Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 24 декември 2018 г.

ОБОЖАВАМ РИСКА

ОБОЖАВАМ РИСКА

  
  Някои думици с "ф": Надут, надменен; който обича да се гизди – фудул. Бедняк, сиромах, но с претенции – фукара. Несериозен и вятърничав тип; бърборко – фарфара. Самозванец, суетен, надменен фукльо – фанфарон.


  Първите три са заети чрез турския от арабски. Баща ми употребяваше вм. фарфара – "фарфала", сродна на думата от някогашните махали на Пловдив и Пазарджик "фърфалак" (за пумпал или дребосъче, хлапенце). Думата, която, мисля, неволно съм произвел, е фарфарон, в представите ми съчетаваща френската "хвалипръцко" с турската "вятърничав", но и със смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата дума фараон. Фарфаронът значи не е само обикновена слаба ракия, а особа, която в обществените дела заема престижно място.

И понеже усещам, че моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече ме бе произвел в сан Духовен брат, та усещам, леко настръхна, доливам зехтинец за успокоение: "Ей на! Ботев, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсил?! Тейко му си пие кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, пък синът тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка". 

  Бъбрим тъй с Михаил Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "Абе, и ний с теб сме си само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути дава заето, па нехайно уж пита: "И що ще рече фарфарон?" "Такъв, дето все уж голям го вади, все с Бога вечерял, все му грандиозни плановете, а дереджето му фактически мизерно." При сравняването ни с "фарфарона Ботев" Мишо – милият на сърцето ми приятел, когото ценя повече даже и отколкото да ми беше брат, дълго ме разглежда изпитателно; при моята непукистка слънцеобразна физиономия обаче, отказа повече пояснения. 

  Действително, когато току-що бяхме погребали баща му, и двамата със сестра си тръгнаха да делят кухненски вещи и вехти костюми и парцали, Мишо пожела да присъствам на делбата, която поначало трябва да става на четири очи. На мълчаливото – вероятно иззад гърба ми, с очи и вежди запитване от сестра си Петя, направи с ръката жест, все едно коли петел, и рече натъртено, категорично: "Той остава! Той е мой духовен брат". 

  Ето, отливам няколко глътки върла карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Да-а, потомствени аристократи, боили, боляри или графове, маркизи, барони, в България си нямаме; избили ги, измели се, бе, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали ний, фарфароните, да не вземем да се броим за благородници? Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха. 
  
  Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, а роден в Стара Загора, син на тиха даскалица и самовлюбен военен, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от свойте четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, за която знам) и може би още дузина книги с преводи и поезия, пренебрегваща канона, клишето, тъпото двуличие, е от 1969 г., когато с литературния критик, днес вече професор и член-кор. на БАН Иван Сарандев, родом от Ямбол – и той присадил се в София провинциалист, заемаха спартански обзаведено стайче на третия етаж в редакцията на някогашния вестник "Народна култура". Оставил бях при неприятния самовлюбен Климент Цачев два мои разказа, писани през 1970 г.: "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество" и по този повод и заради напусналия междувременно Цачев стана запознанството ми с тези двама.

                Не позволявай да ти вземат вярата!
                Ако те спрат, върни се и тръгни към себе си. 
                Към свойте небеса тръгни, 
                в които пеят птици...*

  Е, имал съм поводи да се разочаровам от Мишо, тринадесет години по-възрастен от мен, но чудна работа – отначало, след като и у него открих присъщите за моя милост слабости в характера, този готин заралия, един от може би най-смелите експериментатори в общо взето бая зализаната, беззъба, безобидна и стандартна възторжена лирика от Тодор-Живково време, стана един от постоянните мои си вътрешни събеседници далече преди да си отиде, десетина години преди преждевременната му смърт. За тази неособено понятна за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август, нощта на шести срещу седми август 1988 г., нещо изключително рядко при начина ми на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две-три стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми, а то не е бивало често, да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ почина. Моля те, обади се на Емил** да каже на наште приятели в Пловдив; Емил ги знае. Погребението е утре". Детайл: година или две преди това ни се бях виждал, нито се бях чувал с Мишо. 

  На Мишовото погребение ме изненада Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът с тялото вече беше внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен – един ужасно самотен човек, и се смеси с множеството опечалени, дошли от цялата страна на гробището в Орландовци. В интервю, появило се в изпълнените с плаха надеждица години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи във вестник "Литературен фронт": "В онези времена (има предвид вероятно 1956-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев – Бащата". Този къс от пространното интервю с тогавашния шеф на Съюза на българските писатели ме накара с други очи да погледна властващия и затова одумван Любомир Левчев, дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции, има и друга, много по-прецизна, по-строга мярка за оценяване, и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.

  То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха по друг начин да разбият бетонните зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на "до смърт предани наши момчета" и от тази своя хитра линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия. Далеч съм от идеята да ги изкарвам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина – властта ги прикоткваше, галеше ги по косъма, лекичко и любовно ги шамаросваше като симпатични палета и ги глезеше, за да се възползва от таланта им именно за да я представят като човешко изображение пред нацията, и естествено – пред света. 

  Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев**** пише, че се появил в Лондон – средище на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници... та същият Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към патриотите, дето милеели за майка България, замеряйки душманина-поробител с гневните си ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и друга, далеч по-пиперлия фраза на Дякона по този повод, ама нейсе. 

  От друга страна, как да забравя редичката т.нар. Априлски поети колко харно си поминуваха и бяха своето рода мили куртизанки на нашенското Политбюро? Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на мнозина лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, по-меродавно и по-рязко становище за случващото се в нашата китна България под властта на самообявилите се борци за мир, прогрес, световно щастие, в действителност – най-обикновени селски тарикати и кокошкари, скупчили се по върховете с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война!

  Тридесет години по план разрушават държавата ни точно хора, които са продукт на онази бездуховна система, готови да разпродават отечеството и всичко, което има все още някаква стойност за нас, българите. 


Пловдив – столица на културата, Европа 2019 


Plovdiv, 26 uni 1998 – edited by 25 dec. 2018


Илюстрации:
Поетът Михаил Берберов,1934-1988 (горе);
палеж от алчност на архитектурни шедьоври в Пловдив (долу). 

___

* Михаил Берберов (1934-1988), от сборника "Пристрастно око".

** Емил Калъчев (1932-2013), с когото имах дългогодишно приятелство. 

*** Георги Марков, писателят, убит в Лондон (1929-1978).

**** Петър Увалиев (1915-1998), дипломат и писател.

***** Иван Унджиев, (1902-1979), "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153. 

Бел.м., tisss.

Ars Poetica – КОЛЕДНИЧЕ

КОЛЕДНИЧЕ 

Коледничето цяла година проспа,
а тези дни, що му стана – цъфти,
като млада капризна жена,
първом на себе си да угоди.

Ех, как чудесно! И какъв разкош
да имаш до себе си нещо тъй диво,
от сън да те буди в зимната нощ,
когато животът ти сякаш заспива!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 dec. 2018