ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (915.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (915.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

 

    11 mar. 1992

ГУМБА-ЛУМБА ОБЕДИНИТЕЛ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Навръх 20 май е празникът на училището ни, носещо славното име на онзи герой от Австралийската джунгла, който обединил племената на човекоядците, известни под името туну-ту с племената на вегетарианците, известни под името мугу-му; тази смес каращисал (смесил) с безобидното племе на паупапите, като сетне обединил туну-ту, мугу-му и паупапите с премръзнало ескимоско племе от Антарктика, известно днес с името кликсилукси. За историческото кръвосмешение благодарните местни жители го нарекли Обединител. Гумба-Лумба повел така сдружените аборигени срещу кротките и безобидни заможни британски туристи, търсачи на силни усещания. Чрез фучене на камъни и буци пръст освободителната тълпа дотам изнервила издокараните енглиш-екскурзианти, че ги принудила да си стегнат куфарите, да си купят еднопосочен билет за Мъгливия Албион, както е другото й име на Англия, и повече да не помислят и през ум да не им мине да се връщат в Тъмна Австралия. Както ни учи марксистката теория, освободени били подтиснатите аборигени. От що подтиснати, един Карл Маркс знае.

  Най-подтиснати от стеклите се обстоятелства, струва ми се, поели великодушните горди колонизатори, особено след като генът на хомофагите (човекоядците) у туну-ту се събудил във вените им и туземците ритуално изпапали препечен на тих огън своя покровител от Камарата на лордовете в Британския сенат на Нейно Величество г-жа Кралицата преподобния сър Джак Олрайт, на пловдивски уличен жаргон, демек: Джак Готиния, напълнен с ориз и сварен в екзотични билки и подправки: индийско орехче, кимион, бахар, куркума и кориандър. Онези дами и господа, които съчиняват, опрели лакти в махагоновото си университетско бюро, Историята на човешката цивилизация, заописват ли патаклама нейде на майната си по планетата ни, все ще докарат нещата дотам, че народът, племето, туземното население се бие за свобода и щастие. А дали освобождаваните не са вадени от родна кал, за да ги забият в батака, е отделна тема. Нормално тъй наречените "освободители" освобождават нещастнициите от земята и националните си богатства туземци. Освободените народи, пак според марксическата теория, обикновено от радиото, вестника, напоследък: и от телевизора, узнават, че са освободени. Което значи, че най-свободно оттук-насетне вече ще могат да изразяват признателност, възхищение, благоговение, гореща обич към новите Герои на деня, на епохата, най-вече вярност към президентите или кралете на държавата освободител, като скандират по площадите бойки фрази, веят чистак новичкия национален байряк, горят портрета и катурват, трошат, тържествено пращат за скрап огромните бронзови и чугунени статуи на досегашния си дългогодишен вожд на племето. Появява се и там някой Венко Марковски да наниже серия от дитирамби за победителите. 

  Минават години, животът си тече, поема пак по извечния древен коловоз от изгрева към залеза на отделната човешката участ, единствено датата на националния празник се сменя. Ако до вчера е бил Девети септември, например, отсега нататък ще да бъде Десети ноември. Нали! То е изключително важно да се знае особено от журналистите.

  Благодарности за Гумба-Лумба! А 20 май стана ден и на нашата свобода от тегавите часове по математика, когато се налага да решаваме разни квадратни и обли корени и цели коренища от цифри и символи, да се пита човек от какъв зор и с каква цел. И ето вече месец подир Великден репетираме по три часа всеки делник. След това поне две седмици ще си отдъхваме от празника и ще го обсъждаме. Като се добавят веселията в чест на Солунските двама братя, Деня на детенцето, Деня на умъртвените за честта и славата на Отечеството, вижда се: от Великден насетне се проточват велики дни на долче фар ниенте (сладко безделие, както казват италианците), ухае на свобода, яко лъха на ваканция.

  Заради празника чистим класните стаи, бършем прахоляка и пренареждаме разните му там учебни кабинети, хранилища и лаборатории. Изпират се тежките тъмнозелени плюшени пердета от директорския кабинет. Трием циничните рисунки и надписи по первазите и дограмата. Бачкатори сменят строшените стъкла, ремонтират изкъртени панти, сменят порцелановите мивки с чугунени, кенефите варосват, затапват мишите гнезда из цялата четириетажна училищна сграда. Хем сме на школо, хем си се шляем кой с кофа, кой с парцал, кой с метла, кой с ръце в джобовете, и си я караме супер.

  Както всяка година, шефът сменя охлузеното сетре и вехтите шаячни гащи с костюм в модна кройка, че и с папийонка. Вече не притичва дебнешком както ловец из храсти, а ходи тържествено, плавно като същински държавник или ценен кадър на общината. Появяват се къдрави изрусени репортерки от местното частно телевизионно студио, кой знае що наречено гръмко Пловдивска обществена телевизия. Художникът Атанас Килифарски – Ди Начо, идва пак да нареди във фоайето на втория етаж към шефския корпус старите си безценни картини, които от четвърт век насам преснимат за драгия телезрител. Духовият състав на училищната фанфарна музика репетира държавния химн, и понеже госпожицата ни по музика си е мацка отвсякъде: муцунка, дупе, цици, телеводещият Живко Пантелейков само от нея взема интервю за успехите в ученето и спорта. Печен е бате Живко, знае от коя да вземе най-свежа информация, нали! Както самодивите на Христо Ботев, покрай училищния ни шеф пърхат трите му помощник-шефки. Спре ли се той, тутакси го наобикалят и се радват на всяка негова завършена мисъл, изобщо проявяват уважение. Всяка пролет шефът дава интервю колко славно си живеем, как се готвим за живота и покоряваме върхове в науката. Основната идея е, че султан и рая в държавата му много се тачат и прочие. Почти е вярно... Нищо, че крещя в коридора на две прислужнички от гетото Столипиново, че му хабили топлата вода. Понеже мазали с паркетол пода в една класна стая, за се да почистят от вонята, умили си косите на чешмата между двете ученически тоалетни на втория етаж. Та ето говореше им той уж бащински, но с пяна на уста:

  – Училището ми не е кенеф. Горещата вода пари струва. Солено ще ви излезе тази ваша баня по никое време, без да сте ме питали. – Подрипваше изнервен с юмручета пред гърди, сякаш циганките бяха извършили опит за въоръжен военен преврат.

  Два дена преди празника в училището ни се появиха съмнителни тъмни субекти от Посолството на кралство Муравабанга. С тъмни слънчеви очила, омотани в кабели и със слушалка, пъхната в ухото, тези съмнителни персони заничаха по ъглите, душат тук и там... за експлозив може би. Държавицата им от стотина островчета е в южното полушарие. Трътляви и ситни, муравабангите си чуруликат очевидно нещо важно на птичия си език. Училищният дърводелец провеси прания чаршаф на екзотичното им кралство с три оплезени тъмнозелени дракона върху пижамено розово-бяло райенце. Националният герой на муравабангите е патрон на нашето най-многолюдно общинско училище. Малкото му име е Кха-кхра Чънцън, което ще рече "Славен син на небесната дъга". Изрисуван е на бял кон, със сабя, дваж по-голяма от Сина на дъгата и коня му.

 Имаме си и музей на четвъртия етаж, където незаменимият Гумба-Лумба, изработен от восък, тел и бяла гъша перушина, в бойните си одежди и кралски отличия събира прахоляк цяла години в заключения музей и никой не го поглежда. Наближи ли обаче празникът, минат отгоре му с влажен парцал и с прахосмукачка изчистят космическия прах от образа му, пък хайде заповядай, любувай му се, народе, и вий, тв-репортери!

  Когато бях във втори клас, госпожата ни заръча да носим бронз и мед, че да отлеят бюст на Патрона на училището ни от метал, който да се монтира върху мраморен къс, дотъркалян чак от Гърция чак училищния двор. И тъй... един помъкнал тавичка, друг мъкне хаванче, трети понесли кутия гаечни ключове, четвърти влачат родопски кози и овчи хлопки. Къде отиде този метал! Самоук ентусиаст, пандизчия от областния ни затвор, изчука върху парче сиенит от Бунарджика лика на Димитър Благоев, както си е бил с брада и мустаци, и обяви впоследствие, че този е именно прероденият Гумба. Тъй му се явил отначало в лика на дядо му Ставракис, сгазен по-лани от сутрешната мотриса за Хисаря и Карлово, когато пиян се кандилкал между релсите върху стария немски железен мост над Марица. Каменното изображение на сгазения бай Ставракис плаши дечурлигата, оладжак краси фоайето пред султанските покои на нашия султан. Сивее истуканът между чаршафа с онези оплезени три тъмнозелени дракона върху пижаменото знаме, от една страна, и родния наш трикольор, умно маскиран зад три метра висок фикус, а върху скалата от Бунарджика издълбани и бронзирани лъщят в жълто думи от фраза, изчуруликана от Гумба в миг на космическо просветление, кога го посетили духовете на племето кликсилукси: "На вас меча си завещавам, а сърцето си – на Свободата". Без свобода, закъде сме, това си е нещо като Отче наш, дето си на Небето и ни наблюдаваш какви ги вършим върху грешната наша мила планета.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 11 mar. 2022

Илюстрации:

- Прототип на любим вожд за племето.

- Българинът мре за екзотични острови.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. 

** За съжаление, училището получава за патрон не кого да е, а персона, която конюнктурата предполага от най-високото място във властта и дипломацията у нас. Бел.м., tisss.