събота, 29 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (77.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (77.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   05.06.1999.
  Липсата на благородство компенсират обикновено с крещене: колкото по-креслив тонът, толкова бил по-прав. По повод някой си Лазар Лазаров – Мастагарков*, чийто преобширни статии печатат във вестник "Арт-клуб" под заглавия, като "Мекерета и мародери" или "Трагедията Косово". Няколко абзаца от трагедийната му тема са ми достатъчни да усетя съкровеното у Мастагарков, според уверенията му – философ и професионален историк: "избиват части от сръбския народ", "признавам, че БСП изразява тежненията на по-голямата част от българите" и "няма по-голямо искрено признание за правотата в позицията на българските социалисти. Позиция пределно ясна и точна – последователно миролюбива". Сякаш съм заровил нос в дежурната уводна статия на вестник "Работническо дело" от времето на сталинизма, когато за политически виц можеха да те пречукат или полумъртъв да те хвърлят за храна на освирепели от глад прасета в някой весел концлагер. Мастагарков, оказва се, е бил някога прекрасен учител за поколения пловдивски ученици – съобщавал истини от последна инстанция, за да заеме и днес позата на унтерофицер Пришибеев.

  В писмо до редактора на "Северен вестник" от 1888 г. 28-годишният Антон Чехов пише: "Когато изобразявам подобни субекти или като говоря за тях, не мисля нито за консерватизма, ни за либерализма, а за глупостта им и за претенциите им". И пак в писмо от същия октомври: "Фарисейство, тъпоумие и произвол царят не само в домовете на търговците. Виждам ги в науката, литературата, сред младежта". Защо се захващам с Мастагарков и защо не подхождам състрадателно към подобен род оратори! Не става дума за политически пристрастия. По-симпатичен ли е лицемер, закичил като медальон върху ревера си титула демократ – "Ние, демократите, ние истинските демократи"! Недобитите партайци по манталитет пишат с този до болка познат високо морален, а всъщност, апломб на нахалник. Става дума за отсъствие на нещо елементарно, не толкова усет, колкото елементарно домашно възпитание.

  И за какъв дявол е участието ми върху страниците на "Арт-клуб" рамо до рамо с Мастагарковци? Или да хлопна и аз кепенците като Стефан Цанев, па да мина към измислената от госсин Стефан Савов вътрешната емиграция. Като го питат Савов като как, в какво се изразява участието му в битката с комунизма, великият човек мъдро отбеляза, че по Живково време бил в дълбока вътрешна емиграция, (като шеф на Съюза на преводачите в България, може би). Та от неговата уста за първи път излетя и се зарея изпод демократичния роден български небосклон крилатата фразичка за вътрешната емиграция. Как се били вътрешно гневили, колко мрачно гледали онези там горе кресльовци, ама пустата му изисканост не им позволявала друго освен мълчаливо да страдат. Ненавиждам се в такива моменти, че ми липсва смирението на простосмъртния дърводелец баща ми, за да приемам лицемерите в личното си битие на обикновен българин и уравновесено да меря тези примадони на общественото внимание в България!

  Re. се кани следващото лято да отиде да работи в Щатите. Сърдел се вуйчо й от Чикаго, ей така говорел по телефона на майка й: Какво още чака, ами не идва! Да го зарязва онзи батак в България, и колкото по-рано, толкова по-добре! От време на време имам усещане, като да съм си изживял живота; опитвал съм и от тези блюда, познавам маниера на келнерите и проститутките, и на господин управителя в този поовехтял и западащ наш роден Ресторант; нищо не ми е вече интересно, време е да си вървя. Невежеството се възпроизвежда като хидра: непрекъснато, неуморно се възпроизвежда, и все ще се намери важнейша още някоя персона да сее смрад и омраза, душа и свят й е да ни разединява.

  От праведници няма отърване! В любимата им героична поза си ги представям и почти всяка вечер по Радио Свободна Европа с назидателно навирения показалец. Къде ли е благородният тон на един Петър Увалиев! За този тон, обаче, се иска да носиш благородството не като театрален реквизит, ами както собствената си плът. "Последователно миролюбива" била "пределно ясната и точна" позиция на нашите партайци. Реалният соц като рефлексия (отношение) към света, като манталитет на политическия елит у нас ни противопоставя не само на нормалния свят наоколо, но и на самите ни родови корени. Това същите персони ли са, които някога ни учеха с лозунга "Свобода, равенство, братство", а огромни суми пращаха за терористични движения по света? В известен смисъл възхитен съм от бетонираната увереност у хора, като Петко Бочаров и прочие, изживяващи се като ритори на цивилизацията, изключващи други мнения, освен своето прогресивно и единствено меродавно. Да, ама не! "Защото аз съм човеколюбив и съм истински демократ" – по повод тези текстове между другото ми писа тези дни персона, брат на аленеещите под синята драперия Иван-Костови съпартайци. Умряла циганката, която хвали, та се захванал сам да върши тази работа: бил днешният Сократ, Христос, Левски и пр.

  Двама млади пилоти българи завчера са загинали в дванайсет и четвърт по обяд. Самолетът им – бойна машина МиГ-21, се забива в орна нива посред землището на Драгомирово – село на около двайсетина километра от базата им в Граф Игнатиево, Пловдивско. Две жени – майка и щерка, окопавали картофите, когато ниско над тях префучала губещата височина и скорост бойна машина. Опитвам да преценя нашия обикновен живот през очите на онези двама пилоти. Могли са да катапултират, а не катапултирали. Вероятно смятали, че ще се справят, самолета ще спасят. Кога ли са започнали да мислят себе си да спасяват? Гаден въпрос, който ужасно ме вълнува!

  Как да катапултирам от този задръстен и все по-рязко губещ висотата си наш свят, от безперспективното живуркане, това ми е проблемът. Мили татко, как да постъпя? Дрехите ми отесняват от крясъците и от лицемерните речи, престанах ли да обичам живота, като напоследък не желая никого да слушам. Нищо ли не можем да сторим! Време ли е и българите, да започнем поединично да се спасяваме от властващата наглост? Кучетата си лаят, а керванът си върви. Може и по-зле да стана, ала соцът няма повече да се върне. Ама пък и мастагарковци какви ги редят, здраве му кажи! "Православие, наште славянски братя и сестри, мнозинството на българския народ, ведущите ни интелектуалци, олевяваща Европа, надраснала социалдемокрацията". Такива лакърдии не просто да се четат! Заслужава си прилежно да бъдат изучавани като пример за партийна агитация. Къде ли не са още надникнали, всичко прозрели, предначертали; бъдещето им като на длан, от ясно по-ясно. А от бойките им редици във вихъра на "борбата с империализма" поетът написа:

    Това е ясно, онова е ясно –
    тревата никне и дъждът вали...
    Е да, на тебе всичко ти е ясно.
    Но мен не ми е ясно. И боли.
(...)
     Какво съм аз? И хората какво са?
    Насам ли да вървя? Или натам?
    В главата ми се блъскат сто въпроса.
    А отговор не мога да им дам.
(...)  
    А ти твърдиш, че всичко ти е ясно –
    дъждът валял и никнела трева...
    Но мен дори и то не ми е ясно.
    И ти не знам разбираш ли това.**

  Защо ли са речите им: "Опозицията няма никакви основания да прави политика за стабилизиране на правителството". Ами раздайте пушки и патрони, па хващаме гората, палят се архивите с имена на доносници и ченгета, разграбва се кашкавала от мандрите и юруш! Дали не е за това цялата гюрултия, "този трясък и искри"?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 fev. 2020

Илюстрации:
- Унтерофицер Пришибеев, герой на Антон Чехов***;
- Един от фронтмените на т.нар. приватизация у нас.
__
* Мастагарка – тояжка с чатал за подпиране на дисагите, докато стопанинът от другата страна ги преметне върху самара.
** "Разминаване", от сб. "Сезони", с. 137-138. 

*** Вж. https://chitanka.info/text/1998-unterofitser-prishibeev, Бел.м., tisss.

петък, 28 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (76.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (76.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   01.06.1999.
  "Господине, обичам Ви!" Това са думи на шестнайсетгодишно красиво момиче – Елена от моя VIII-г клас, за отличната й оценка на класната им по литература. Това полудете-полужена! Съзнава ли що е любовта? Пожелавам й сега, като пиша това, да е принцеса в този храм; лично аз имам като че кого да обичам, но това "Обичам ви", което ме разтърси, е резултат от друго – внушил съм на хубавата Елена, която захвана учебната година с двойки и тройки, че има заложби да е нещо по-добро от средата, в която живее. Дано заслужената и изненадала я оценка стане пътен знак към по-висока цел! Като учител, удовлетворението ми задължително е дотук. Защо задължително ли! Защото и учителят може да се влюби в своята ученичка.

  От друга страна, съзнаваме ли ние, възрастните, колко крехки цветя са децата, вперили оченца в нас, колко съдбовно важно е да отключим у тях представата, че могат да бъдат красиви не само физически, но и духом? Ай, как силно искам тези поизраснали вече деца, с които ще се разделя подир две седмици, да предявяват изисквания към средата, която ги е родила, но да са взискателни преди всичко към себе си. И когато тази взискателност е осветена от любов, а не от глупашка снобска грандомания с хленчовете на посредствеността.

  Беше дошла с две момичета от класа и не повярва отначало, пък после, когато се увери, че наистина оценката й е шестица, така се вкопчи в една от двете кокони, че онази гнусливо я изблъска с лакът и рече: "Оле, ма Елено, ще ме удушиш... Ми пък съобразявай се малко!"

  * * *
  С парвенюшкото си самочувствие САЩ като общество, па и като държава не са ми никак интересни. Познавам повърхностно неколцина от великите писатели на този проспериращ велик и самонадеян Грандоман отвъд Океана – Хемингуей, Стайнбек, Колдуел, Фицджералд, Сароян, Селинджър, преди тях – Джек Лондон, Марк Твен, О`Хенри, неколцината им велики поети – артистични, честни и страхотни автори. Тайничко като че всеки от тях под еуфоричното си самочувствие на човек от Новия свят, на янки носи комплекс за малокултурност на общество с плитки исторически корени. Има какво да научим от Щатите, особено в материалните сфери на живота; в духовен план обаче българинът е нещо много-много по-разкошно именно заради трагичната ни участ като най-изстрадалия етнос на Балканите. Изобщо, мен лично Балканският полуостров, Европейският материк са ми по-интересни за наблюдение и обсъждане. Мачкани, пренебрегвани, лъгани, ощетявани, от своите водачи най-жестоко унижавани, най-изнудвани, не сме ли в правото да се държим като нация, по-близка до Иисус от Западните теософи и мъдреци?


  
Роден съм в същия ден, макар и години след онзи 7 август, когато е роден Стефан Цанев, автор на поемата "Христос на велосипед" и на онези знаменателни за моето поколение стихове: "Носете си новите дрехи, момчета!" и "Момчета, внимателно на завоите". Стефан Цанев – показният и предизвикателен, стипчивият и своенравен, категоричният в отрицанията си, типичен Лъв и духовен събрат. Ала ме отблъсква тщеславието у него. "Сега доброволно минавам във вътрешна емиграция. Спускам бариерата, пълен авто-Шенген, визи само за петима приятели. Иначе продължавам да пиша, но няма да реализирам написаното в България, докато..." и т.н... Бре-ей!!! Баба ми Невена употребяваше за подобни изхвърляния на Борис Дявола един лаф "Р-р-ръц, Боби!" Ай че сплин, щуро въртене около оста си и собствената си омайна персона! Дали не правя и аз неговата досадна, типична за зодията Лъв грешка? Ако цитатът от интервю в многотиражен столичен вестник ("Труд" от 16 дек. 1998 г.) ми звучи като диагноза относно т.нар. Българска интелигенция, отговора си г-н Стефан Цанев, към когото имам слабост, е дал в стихотворение от 24 декември 1991 г.:

    ...И все така –
    като актьор, изгонен от сцената,
    си спомняме със закъснение
    забравената древна реплика:
    "Да скрием острието на омразата
    във ножницата нежна на страданието" .

  По този повод реплика и на Иля Еренбург (1891-1967):
* "Разбира се, че писателите са много по-малко от професионалните белетристи; писателят, големият, средният или дори малкият, умее не само отстрани да наблюдава героите си, но и да споделя преживяванията им. Дарбата за съпреживяване обикновено наричаме умение да се превъплътиш, и ако се замислим над книгите на Чехов, ще видим, че в краткия свой живот (44 г.) Антон Павлович е преживял стотици човешки съдби". Тъй че хич не ме вълнува какво гнети Стефан Цанев, ако настоява да ми говори единствено от свое име. Мисля, че ясно се изразих, нали!


  
04.06.1999.
  
  Около два след полунощ над града се изля пороен дъжд. Трещяха гръмотевици.  Сега, четири часа по-късно, сякаш не е било. Природата е притихнала и свежа като хубава млада жена след секс. Всъщност, подир бурна сексуална нощ жената е като природата. А мъжът? Адам в Райската градина е наивен, същински глупак. Понеже не си дава сметка, че г-ца Природата или притихналата до него госпожица, дето се изтяга глезено в чаршафите, си е взела, каквото си пожелала; известно време ще го гледа с благоговение като да й е стопанин, а после ще го запрати в някой от ъглите на подсъзнанието си до следващата й велика нужда, до следващата й очистителна буря от страст. Управляват ни импулси, идещи от пространствата около нас и в нас. Твърде нищожно е известното или осъзнатото. Пристрастия и любов, тягостно или приятно, веселба и печал ни заливат като океански вълни. Въобразяваме си колко сме велики, колко сме проницателни с логическия си подход към нещата. Животът обаче е алогичен. Може би така ни предизвиква да го разгадаваме, да проникваме в дълбините и гънките му като в изкусителна женска плът. 

  Някой ден може би ще напиша и за тези интимни сражения между абстрактната ни мъжка логика и света, доколкото го разбирам интуитивно. Познанието почти винаги носи тъга, рутината убива жарките страсти, постигнатото ни отегчава, и ние толкова закратко му се любуваме! Забелязали ли сте? Човекът е търсач на ново; обречени сме на авантюризъм под резкия поглед на Някой, който внимателно ни наблюдава и всичко знае за бъдещето на всеки от нас поотделно и на света като цяло. И въпреки това, силно вярвам в неувяхващата Любов и в изкушенията, които непрестанно се преобразуват в причудливи фигури, като облаците над нас заемат с вида си форма на чудновати фантастични образи; накратко – вярвам в моногамията, в придържане към собствената своя Участ, Съдба, Орисия. И не ви ли прави впечатление, че това са все понятия от... женски род!

  Понеже една жена (откритие на драматурга Стефан Цанев) е всъщност много жени, едно Очевидно нещо в действителност са куп Неочевидни тайнствени и любопитни нещица. До всеки известен с постиженията си мъж, по-често невидимо, присъства и неслучайна някоя умна жена. Та ще завърша тщеславно в стил на истински г-н Лъв, роден в Дома на Слънцето навръх 7 август, с нещо общовалидно за мъжкия подход към Любовта и към жените:

    Разбира се, че си мечтая
    за розовия ти корем,
    за полумрака на косите
    и за очите, впити в мен.
    Да те целувам, да те галя,
    уж свой, ала и малко чужд –
    достатъчно, за да изгрява
    червенина под твоя руж.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 fev. 2020
–––
* И. Еренбург, 1981, т.2, с. 52. Бел.м., tisss.

четвъртък, 27 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (75.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (75.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   30.05.1999., продължение
  Събрали се по времето на т.нар. Октомврийска революция 18-годишната кротка и разсъдлива Невена и 17-годишният буен и своенравен Борис. Шест усилни години бездетни били, докато през 1923 г. на бял свят се пръква първата им рожба. Според обремененото ми от дати и исторически събития съзнание 1923 г. е знаменателна – едно, с Деветоюнския преврат и последвалото го Септемврийско въстание, и второ – с историческия глад в Поволжието и в цяла болшевишка Русия, когато поради ред велики "исторически" причини, драми и обстоятелства милиони руснаци, украинци и пр. изгинали от същинската тази чума, известна с името гладомор. Нарекли рядко красивото момиченце Вяра. В спомените на нейните по-малки сестрици тя си остава светлоруса, синеока, рядко сръчна и приветлива. Разбирам, легендите обикновено работят с крайни определения, но възможно е и да е било истина. Тази Вяра умира от уплах 17-годишна. До потрес я изплашили пощръклели биволета, кога надвечер се прибирала от Стопанското училище. Опряла гръб на един зид, притиснала пред гърди ученическата си чанта, свлякла се в несвяст на земята. Залинява и за месец-два се стопила, на кожа и кости се превърнала и накрая издъхнала. Името "Вяра" е предложено от Гълъб – големия брат на Невена. Изглежда единствено в неговите приказки бил готов да се вслуша по онова време буйният непокорен Борис, защото по-късно пак същият този Гълъб го обръща към земеделието – посъветвал го земя да купува, колкото може повече земя, и да я обработва – ниви, градини, лозя, да не се ограничава само с двете колоездачни работилници, в Пазарджик и Перущица.

  И се нареждат подир Вяра в разстояние на десет години, до 1933 г., три дъщери и син, появила се на бял свят леля ми Виолета, и пак според обременената ми памет, това е годината, когато нацистите в Германия вземат властта в ръцете си, а Хитлер в буквалния смисъл на думата избива бившите си съратници, помогнали му да се изкачи до лидерския пост в партията, сетне и в държавата. Присъства на разговора ни, казах вече, и сестра ми Ели. Когато излизахме от чертите на Пазарджик, в колата сестра ми рече: "Батко, представи си какъв късмет е това! Да не бил онзи бездетен турчин да отърве онова невръстно сираче, сега нямаше да ни има". Записвам тези работици, и си мисля: наистина, колко случайно наглед, как обвито в мистерия е, че изобщо продължаваме да се раждаме ние – българите. Имало род голям в заможна Перущица, душмани затрили рода, а ето, някакъв мюсюлманин се явява сред сечта и спрял ръката, посегнала да бастисва: Това дете го остави, вземам го за мое, и го отнася на бездетната си ханъма. Двайсет години го възпитава, храни, облича както свое. Въвел го в търговските тефтери, възможност му дал да бъде самостоятелен, уравновесен, достолепен, а на двайсетата година дръпнал го настрана: "Гледахме те като наш, но други са ти родителите". Не личи да го е делил от българите, ни от християнската наша вяра, не личи и да го е насилвал към исляма да се прекръсти . Иначе защо този Гьорги ще се затири към Ерусалим хаджия да става! Какво е това, питам? Великодушие ако е, трябва ли да забравям, че пак мюсюлмани превърнали Перущица на пепелище с побеснели наедрели от мършата песове и човешки кости, белеещи по синорите, дали и днес не белеят в лозята! Не е лесно да отговориш, но урок е; пък който има ум, ще разбере за какъв урок става дума.

  А нима от малките наши войни не побеляват косите, не треперят ръцете и не се потят дланите, нима не понасяме рани и няма загинали! Където съм, там винаги е интересното, казвал съм го и на приятели неведнъж: където съм аз, там е пъпът на света. Докато се яви Чипоносата. Метър и половина на метър заема човешкият труп или мощите, тленното, – онова от нас, което гние. И после какво остава, героичните пози къде са, лакомията, любовните ни авантюри, егоизмът, идеалите, бесовете? Когато умирала баба ми перущенлийката Невена, с мъждящата си сила с две ръце се вкопчила в мазолестата длан на своя толкова неверен съпруг дядо ми Борис, па шепнела, задавена от сълзи: "Не ме оставяй, Борьо! Не ща да умирам. С теб, Борьо, хубаво си живеем".

  Ако си задаваме от време на време тревожните въпроси, които споменах по-горе, светът, мисля си, ще стане по-уютно място за живеене. Събрали сме се върху това парче вода, камъни и пръст, което лети през Вселената, заобиколено от вселенска пустош. Събрали сме се тук и сега като пътници на перона на една прашна гара. За кратичко сме, защо да не се държим човешки помежду си? Утре нас няма да ни има, няма да сме вече ние. Сега обаче животът пулсира, изпълва ни с тревога и мерак, с нетърпение, жажда, глад и жажда от всякакъв характер. Толкова е интересно, Боже мой, толкова хубаво е живееш чисто, спретнато, с обич! И как утринно свежо всички ние, родени непосредствено преди или след края на Великата световна касапница и затова не особено склонни да я преценяваме като престъпление поради присъщата ни неопитност... И как утринно свежо навлезе комунизмът в душите ни!


    Не мечтая безсмъртие и пътища леки,
    а ватенка топла за зимния ден.
    Безсмъртно нека остане навеки
    построеното тука от мен!


Да отречеш тези стихове от 1955 г., трябва или духом да си абсолютен слепец като къртица, или зъл посредствен тип. Как иначе да отделя доброто от Пеньо-Пеневата поезия, обрасло с показните атрибути на партайската естетика и светоглед! С патос са заредени купища тенденциозна словесност; само у Пеньо Пенев обаче този патос – вместо да ми изглежда смешен, ме изпълва с горест за поругания талант от село Добромирка, Габровско. Талант, употребен нахалос! От три негови стихотворения поне в две споменава врагове, битки, сражения, карабини, куршуми, "лоши убийци от Запад, които протягат лапи, готови за напад" (вж. "Родина" от 1953-1954 г.).

  А не е ли време да преговорим за гаврата над Българското изкуство? Само като си представя канцеларските плъхове, които издевателстваха над творци от класа...

    Душата ми не е модерен ресторант,
    за да гуляят в нея разни дами!
    Не искам да пилея гордия талант
    в дребнавости и лични, празни драми!


Писано е на 26 април 1959 г., часове преди да си сложи край на живота. Ето и писано по същото време, в същия трагичен за националната ни поезия ден:

    Завинаги ще стихнеш ти, отрудено сърце!
    Спри! Ти туптя достатъчно!
    Нищо не откупва твойте удари!
    За въздишки недостойна е земята.
    Животът е горчивина и мъка –
    и нищо друго, и кал – светът!

  Горкият Пеньо! Само като помисля с колко стръв ни навират в очи неразбираема за простосмъртния човек поезия, не знам вече какво да кажа. Изпедерастиха ли се поетите на България, или вече нямам сетива за единствено достойната за Нобелов лауреат мъглява, предназначена за изключително специални персони, по-дълбока и от Марианската падина в Индийския океан "модерна" псевдо-лирика?*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 fev. 2020

Илюстрации:
- Юни на 1937 г., Борис Дявола някъде в Пазарджик;
- Гроздобер от 1937 г., двамата с Невена и аргатите. 
___
* Последният абзац е добавен при преписа от 20.ІХ.2006 г., бел.м., tisss.

сряда, 26 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (74.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (74.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   30.05.1999.
  Врабците свикнаха с мен и не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохите от снощната ми вечеря. Оченцата им лъщят досущ като мъниста: крадливо, любопитно. Котаракът ми, и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, снишава се, припълзява, отскочи рязко, леко, ама не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Петимен е за мръвка, ама не му спори с врабците. Израснахме и ние като ей тези врабци, същинско поколение от аквариум. Дават ли ни, вземаме; не ни ли дадат, роптаем, и пак наготово чакаме. Няма как да настигна баща ми – 22-годишен оживял в касапницата на Голямата война. А моите войни са малки войни. Дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Царе сме си в собствения живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестрицата ми Ели и с племенницата Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствените градини в двете местности Азмъка и Комсалето край Пазарджик, па седнахме не у леля, а по мое настояване кафенце седнахме да пием в частно кафене на съседната уличка. Ето що разправи за рода ни леля ми Виолета (1932-2017), нейната версия променя донейде казаното дотук в тези записки – едно променя, друго допълва, но няма да умувам кое е по-правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат, а за да изяснят кое-що за нас, живите, та и да го направят по-разбираемо. И тъй... за калугеровския ни корен. В центъра на Калугерово има плоча с имената на умъртвените през турско местни жители. Сред тях, според леля ми Виолета, било името на прадядо ми Ангел и неговия брат Георги. Голям род били Керемидовите. Неслучайно този Ангел го курдисали за кмет на селището в най-усилните времена. Жена му Мария била хубавица, толкова красива, че влязла в очите на бродещите наоколо чапкъни от съседна турска махалица. Следва вакханална оргия, за която леля – 66-годишна жена, нищо не коментира. След клането на съпруга й тази Мария с невръстния си шестмесечен син се установява в Пазарджик. Вероятно родът на мъжа й или нейният род помогнал жива и невредима да се отдалечи с пеленачето. Повече не се омъжва, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който дом го зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче" – баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в ранните ми детски години; изправя се пред металната им портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е-е!" Кучката им Соня, светлофява, с къс косъм и гуджук опашка, демек: късо отрязана, беше много зла, въпреки ситната си порода, синджирът й беше привързан с халка за тел, опъната открай-докрай през двора им. Умирах за черници, а те имаха черничеви дървета, лаком бях като хлапе по тези черници. Дядо Гошо – мъжът на баба-леля Миче, мил шкембелия и веселяк, държеше работилница за каруци на площадчето баш срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми веднъж сглоби колело за талига само от трупчета бук. Освен теслата друго нямаше в ръцете му. Направо факир!

  Синът Ненко на заклания Ангел и Мария носел прякор Дявола, понеже един ден прескочил у заможните съседи и задигнал гъска, която вряла в голяма тенджера, а вместо гъската пъхнал цървул да се вари. Бил двайсетинагодишен, пояснява леля Виолета, когато свършил тази магария. Усетили го, разбира се, уж нищо не сторили, но му лепнали прякора. Ненко е роден най-вероятно през 1875 г. Умира в 1912 г. като доброволец в Балканската война. Разболява се от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия. Незнайно къде е и заровен. Бил едва 36-годишен. Оставя жена си Елисавета с две деца: по-големия – Борис, е роден в 1900 г., Мария – по-малката му сестра, е кръстена на някогашната калугеровска хубавица, по която пощурелите чапкъни от турската махала точели лиги.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а през 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си, на улица "Тунджа" № 18*. Къщата била кирпичена, на един кат. За невяста си взема перущенлийката Невена. Пристануша била Невена. Уж Борис я откраднал, но то било нагласено тъй, понеже заможният род (заможен в миналото, оттам и претенциите) не пожелал да я даде за невяста на калугеровския сирак. Невястата била с година по-възрастна от младоженика.

  "Ни един от вас (има предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – усмихва се леля ми. – Дядо ти Борис беше лют мъж, невъздържан, псуваше и все налиташе да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, инак трудолюбив, взискателен и предприемчив, стопанин на имотите си, се влюбил в много по-младо момиче. Това, което не желаят да му простят собствените му рожби, е, че ги жалел по-малко от аргатите и калфите. За отмъщение, за какво ли, помежду си зад гърба му го наричаха Дъртия. Дъртия така, Дъртия онака, слушах и след смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му щерки.

  Версията на леля ми Виолета за Перущенския ни род. Когато в 1876 г. не турци, а помашки башибозуци откъм Рупчос, начело с Ахмед ага от Тъмраш**, се спуснали нахъсани като вълча глутница, разграбили, запалили селището и секли перущенци под мълчаливия взор на редовната османска войска, бащата на баба ми Вена бил петгодишно хлапенце. Изклали цялото му семейство и от рода де когото сварили, ала за невръстното се застъпил бездетен турчин, търговец на тютюни. Рекъл на джелатина: Мъненко е, каква вина има! – и така го отървава от ножа. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с тютюн, портокали, мандарини, маслини, фурми. Като става двайсетгодишен този Гьорги, турчинът му открил: Не сме ти ние истинските родители, твоите са в перущенските лозя заровени.

  Гълъб и Невена, само че по турски, се именували този човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1872 г. Георги (Гочо) х.Трендафилов кръщава първите две от трите си рожби с тези преведени в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, се е родил към 1896 г. После са Невена, родена през 1899 г., и Цвета, родена около 1904 г. Жената на оцелелия Гьорги носи името Спаска, което доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била пет години по-млада от мъжа си, родена около 1877 г. Голяма любов имало между Гочо и Спаска (прабаба ми), много се погаждали и бая заможни били. "Помня – казва леля, – мама разправяше, че баща им редовно изпращал маслини и мандарини в сандъци откъм Солун и Палестина, дето въртял търговия. Мъничка съм била, кога си играех в тези сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланя да даде голямата си дъщеря на дядо ми, 16-17-годишен, че според нея, бил фукара – демек, сиромах.

  Кога точно починал прадядо ми Георги от Перущица? Вероятно през лютата зима на 1908/1909 г. Едва 36-годишен, разболява се от бронхопневмония и за късо време издъхнал, след като газил до гърди в ледената река с чувал смляно жито на гръб***. Служел си говоримо с турски и гръцки, затова, а и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали като кадия, идвали при него, за да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с трите си рожби, друг мъж обаче не подирила. Силен ще да е бил споменът й от живота с рано споминалия се Гочо. От Перущица не излязла. Там е заровена, до мъжа си. Първородният Гълъб си довежда за невяста "леко момиче". Опитвали да го разубедят, ама той – като да прихванал от баща си благост и сговорчив характер освен разум, отвръщал: "Тази ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ща ви аз приказките, сърцето си слушам". И живял честит и в сговор с жена, която била, казват, силно привързана към него. 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 fev. 2020
___
* На този адрес в Пазарджик днес има жилищен блок.
** Едни твърдяха, че тъмрашки помаци съсипали, изгорили и ограбили Перущица, а предводителят им Ахмед ага Тъмрашлията е палачът на това героично село. Други пък, главно родопски изследователи и писатели, като Васил Дечев, Стою Шишков, смятат, че не тъмрашлии и въобще помаците са "превзели и съкрушили" Перущица, а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата в и около Перущица са вършени не от родопски помаци, а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само не е участвал в сраженията за Перущица, ами спасил бил няколко рупчоски села от фанатизираните башибозуци:  https://svobodennarod.com/chetivo/item/3833-nikolai-haitov-za-tamrash-pomatzite-i-ahmed-aga-tamrashliyata.html Ахмед Караходжов – Тъмрашлията е българин мюсюлманин, неформален лидер на планинското село Тъмраш и околността. Роден към 1820 г., през 1879-1886 г. управлява Тъмрашката република. Известността си заслужил, защото не делял човеците на християни и мюсюлмани, а всички били равни пред волята му. По време на Април 1876 неговият брат с други тъмрашлии се отзовава на призива на султана за клане на християните от Перущица. Самият Ахмед обаче отказва да участва в потушаване на въстанието. В онази ситуация той не се поколебава, рискува да бъде нарочен от властта, но с личния си авторитет и страха, който всявал сред местните изверги, каквито били повечето башибозуци, успява да спаси от погром Яврово, Лилково и манастира "Св. Петка Муладавска", вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/neudobnata-istoriiazahari-stoianov-pregovaria-ahmed-aga-115082/http://www.24smolian.com/2019/07/45.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...