз – барабар Петко с мъжете. Към 1973 г. обаче отведнъж изтрезнях. Гледам се, вися – ни съм в небето, нито на земята. И цялото ни поколение, до един, ей тъй на... висим си. Корените ни прекъснати, подядени изотдолу. О-о-ох, колко чисти хора си отидоха с тази вяра, че строим нещо хубаво! (Замисля се.) Афиф работа излезе тя! (Взе да трие сълзи.) България ни принудиха да забравим. Отродихме се".

  Леля Рени, жена му от заможния копривщенски род на Каблешкови, племенница на Тодор Каблешков***, се обади: "Жоро бе, няма ли да видят бял свят тези твои историйки, няма ли да ги напечаташ?" Отговарям наперено: Ако е съдено, ще се отпечатат все някога, ако не е – няма. Защо да се кося! Ако има стойност, какво значение днес ли ще излезе на видело! Да се явят баш сега нашите книги, е заради суетата ни. А тя: "Туй му говоря и аз на Петьо. Ей го, викам му, Жоро, вре ли се Жоро в разни съюзи и писателски дружинки!" А Петров я скастри: "Не го гледай ти Жоро! Годинки има напреж, може да ча-а-ака. А на нас, ланко, животът ни се изниза. А аз толкова писах, писах, писах, пи-и-исах, и... какво виждам насреща?!" Разпери ръце като Исус на кръста... екзалтиран, отчаян и с присъщия си магарешки инат.

  Не е епилог
  
  Тук приключвам този бележник; а по-нататък следват записките от бележник № 4, който захванах с алегоричната представа за пилето, дето си цвърчи на клончето не за да го похвалят, не и за да му благодарят, не дори и за да го чуе някой, ами просто защото си му иде отвътре тази работа. Пък ако не сте го усещали сами някога у себе си това нещо, как ли ще ме разберете? Няма как да разберете.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 3 fev. 2020
–––
Униати, униатство – рел. Църковно-политическо движение от 50-те години на ХІХ в. за засилване ролята на католическата църква сред православното население на част от България и създаване на автономна църква под върховенството на Римския папа.


** Акад. Марин Кадиев (1939), университетски преподавател, председател на Съюза на независимите писатели, вж. https://blitz.bg/obshtestvo/akad-marin-kadiev-iskakha-da-me-nominirat-za-gines-no-otkazakh_news642217.html & https://www.bnr.bg/plovdiv/post/100989874/alter-ego-za-literaturnite-skandali-s-akademik-marin-kadiev

 "Има едно средство да се освободи България не само с най-малко жертви, но и почти без жертви. То изисква да се намери един човек, който да се реши да пожертва себе си. Тоя човек ще бъда аз."
*** Тодор Каблешков (1851-1876), вж. https://inspiro-bg.com/nezabravimite-todor-kableshkov-vtoya-tchovek-shte-bada-azv/  Бел.м., tisss.