ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (316.) Ърнест Хемингуей пише "Сбогом на оръжията" 28-годишен; преподобният Умберто публикува "Името на розата", когато е на 48 години. Дали възрастта на автора оказва решаващо влияние над стила му! Естествено ще му влияе преживяното, натрупаният опит и наслоилата се рутина. Иисус, според легендата, е 33-годишен, но това е силен дух. Състоянието на духа, свежестта на сетивата, свикването с ритъма и изненадите на битието, питам се, влияят ли силно върху начина, по който говорим, обсъждаме и пишем текстовете си? Приятеля Емил*, понякога имам това чувството на моменти – докато бъбрим на маса и пием кафе, усещам поне петнайсетина лазарника по-млад, когато де факто е точно обратното, тъй че възрастта като аргумент не звучи съвсем меродавно. Ами че на каква възраст са Левски (36), Ботев (29), Стамболов (40)!
Разправя ми днес колега с жар, присъща за състрадателно младо момиче, как била преживяла изневярата към неин добър познат, колко потресен, разколебан, съсипан бил милият, как от една страна, мразел неверницата, от друга обаче чисто по плътски продължавал да си я желае мръсницата.
– Какво да го посъветвам? – пита леко патетично; говорим на четири очи. – Какво да го посъветвам, като е така нещастен горкият, а не зная как бих могла да му помогна?
– Трябва да й е благодарен – отвръщам хладен като ледено кубче в чаша уиски, и не да я мрази. Понеже честно все пак уведомила, че си тръгва; не го заблуждавала, а му отказала да си играе с тялото й. В телесните отношения мъж-жена поне всичко е ясно.
– Какво говориш! – възкликна мило колегата. – Аз, като жена, не мога да я оправдая. Постъпила е жестоко с човека. Той е толкова добър, умен, интелигентен!
– Представи си... кажи му да си представи, че госпожа жена му се върнала вече при него. Знам, има не един и два такива случаи. Но ще си възстанови ли той доверието в нея? Така че нека си преболедува болката; налага му се сам да извърви този път през тресавището. И когато усети твърда земя под себе си, ще прогледне, че всъщност от живота му си е отишъл Предателят; този мъж ще е вече свободен, освободил се като афроамериканец в Тексас от своята Голяма красива фалшива представа за жена му.
– Невероятно! Не-е, това наистина не ми е минавало през ум – хлъцна симпатичната ми събеседница.
– Най-добре ще направи да й благодари, като я отведе в някой сив делничен ден на ресторант – добавям. – Да се постарае да не я мрази. А ако може... но не съм сигурен, че ще успее... да погледне към нея с любов.
– Защо-о? От какъв зор пък с любов! – толкова се изненада, че проговори на жаргон чаровната ми събеседница.
– Защото – отговарям все така хладно – онази хубостница му е решила може би най-съдбоносния за добрия мъж проблем: коя да чука (казано и от моя страна на жаргон). Човек не бива да живее в лъжа. Жените сте по-решителни в такива случаи. Взаимната им привързаност на онези двама вече се изчерпала. Жена му е права, само му трябва време да разбере, да вдене, да се спре да я обвинява, да издава тържествени искове и съдебни постановления сред приятелите си.
Ако беше ме попитала как мъжът да погледне с любов онази, която вече не обича, а пък плътски желаел, ръбчото му с ръбчо! – щях да река: че когато спреш с плътта си да жалиш по някого, не е невъзможно да го приемеш като всеки друг мъж или жена на тази наша планета; "с любов" тогава ще рече: с уважение и разбиране, с опрощаващо, а не със завистливо внимание, че леле-мале, отсега жена му ще е щастлива без него.
– О, той много страда! – рече колегата и нави на показалеца си крайче от дългата си руса коса. – Никога не бих предположила. Те бяха толкова задружни и толкова здраво семейство! Планираха да заминат за Канада и там да се устроят, представяш ли си?
– А що този жребец избрал да хленчи баш на твоето крехко рамо? – ей тъй нехайно мимоходом полюбопитствах. – Как мислиш, това негово хленчене случайно ли е!**
14.02.2002.
Като казвам "невъзпитан", "липсва му възпитание, което се получава в семейството от най-ранна детска възраст", та когато казвам това по повод новия приятел и любим на Re., опитвам се всъщност да заобиколя, да пропусна точната дума "безнравствен". Бъбрим на чаша кафе в хола с очарователната Re.; тя грее пред мен, качила е нозе на табуретката и се е изтегнала пищно върху червения ми диван отсреща. Като чу какво казах, усетих я как се сви като пружина, решително скочи и се измете в кухничката да мие кафената си чашка:
– Тръгвам си! Не са ми приятни такива приказки! Вече съм убедена, той е Човекът! Мечтала съм цял живот за точно такъв мъж, който...
– Който на всеки петнайсет-двайсет минути проверява къде си, какво правиш, какво мислиш, какво чувстваш, как дишаш, как кашляш – допълвам, колкото ми е възможно с равен, с показно безразличие спокоен тон.
– Точно така! – долита решителният й глас от антрето.
Надигнах си задника да я изпратя до вратата на апартамента.
– Ще ти се обадя някой друг път, когато не си в злобно настроение! – усмихва ми се като служебно учтива мед. сестра над леглото на агонизиращ, махна с ръчица, проеча звънливото й колоратурно сопрано: – Чао, скъпи Жоро!
Дойде преди малко повече от половин час. Чух късото позвъняване откъм антрето, чух как подрасква и почуква нетърпеливо с нокти по вратата ми. Беше влязла и беше се събула като у дома си, окачи си палтото на закачалката, тръгна из стаите: "Я, аз да проверя променил ли си нещо! Ха, нищо не е променено!" И след минута-две: "Как си, какво правиш без мен?" Нали знаеш – отвръщам, чета книжки, ровя се из бумащини и графоманствам, демек пописвам туй-онуй. Като предложих да направя кафе, рече ми решително: "Остави! Кафето аз ще направя. Ти не го правиш хубаво като мен". И вече значи, настанили се бяхме в хола, и тъй, от приказка на приказка стигнахме до моята възостричка резолюция, че любовникът й е малко невъзпитан или с две думи казано, липсва му прословутото домашно възпитание, на което наблягат родителите. Значи!
Това бе вчера сутринта. След час запътих се и аз към училището. По пътя си купих цигари, купих и един голям скъп шоколад; помислих да си го разделя с нея. Звъня й по джиесема, движейки се по училищния коридор на втория етаж: Къде си? Отговаря по джиесема: "В детската градина съм". Добре! – рекох и приключихме. Половин час по-късно получавам следния есемес: "Благодаря, че се сети за мен! Ти си ми близък по много особен начин! Само не знам защо се опитваш да ме засегнеш".
Отвърнах й след час със следния есемес: "Най-близкият човек си ми. Моята любов е такава". Леле, изтрепахме се двамата от куртоазия след инфекцията вчера!
Записвам си тези неща, след като мина денонощие. Денят е свеж. Слънцето напича. Празник на влюбените по католишкия календар е днес, денят на Свети Валентин. И ми се мотае из ума: обичам ли я още тази хитруша, а нормално ли е да изпитваш слабост към човек, който те е предал в любовта! Не съм я канил да гостува. И не предупреди, че ще идва. Зарадвах й се, приех я като мил, като най-близкия до сърцето ми човек на света. Жена, Боже мой! И то каква жена! Неудобните въпроси, обаче, са си неудобни въпроси; а можех да замълча, да не подхващам за предателството и пр., но когато ми навират в очи Шперплатов, как да съм вежлив слушател на сантиментални глупости!
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа* Роденият през 1932 г. Емил Калъчев.
** Не мина година след разговора ни и онзи мъж си я взе за жена. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)