четвъртък, 2 септември 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (714.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (714.) 

   Колкото и хубаво да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. – Джулия Робъртс (1967) 

  21 oct. 2006
ЗА УГРИЗЕНИЯТА* 
  Животът е по-фантастичен от литературата, до този извод стигнах преди около трийсетина години, три години преди местни пловдивски шефове да ме изритат от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато открих какво се случва около мен. Докато преписвах текста от далечната 1987 г., тук-там пооправяйки някои пасажи и изрази, преживявах отново тази кой знае колко пъти преживявана, а и премислена ситуация. Отвратително! Отвратително! – крещеше всичко у мен. – Това аз ли съм бил? Аз ли съм бил това чудовище?

  Лятото и есента на онази година баща ми няколко пъти ме водеше със себе си до София, където беше консултант по рекламациите в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Зад витрината с мостри от всички мебелни заводи на някогашна България му бяха отделили местенце и до обяд всеки ден там приемаше рекламации от клиенти, изписваше детайли за подмяна, които идваха пакетирани от съответния завод, пък подир обяд ходеше по адреси из София да ги монтира. Все по този повод милият се беше запознал и сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Остоич, кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – сина на дърводелеца, но – навирил нос, категорично отказах каквито и да са намеци за протекция. Както между другото с високомерие отказвах и опитите на доверчивия ми баща да ме запознае със заможно семейство лекари, които имали, както ми рече с ентусиазъм, присъщ на наивен човек, кога хитрува, да улови птичката на щастието за сина си. Та открил моят пресметлив дърводелец семейство софиянци, чиято дъщеря студентка, както се изрази, била "момиче, хубаво като капка, като сълза".

  Други сълзи мен ми се бяха насъбрали! От притеснение и от угризения на съвестта започнал бях да се превивам от болки в кръста: влачех единия си крак, касапски нож все едно ми бе забит от кръста до коляното, последица от травма при скок с парашут над старото пловдивско летище, бленуващ да стане пилот в бойната авиация, една от щурите ми мечти. Снимката най-долу е правена в местността Юндола сред Родопите. И дотам ме бе отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel, в чудо виделият се мой баща, с когото, докато беше жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, хич не се разбирахме. Погледна ли я тази черно-бяла фотография на 25-годишния Жорес, обзема ме съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и разтерзан, но и толкова дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото и вода да е изтекла от лятото на 1972 година, този е може би най-истинският ми, привидно най-непоколебим за света образ – неизменното мое ужасно Аз, в чиято чест са всички тези текстове, писани в течение на половин век, кой знае от какъв зор.

  Може би защото тъй си останах с мечтата да имам син, който на мен да мяза. Мисля си понякога, че от Небето, от Отвъдното този ненаименуван нероден син внимателно ме наблюдава, и толкова години след добруджанската ми одисея единственото, което мога да сторя, е да го моля да е снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти неосъществил се баща, който така и не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята, в объркана от натрапения отвън хаос България.
ИЗ РАЗГОВОР 
Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016

  – Нещо, което трябва да уточня, но ще стане едва кога ида в Тригорци да поговоря със сестра й на Ася. От Ася съм чувал, че с добруджанския поет Йордан Кръчмаров (1948-1986) са роднини, братовчеди някакви се явяват. У Ася (сега чак, след смъртта й, си давам сметка) я имаше същата неистова жажда да се впуска презглава в какви ли не авантюри – нещо, което го имаше и у Данко, доколкото помня подвизи, а и както научавам от разкази на приятелите му. Инак, докато сме ергенували-ловували, Данко си бе притеснителен, ала и той като мен, беше вълк единак. Това, мисля си, е част от магията на добруджанския характер. По темата Ася… Нямам прошка към себе си.

  – Ако сам не си простиш, как ще си обективен разказвач? Всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към себе си убива: защитаваш всички освен героя си, няма баланс. Ако имаш прекрасни две щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.

  – Мъжете сме по-резки, но Силата на слабостта у вас, момичета, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда текстът. Не успях да внуша обич у дъщерите си към майка им, към онова деветнайсетгодишно някогашно момиче Ася. Това ми е проблемът.

  – Децата си обичат родителите, независимо какво говорят; достатъчно е само да не им пречиш. Не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм оценила.

  – Пристрастна си. Има теория в психологията, според която, когато се ражда син, то е изпит за майката, когато се ражда дъщеря – изпитът е за бащата. Пиша "изпит", а ти разбирай "изпитание".

  – Според древна хипотеза ("Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът на рожбата подсказва кой от двамата родители е обичал повече. 

  – Минавало ми е през ум и това, но не съм сигурен да е истина.

  – По-силно обичащият материализира обекта на любовта си.

  – Твърде красиво звучи, за да е истина.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 sep. 2021

Горният текст е послеслов към новелата "Ася".

–––

* На този ден (3 септември) през 1952 г. в семейството на Петър и Виктория Ненови от добруджанското село Тригорци се ражда втората им дъщеря, която нарекли в знак на уважение към тъщата Анастасия с името Ася. Ася в края на 1972 г., 29 декември, бременна в осмия месец, официално пред света ми стана законна съпруга и така живяхме заедно петнайсет години, когато реши да се разведем, а аз си отдъхнах най-сетне от грижите, нервите, изобщо от треперенето по нея, за огромна нейна изненада. В мислите ми обаче Ася, която издъхна на 5 януари 2017 г., до днес за мен си остава загадка по темата "жена", не мога да не й се възхищавам за неистовата сила, с която я привличаше животът, въпреки бедите. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (713.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (713.) 

   Колкото и хубаво да изпълниш ролята на героинята си, накрая се прибираш вкъщи при себе си. Джулия Робъртс (1967) 

  20 mart 2011
РЪЖЕНАТА НИВА

Кой тичал в ръжената нива нощес под пълната луна
и при своя мил отивал, привързал с панделка душа,
ала косите си разпуснал – ветрецът с тях да поиграй
и кой със начервени устни оттук е минал? Кой го знай!

Докато сън дълбок сме спали в очакване на Любовта,
докато нежно сме мечтали, край нас притичала е Тя –
с коси златисти или черни, разпуснати или на кок,
с очи учудено вечерни и дъх на сладък гроздов сок.

След нея като шлейф на рокля нощта разтваряла се там
със усета на мъдра сова подир мишле от смут и свян,
не знаела защо самичка притичва в нощния покой
и всъщност тя ли го обича, а и обича ли я той,

дали не е хитрец измамник, обзет от мъжки бесове,
дали любима нейде няма, която "мила" да зове,
и Боже мой, какво тогава ще трябва да се обясни –
не вярвате ли, че такава е всъщност Любовта, уви?

Неопитно женче, съседка, кралица в зрелия си чар
или бъбривата кокетка – съпруга на приятел стар,
коя от вас би устояла, когато в ненадеен час
открие, че е пожелала плътта й някого от нас!

Да казвам повече не бива и се налага тук да спра,
открих във ръжената нива една единствена следа
и стори ми се, че момиче е минало нощес оттук
и някой много я обича, и някой е по нея луд;

какво помежду тях се случва, не ми е работа, уви,
животът и така е скучен, животът някак не върви,
уж слава и пари си имаш, дом, вещи и какво ли не,
докато Ръжената нива случайно не те призове

и не откриеш най-случайно, че даже и не си живял,
живял си някак си на сляпо с успехи уж, но и в печал.
Къде е Ръжената нива? – остава да попитам аз,
 и първо мене да питам: отлитна ли, Любовен бяс!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 2 sep. 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...