четвъртък, 8 март 2012 г.

ТЕБЕ НИКОЙ НЕ ТЕ ОБИЧА


      03.09.2006.

     Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутрин между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън „Интелектуалците” да си лекувам калпавото настроение. Стар трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите: отворих напосоки тия трийсет печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние.

    И разбира се, не случайно! – попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от няколко дни насам. Ето за какво става дума. Разсъждението е част от онова, което имам да кажа точно днес, като продължение от разговор с приятел, който разговор водихме вчера по обяд на чаша бира в кварталното кафене.

    В импулса да пиша същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да го запиша това вълнуващо нещо тъй, че читателят да го почувства. Внушението се усилва от къси изречения, простота, глаголи, избягване на прилагателните, както и на обстоятелства и коментари. По тоя начин читателят е изкушаван сам да допълни. Обяснявам ли се подробно и обстоятелствено, не оставям ли празни пространства, вибриращи от изкушение да бъдат доработвани от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак си остава мъртъв низ от претенции колко сме си умни, колко сме си хубави. И писането като всяко изкуство изскача из пяната на самолюбието като Афродита из морските вълни край Кипър.

    Писането на стихове дисциплинира за избора на точна дума; точната дума е като верния звук в музикална пиеса: не бива да се забелязва като инструмент, като средство. Забелязваш ли я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за парчетиите ламарина, които съставят корпуса й?

   Всеки по-значителен автор създава своите читатели - хора, които заразява с вкуса си, с възгледите си за човеците и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития с намек за емоционалното им въздействие. Не ми бе трудно и да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки описанията как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от жизнения си опит, читателят ми става вече не сътрудник, не обикновен читател (субект на творчеството), а съ-творец (обект, т.е. излъчващ духовна енергия). Разказът, който съм му предоставил, престава да е само мое лично преживяване, превръща се в лично преживяване и за моя читател.

   Четири са тезите, които предлагам за размишление.

   1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш писаното от класиците, по-добре не се залавяй, не си губи времето!

   2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, т.е. насочва човека към Божественото в неговата греховна душа.

   3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към облян от слънце и любов Оазис на Духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия, а крачи редом с множеството; не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грях, между нуждите на греховната плът и стремежа човекът да бъде великодушен.

   4. Изкуството (литературата – в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-отвратителния злодей има своя скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното като уважение към човека винаги взема превес и в най-мрачните подземия на отчаянието и на собствените ни човешки бесове.

    05.10.2006.

   „Тебе никой не те обича – беше ми казал преди години (тогава бях 32-годишен) колега* от редакцията на пловдивския младежки седмичник „Комсомолска искра”. – Това не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?”

    Родителите ми не са ме глезили; това – галене, прегръдки, мили думи, каквито и да било знаци на благоразположение... за мен си бяха приказен филм, предназначен за други деца, за друг някого. Мене ме нямаше в тоя приказен филм.

    По-късно съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мене съвсем не са били така хладни и така безразлични, както са ми се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание... Но защо тогава сестра ми, която беше рядко красиво момиче, бе обкръжена с тяхното внимание, с тяхната благосклонност, колкото и строги изобщо да са били към нас, двете им деца?

    Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз – не моята неопитност, не заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и деца, с които – нормално! – случвало се е да имам проблеми.

    Имаше в махалицата ни доста по-едро от нас, дребосъците, яко момче, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тоя Тошо Белята съм го запомнил с изключително злостния му характер; бе от редкия тип момчетии, за които казват "злобно по рождение". Майка му беше висока кокалява женица, баща му – грамаден, с едри лапи, с походка и жестове на закоравял побойник.

    От бедняшката им къщурка - преустроена някогашна барака, състояща се от стаичка и антренце, откъм двора срещу „нашата” изба на същата уличка „Ниш” късно нощем често долитаха закани, ругатни, циврене, ехтеше боботещият пиянски глас на Михал... Чудел съм се като шест-седемгодишно хлапе как не са се изтрепали още тия хора.

   Та единственият им син, шестокласник вече, поне пет-шест години по-голям, далеч по-едър и силен от мене, веднъж ме спъна, бутна ме на земята посред уличката „Ниш”; налагаше ме с юмруци по гърба, с коляно ме бе затиснал и крещеше тържествуващ: „Яж пръст, мамицата ти мръсна българска, яж пръст! За тая земя баща ти се е борил”.

Входът към избата на улица "Ниш". Зад зелената врата е килерът за въглища

    Разплакан, едва отървал се от побоя, с лице окаляно, охлузен, изранен... тичам да се оплача на майка, да заровя очи в скута й. Пък майка ми се затворила в стайчето на двора, дето държахме кюмюра, и пере в голямото дървено корито. Огромна купчина пране бе струпала в единия край на мивката.

    И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна, да ме погали, да ме утеши. През хълцане, задавен от току-що преживяното унижение, едва дишайки от нервни конвулсии, тихичко й шепна: „Мамо! Пък Тошо Белята ме кара да ям пръст”...

    И тя – като се отдръпна гнусливо, като ме оттласна с лакът от себе си, ми извъртя такава плесница със сапунената си длан, че ми звънна ухото. Изплющява плесницата й през лицето ми и ей това чувам разгневена да ми говори: "Какво търсиш там! Кой те калесвал с Тошо Белята да играеш? Ако не си го нещо ядосал, що ще те мъчи". И... дотам!

    Прескачам през девет стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето си легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види разплакан и разтерзан.

   Страхотен урок** - от ония уроци, които цял живот помниш. Оттам насетне ми е като обеца на ухото: каквото и да ми се случи, у себе си първо да търся повода и причината; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са – у мене е вината за всичко, което ми се случило; не друг... аз не съм преценил кой е насреща ми. Ама да тръгна да обяснявам, че с нищо не съм предизвиквал Тошо Белята***, кой ще ме чуе, па и каква полза от хленч!

   А Любовта... О-о, Любовта! От невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнатия. Следващите години вероятно ще продължа по тая тема; засега спирам с хладния извод: че колкото по-силно се стремиш към Любов, толкова по-жестоко Любовта наранява.

_______________________________________
* Роденият през 1940 в село Врабево нейде из Троянския балкан Николай Заяков.
** Споменал съм го случая в тия текстове вече, но нямаше как да не го спомена пак.

*** Месеци по-късно, едва 12-13-годишен, Тошо Белята се спомина от тетанус. Чоплил си с гвоздей зъба... Бел.м., Jores.

вторник, 6 март 2012 г.

НЕДОПИТОТО ВИНО


Нямаше злина, която да не ми се случи.
Таз, която обичах, заради един ръб ме заряза,
умря ми мечтата, отровиха ми кучето,
надпреварват се глупци да ме мразят, 
рогошки измамник труда ми ограби, 
идиоти с диплома ми съсипват мечтите,
свине ми изпотъпкаха житото и хляба,
престанаха да ме забелязват жените.

И какво да правя, кому да се доверя!
Житейската ми драма съвсем загрубя.
Прошка няма. Светът ме гледа под вежди.
Потънаха ми гемиите. Посивява косата.
Останаха ми само старите копнежи,
че един ден ще се оправят нещата.

И в горчивото има известна сладост.
Макар загубите да не са поправими, 
напук на тарикатите и цялата гадост,
в чашата ми искри недопито вино.


събота, 3 март 2012 г.

ВИЖДАМ ЖИВОТА СИ КАТО РОМАН


    12.10.2004.

    Виждам живота си като роман с няколко успоредно протичащи и преплитащи се сюжета:

    1) за верността и предателството;
    2) за чувствеността и хладния разум;
    3) за илюзията и отрезвяващата реалност.

    В тия три сюжета съм централен персонаж или главен герой, изправен пред ударите на Съдбата, за да открие отговор на драматичния въпрос: "Защо живея?"

    "Чрез Жулиен Сорел Стендал портретира една от онези превъзходни натури, които вибрират от енергия и страст и които благодарение на своята жизненост имат привилегията сами безогледно да се реализират. Когато такива изключителни хора се срещнат с едно тесногръдо еснафско общество, остава им само лицемерието, за да скрият бунтарството си" - тълкува Дитрих Шваниц*; и за кратко ме опиянява илюзията, че то се отнася точно до мен, до моя частен живот.

    Понеже и аз като Жулиен Сорел от романа "Червено и черно" съм син на дърводелец и имам погледа на провинциалист към лъскавите салони, където пирува и се весели Суетата; същата трезва мяра за нещата, които тъй силно изкушават Посредствеността и я подтикват да действа безогледно дръзко.

Жерар Филип в ролята на Жулиен Сорел**

    Странно е, че в моя личен живот точно там, дето смятам, че съм най-силен - точно там винаги са ме отрезвявали с премерен ритник право в лицето. Нямаше друг между връстниците ми гимназисти, който да живее по-интензивно с литературата; по Литература моята любима учителка ми пишеше (вероятно съвсем логично) "тройки".

   От университетския курс по Основи на психологията състуденти идваха да се допитват, да се консултират по психология с мен, сякаш им бях тартор; преподавателят, небезизвестният Георги Йолов - специалист по реакциите на човек в екстремни ситуации, на мен писа "тройка", а моите несведущи уж колеги бяха отличени с престижни оценки.

    На изпита по Антична и западноевропейска литература блестящата Людмила Стефанова ме оцени за "три", а бях от най-силно обзетите от чара й студенти, прилежно водех записки, попивах личността й на зряла женствена матрона.

    Най-чудното е, че никак не им се сърдя, напротив - и до днес изпитвам уважение към тия Мои строги оценители; те съпътстват представата ми за интелигентната ерудирана личност (Емилия Карапанчева - гимназиалната ми преподавателка по литература, доц. Георги Йолов... или може би Тодор Йолов, доц. Людмила Стефанова и ред други, които успешно са ме приземявали от "приоблачните селения на илюзиите" върху грешната, но реална кал.

    Тъй съпротивата, неоценяването на "моето" от хора, които ценя и приемам за ориентир в себе си, ме импулсираше, събуждаше по-силно любопитството ми и го превърна това мое любопитство в страст за писане, страст за тълкуване на човека, всъщност - превърна ме в централен литературен герой на моите си размишления.


     Сред учениците си понякога виждам себе си, какъвто съм бил далеч назад във времето. Прочетох вчера в един от осмите класове част от есето "За доверието", пожелаха да си го запишат, а през междучасието иде миловидно, красиво момиче и почти се разплака:

    - Господине, а-ах, господине...! Нали това сте го писали за мене?

    - Що реши, че точно за тебе? Писал съм го ей тъй, изобщо. Тия неща на всекиго се случват в живота - казвам.

    А тя:

    - Не, господине! Знам, че за мене сте го писали. Защото аз постъпих като предател с най-добрата ми приятелка Силвия. И Силвия ви е разказала това, и като отговор сте й написали... Да, аз й се извиних, господине, много пъти й се извинявах, и след това пак постъпвах като предателка... И вече не знам какво да правя.

   - Държиш ли на това приятелство? - питам.

   - Да, господине. Много искам да си бъдем приятелки - рече със сълзичка в очите.

    Сълзи взеха да й се търкалят по бузите, та рекох:

   - Знаеш ли, и мене ми се доплака заради тебе. Това са много човешки работи, мила!

________________________________________________________________

* Вж. "Речник на общата ни култура" от
немския професор Дитрих Шваниц.
** Вж. http://jahsonic.wordpress.com/2008/10/08/ и по-точно: The American literary critic Hayden Carruth (R.I.P. 10 days ago) seems to confirm my suspicion by comparing him to Antoine Roquentin of Sartre’s Nausea. He wrote in 1959 of the way that “Roquentin has become a familiar of our world, one of those men who, like Hamlet or Julien Sorel, live outside the pages of the books in which they assumed their characters. . .  It is scarcely possible to read seriously in contemporary literature, philosophy, or psychology without encountering references to Roquentin’s confrontation with the chestnut tree, for example, which is one of the sharpest pictures ever drawn of self-doubt and metaphysical anguish”. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...