сряда, 31 юли 2019 г.

ВОРОВСКАЯ ЖИЗНЬ МАРУСЯ КЛИМОВА

  – Каква е разликата между спамаджията – драскача, плямпалото, графомана, словоблудстващия  –  и нормално пишещите?*

  – Разликата ли? По какво да го открием ли! Че се подвизава в Интернет чрез трийсетина мъжки и женски имена, като започнеш от Ангел Грънчаров, Иван Ангелов, talkinghead, terro_22 (с женски лик), evros (с ухиления Иван Костов), АngelPotter, nocapitalism, protossgbg, nightmareЖивка Георгиева, Живко Георгиев, philopsyDogenius и пр., та до Humanus (с образа на Сократ).** 

ВОРОВСКАЯ ЖИЗНЬ МАРУСЯ КЛИМОВА
 Към рожба на Ленинградската висша партийна школа!

Всеки ден се извършват милион чудеса,
а ти гъгнеш: животът е пошлост и скука,
аз пък виждам тревата в сълзи от роса
и дъждът чувам как си бъбри с капчука.

В изоставени ниви днес троскот расте,
ала въпреки всичко, сме живи все още,
всеки зрял мъж е всъщност малко дете
и не мисля, че всички сме толкова лоши.

До вчера доносник, днес косена трева,
животът е всъщност вселена безкрайна,
били ти шута – и с право, какво от това,
ако честно признаеш срамната тайна!

Нямаш друг изход освен Любовта,
и дори да е само синапено зърно,
греха си признай и върни се в света
 на народа, от които сам се отвърна.**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
 
Plovdiv, 24 uli 2011 – edited by 31 uli 2019
___
http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/1794697/page/0/vc/1 и http://angeligdb.wordpress.com/2007/06/13/55-11/  
& Лъжецът Ангел Грънчаров…http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1630233/page/0/fpart/all/vc/1
** Pehlyova Sonya: – Нежно...
George C. Boyadzhiev: – Ако разгледаш картинката на човека с каскета и чуеш клипчето към текста, друго ще откриеш отвъд привидната нежност: посвещение към бивш университетски доносник и от години платен трол във форумите, чиято задача е да обезсмисля с тъпотиите си всеки смислен разговор по важни за България въпроси (facebook). А най-странно ми е как вчерашните доносници днес се бият в гърди като първи демократи, новатори и анализатори, борци за световно щастие. бел.м., tisss.

вторник, 30 юли 2019 г.

ПРАЗ И ЛУК С ГРАНЯСАЛА СЛАНИНА

ПРАЗ И ЛУК С ГРАНЯСАЛА СЛАНИНА*

Ядяхме само праз и лук онази зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари,

по цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя,
децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
че много те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива!
Приседнала на крайчеца на стола,
аз съзерцавах те – обичана и гола,

косите си как решиш гледах и така
отлитнаха най-веселите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 30 uli 198 – edited by 30 uli 2019
–––
* Да, живели сме бедно, но чувството за справедливост беше жизнено и българите можехме да планираме бъдещето си, раждахме си децата и ги учехме да бъдат честни – нещо, което липсва в днешна България под властта на отродниците, мутрите и бившите ченгета във всички нива на управлението. Бел.м., tisss.

НЕЧАКАН ГОСТ

НЕЧАКАН ГОСТ

Дъждовна нощ. И кофти вятър,
активност гръмотевична.
Чух, някой хлопа по вратата
и слязох да го посрещна.

За моя малка изненада,
не бе ни просяк, ни клошар,
а някаква особа млада
явила ми се беше в дар.

Сложих й нещичко да хапне –
картофено пюре, халва,
обу ми старите чорапи,
разправих й виц при това.

Прозя ми се чаровно, умно,
и дълго ме разглежда тя,
в леглото сетне ми се гътна
и спа до петък вечерта.

Ако сега ме пита някой
това ли е Принцесата,
ще му отвърна: Мили братко,
не знам, но трябва да е тя.

Не знам беднячка ли е или
с аристократско потекло,
но с нея вече сме си мили,
споделяме едно легло.

Сама дойде си и самичка
възможно е да отлети,
когато си разкажем всичко
и бурята се укроти.

Животът в блянове минава
и бог го е решил добре,
но само който притежава
любима, ще ме разбере.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 oct. 2012 – edited by 30 uli 2019

понеделник, 29 юли 2019 г.

КОГАТО ЩЕ ИДВАШ

КОГАТО ЩЕ ИДВАШ

Когато ще идваш, да си сама, 
по парфюм и достатъчно гола,
както мъжът узнава жена,
приседнала мълком на стола.

Да те погледам, сам да реша
има ли смисъл от авантюра
със свенливата твоя душа
или само да ти се любувам.

Изпод крехките женски ръце
умира светът и се ражда –
няма смърт, щом биеш, сърце,
щом измъчва ни тази жажда.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 29 jan. 2016 – edited by 29 uli 2019

неделя, 28 юли 2019 г.

ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ

ПЛОВДИВ
НА БЕДНИТЕ

И ей я по патъци, нахлузени на босо,
кварталната клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета – мъже с висока чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната Принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично, и там, ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит,
явява се обаче взвод милиционери
и цялата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, дими, пърпори –
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапсани повторно,
под древните зенитки Джендемът* се тресе.

Войничета три роти от банята се връщат,
последният отляво с фенер голям в ръка
хлапе да спи отпраща при мамчето си вкъщи,
а то му отговаря: "Иди ти, аз не спя!"

Край пътя, под салкъма стар кон агонизира,
каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко – и Господ, и всемира,
и пада от небето виолетов мрак.

Додето се озърнеш, и хълмът се забулва
с рояк звезди, подобен на зрял памидов грозд,
и дядо поп изслушва греховна млада булка
минава тъй животът, величествено прост. 

Това е онзи Пловдив на свидното ми детство

зъл, с колене охлузени и спукана глава;
тук дивните му образи са леко неуместни,
но Боже мой, за мене любов си е това.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, ~ 2007 – edited by 28 uli 2019

Илюстрации:
- Мильо от Гюлбахча – един от талисманите на града, наред с Данката от Кършияка, бай Анго Шарана от Кичукпариж, ухиления Стефчо от махалицата под Джендем тепе, Чапая – бивш състезател, нефелен след злополука при мотоциклетните състезания с мотора, в онези години милиционер, но обичан и от хлапета, и от възрастни, Цариградски – чистач на плювалници по централните улици на потъналия в прахоляк, конски фъшкии и мизерия Пловдив на бедните от 1950-1960 г. (горе);
- Как Сийка на Чудомир (1890-1967) от разказа му "Не съм от тях". Не една, а мнозина от някогашните възрастни дами на Пловдив, както във всеки провинциален български град, играеха роля на обществената съвест и раздаваха правосъдие по махленски (долу).
____
* Джендем тепе (тур. "Дяволското тепе")  най-високият пловдивски хълм. Помня от детските си години, най-горе имаше следи, а по-късно се оказа, че са от древно тракийско светилище на горските нимфи. Бел.м., tisss.

събота, 27 юли 2019 г.

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК


    Изящество и печал, ето това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. Ала сред най-чаровните му сюжети е история за любовта между Храбрия окуцял оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на момченце, живяло преди поне 200 години. Ето пловдивска версия на тази скандинавска приказка!

      ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК
  
  Живееше някога, преди много-много години в покрайнините на града, отсам жп-линията, която пресича шосето за Пещера, един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него бе пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумая-джамия, най-големия ислямски храм в Пловдив, строен върху руините, върху яките зидове на "Света Богородица" – древна християнска базилика. Той всъщност беше пенсиониран по инвалидност, мислел съм си – сякаш от времето на Балканските войни. Дървената му протеза в сухите летни утрини, когато минаваше покрай нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймуни зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка, крещейки: "Раз-дваас-трис, на място сприссс!" Това го дразнеше. Умирахме от кеф, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печалните си очи и ни се заканваше с пръст. Тогава захващахме да крещим: "Ей, шиник! От теб вече не става войник. Защото кратуната ти е крива и на нея каска не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, едва ли би могъл да ни настигне с този дървен крак. Човекът поклащаше глава, па поемаше по затъналата в прахоляк и конски фъшкии улица, като ядовито нещо си мърмореше под нос; вероятно ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви, същински безпризорни деца. Джендем тепе, олющената Държавна болница, Моргата, пясъчните островчета по река Марица, старите Тютюневи складове, в паяжини и миши барабонки потъналите таванчета и мазета на едноетажните къщурки, строени безразборно някъде подир голямото Чирпанско земетресение от 1928 година*, овощните градини от двете страни на шосето за Мечкюр**, а и бахчите в покрайнините на града бяха нашето дивно хлапашко царство. Раснахме горди и недосегаеми. Водехме кървави битки с хлапаците от съседните махали, зорко пазехме собствената си територия, та на някакъв кекав дъртак ли ще цепим басма! Респектираха ни единствено много по-силните от нас, възмъжалите батковци, и естествено тежките шамари на нашите бащи. 

  Към 1955 година този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който държеше бакалничка в съседната Македонска махала, обитаваше стайче под стълбището, допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех край пътя за Коматево. Понякога в събота срещу неделя, пък и особено в душните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пиян. Освен дето пееше доста фалшиво, та и нищо не му се разбираше, гласът му, пресипнал и глух, излизаше като из смачкана медна бурия. Че какво добро да очакваш от човек с такъв глас!

  По онова време от Родопите заприиждаха помаци. Част от тях си бяха зидари и изкопчии; хващаха се по строителството на големите заводи в другия край на града, край шосето за Куклен и Асеновград. Такъв един кюнлия от селото Хвойна се засели в съборетината срещу бакалницата, доведе помакинята и двете си дъщери, от които по-голямата беше вече мома за женене, с голям крив нос и уста с редки зъби, а по-малката, 15-годишната Гюлтен, направо си бе хубавица. Пеехме ние по онова време цинична песничка:
                         Ходил ли си, бако на Луната,
                         ебал ли си на попа дъщерята,
                         бъркал ли си с пръст
                         в дебелия й гъз
                         да видиш колко е тлъст?
Тази и други наши песнички, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали. Мнозина псувахме не по-зле от каруцарите покрай рампата на Сточна гара. Ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава, с пукната глава. Биехме се с тукати (с юмруци), с камъни или с тояги. Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софиянските хлапаци, дето с гордост сами се наричат копелета, й казват "прашка", за пазарджиклии жилката е "разпинялка", и всеки уважаващ себе си пловдивски хлапак от крайните махали се упражняваше да забива войнишки нож от пет крачки в някой дънер или изсъхнала овча кожа. Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите Младежки хълм, и до днес знам наизуст – къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички, сгушени сред скалите, по-едрите глогинови храсти, по-сочните шипки, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат любовниците, изворчето с едвам цъцрещата водица, забранените места, където с триметрова сопа дебне пъдарят бай Петър.

  Лудницата и моргата с трупове за дисекция, уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, дуварът с бетонирани най-горе натрошени стъкла от бутилки, който ловко прескачахме, за да се промъкнем гратис в киносалона на болницата, да се прехласнем за кой ли път във филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420" по така любимия ни актьор Радж Капур – индийска версия на Чарли Чаплин, и неговата два пъти по-любима Рита –
онази знойна индийска циганка с червена точка насред челото, смолисти коси и очи черни и сластни като нощта. Такъв ни беше животът, такава романтиката! Нямаше тайни за нас, хлапаците от онези години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, хем понякога и ей тъй, профилактично. Учехме да бъдем мъже не по шарените картинки и от поучителни беседи в пансион за разглезени благородни девици. В начеващия да се изпълва с пришълци от околните планински махали и села наш роден Пловдив обръщението към новопокръстения гражданин "Ей, селски!" или просто "Ей, Сельо!" бе сред най-обидните прозвища. Но Боже мой, когато от горния край на улицата се задаваше тази Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безобидни като агнета, нищо, че я мислехме за туркиня, за чужда вяра, и още по-зле – че е от помаклъка. Криехме се зад дъсчените тараби, за да проследим с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, елмазено късче от представата за неземно щастие. Леле, каква хубавица беше тази Гюлтен!

  На плаца във военното поделение зад Македонската махала, която бе в подножието на Джендема всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки Божи ден ечи войнишка тръба, по Пещерско шосе непрестанно бучат с вериги, с грохот на желязо танкове, танкети, оръдия, камиони с муниции. Маршируват ротите на път към градската Чифте-баня. Маршируваме с тях и ние – хлапаците от бедняшките махали, подскачаме наравно с тях и всеки страстно си мечтае кога най-сетне ще стане войник.

  Ала Гюлтен преобърна всичко това. Мнозина започнаха да се държат като отнесени, като ударени от гръм, щом я зърнеха да се задава. И най-странното –
сред отнесените се оказа и Оловния. И понеже дворчето на онези помаци беше срещу прозорчето на инвалида, рано сутринта или по всяко време на деня, щом хубавицата се появяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол. Усетихме и у него онази всеобща наша момчешка слабост, ревниво го дебнехме, ала той нищо не правеше. Тя обаче като че ли само заради него шеташе напред-назад из дворчето – кичи се с розово венче, простира прането, влиза-излиза от къщи, все намира нещо там да върши из лехите с разсада, с доматите и фасула. Беше изпонавързала розови, сини, бели, жълти и червени парцалчета по асмата, като че ли само за негова радост.

  Що не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и голямата й сестра Грозницата работеха в тютюневите складове, баща й копаше за основите, носеше тухлите, бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите на новите родни заводи, а нея бяха оставили да им шета у дома – да пере, готви, да ги изпраща и посреща.

  Зашушукаха из махалата за тези двама. Уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. А покрай клюкарките захванаха и мъжете да се заглеждат, да се покашлят в кръчмата: "А бе, нефелният защо все кисне като ударен от гръм на стълбата? Ами онази пикла, какво му се кипри, какво като мряна все пред зъркелите му играе?" Стигнаха приказките до ушите на бакалина, брат му на Оловния. Пък на бакалина не му е все тази какво си шушукат комшиите – нали са мющерии,
купуват, търговийката от туй зависи. И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща, обаче не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, ами бръмчат само гласовете на бакалина, жена му и двамата им сина едри здравеняци. Кълнат и пустосват.

  И едно утро в големия пороен дъжд през ноември Оловния натовари на триколесна зарзаватчийска тарга оскъдната си покъщнина, и повече не го видяхме. Много дъжд, много вода се изля оттогава... 

  Веднъж, като ходих на гроба на баща ми, мярнах съмахленец от онези приказни години. От лаф на лаф, с половинка гроздова се заплеснахме. Питам го: Какво стана с онази, хубавелката? "А-а, Гюлтен ли!
веднага се досети. – Омъжиха я за един там от техните. Ама му избягала, че лошо я млател." А Оловния питам, с него що стана? "Тук някъде трябва да му е гробът" рече. И от нямай какво, тръгнахме ние да го търсим този гроб. И го открихме в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат избелял сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името на мъртвеца Михо. Имаше още нещо вдълбано в камъка, което лишеите бяха скрили. Онзи приятел поразчопли, докато си палех цигарата. "Ей! викна ми разтревожен. Ела-ела!" Най-долу светлееше: От Гюлтен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 noe2007 – edited by 28 uli 2019
–––
Чирпанското земетресение в 11:20 на 14 април 1928 година, Велика съботае с магнитуд 6,8 по Скалата на Рихтер и епицентър на около 8 km северозападно от Чирпан. На 18 април вечерта следва нов трус с подобен магнитуд и епицентър близо до Поповица, Пловдивско.
** Мечкюр, днешният Прослав, квартал на Пловдив. Бел.м., tisss.

ГОРЕЩНИЦИ

ГОРЕЩНИЦИ

И не знам за какво, а не знам и защо
съм по теб тъй увлечен, пиян
като риба в ботуш, като звън на стъкло
от коняка, на пода разлян.

Да си свястна – не си, да си вярна – не си,
и се чудя на този мой шанс,
че в леглото съм бил със стотина жени,
но не бе като теб ни една.

Ти от мен ни веднъж нищо не пожела,
но дивяхме като в стар вертеп
и сега, като гарван увесил крила,
знам, не мога да дишам без теб.

Кой те знае къде някой друг те прибра,
тази нощ съм преспал като в гроб,
щом събудих се сам, бях обрасъл с пера
и пиян от нещастна любов.

Ех, жена, ех, кокетке без капчица свян,
с твоя розов корем ме плени,
с тез налети гърди, с тез коси, рамена
се удавих в море от мечти.

Като кораб голям се полюшвам едвам
и бучи вече тъжният рог –
бях спокоен дотук, че оправям се сам,
но от днес съм пиян от любов.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 jan. 2011 – edited by 27 uli 2019

петък, 26 юли 2019 г.

ЛЮБОВ НАСИЛА НЕ БИВА

ЛЮБОВ НАСИЛА
НЕ БИВА

Любов насила не бива, 
любов назаем не става;
ако някой иска насила, 
обич не заслужава.

Тя е така своенравна, 
тя е птица плашлива, 
бои се от пътища равни, 
но и безпътна не бива.

Който рискува, я има, 
който нехае, е с него – 
дъх на коте сред зима, 
полъх свеж в адска жега.

Хей ти, който я чакаш, 
отпусни си юздите и страдай – 
тя ще дойде от мрака 
като целувка от ада.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 jan. 2011 – edited by 25 uli 2019
––
* Това не ме впечатлява особено (заглавието на клипа). Бел.м., tisss.

четвъртък, 25 юли 2019 г.

СВЕТОВНА ПОЕЗИЯ. КЛАСИКА В ЖАНРА

СВЕТОВНА ПОЕЗИЯ. КЛАСИКА В ЖАНРА
  
  Великият пловдивски лирик бай Хованес Микаелян взриви партийното събрание на ГЕРБ в район Централен снощи с опус, посветен на вожда Бойко Борисов. Като приключи гласуването за кандидатите за общински съветници, районни кметове и кмет на града, поетът с патерици се добра до микрофона, изрецитира последната си лирична творба, с която едва ли не затъмни славата на най-известния бард на всяка от управляващите партии от Девети септември насам поета Спас Гърневски.

  Стихчето изправи членовете на ГЕРБ в залата в Дома на науката и техниката на пъпа на Пловдив, като предизвика дълго нестихващи аплодисменти и френетични овации. "Членувам си аз в Съюза на независимите български писатели*, обаче по гражданската си позиция оставам преди всичко боец на ГЕРБ", скромно заяви бай Ончо (на снимката долу).

ДЕЛАТА МУ КРАЙ НЯМАТ 

Той земната шир по задачи мери.
Днес е тук, утре се не знай.
И точно във целта ще се замери.
Тъй делата му нямат край.

Навсъде все приятели намира.
Обръща се с думите "брат".
Отде му таз енергия извира?
Как с таквиз чувства е богат?

Дерзай ти, Бойко, народът ти вярва!
Стъпвай на магистрален път
здраво. И ако в борбата ти трябва –
с теб ще сме дорде трай светът.**
Пловдив – столица на културата и поезията, Европа 2019

Plovdiv, edited by 25 uli 2019
–––
* Понеже от тези супер-достойни, според самите тях, за Нобелова награда писатели абсолютно нищо не зависи, затова са независими и немили-недраги, но живата съвест на пловдивския електорат на ГЕРБ.
** Редно е капризното жури на конкурса за съвременна българска лирика по името на хасковския поет Иван Николов от местното издателство на поетесата г-жа Божана Апостолова "Жанет-45" тази година да присъди Голямата награда на бай Ончо. Бел.м., tisss.


ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...