Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
16.07.2005. СЕКСАПИЛ И ЛЮБОВНА ЛИРИКА (1.)
Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми и не съм вече сигурен, че тази стара мечта изобщо си заслужава толкоз усилия, търпение, смиреност. Всичко останало пренебрегнах: любов, кариера, свое семейство, и защо ми е тази книга? Позачетох от стиховете на Жак Превер (1900-1977) тази сутрин и ме порази пак онази вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши канона на класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.
Голяма школа е Превер, противоположното на
строгостта във формата при неговия връстник Ърнест Хемингуей (1899-1961).
Разточителен и жизнелюбив като гейзер, като горещ фонтан – първият; сдържан, човеколюбив – вторият. Тези като Превер живеят сравнително доста по-дълго и умират в леглото си: обикновено от естествена смърт, докато перфекционистите на формата
нерядко се самоубиват драматично и показно с ловна пушка... именно на 3 юли, ден
преди Националния празник на отечеството си.
20.07.2005.
Тази сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите и поне половин час се любувах на пищната зеленина и лекия утринен бриз с дъх на свежест. Цветята ми цъфтят, полудели в артистичен безпорядък, листа нямат толкова, колкото китки... Полях ги, па седнах на северното балконче току край клоните на липата – да погледам изгрева на слънцето, това чудесно космическо събитие, което – понесени в делнична врява, преставаме да забелязваме, щом захванем да страним от детенцето у себе си. Липата откъм кухнята ми се извишила вече на метър-два над парапета, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафенце, отпивам първата глътка и си мисля: Така подреден и величествено ведър си, Живот! Да не ми се пречкаха лошите хора, доста повече да съм постигнал.
Двама, които имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как като че ли всеки, който има малко от малко власт и влияние, съсипва което успее да докопа. И кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха тези объркани хора, по-щастливи станаха ли? А може би тъй, като ми се съпротивява мечтаното и като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче, присвила устничка, ме гледа с пламтящи оченца. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона дето ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно подробностите наоколо и пак ми е хубаво – макар без усещането на тръпката по жена.
Жените са същества силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си търсят мъж, кога (и дали!) да раждат деца, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делнични дреболии, подреждайки дом и вещи. В плен на Времето, което при тях много по-бързо лети. Мъжете, достигнали висини, като богочовекът Христос, ап. Павел, Левски, Карол Войтила – споминалият се римски папа, и дори изчадия като Сталин и Хитлер, са невротици, изключителни самотници, монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?
Мечтата за книга ме е обсебила дотам, че пренебрегвам май разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да губя време с тяхната чаровна, интуитивна и нежно упорита компания. Все същият хлапак съм си в отношението към тях – само дето по-дълбоко зарових у себе си изкусителната страст към прегръдки, галене и целувки. От време на време изпитвам страхотната потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата хубава, знойна дяволита жена и все повече се убеждавам: самотата е обичайно състояние на духа. Гледам жените как ловуват и си казвам: Леле, колко са зависими от материалното! Леле, колко ги привлича лъскавото и успехите у мъжа! Но точно с тези две неща някак не мога да се похваля, пък и не ми е нужна такава сврака, понеже ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към уют и уседналост. Хубавите ми интелигентни две дъщери – ами че те са същите. Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, та не мога да си ги представя в сътрудничество с някой мъж, за когото би пренебрегнали своя мил, вроден и чисто женски егоизъм.
Вчера захванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно това съчетание от Нехайство, Смешно, Самоирония и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и пр. Подтекстът е: че нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно, тъй като всички сме мимолетни и уязвими, ефимерни, преходни на този свят; всичко е Динамика, търсеща хармония и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност, печална представа за едрите неща, като стойност в нашето съзнание, в нашата душа. Този подход заимствам от французина Жак Превер, само с разликата, че Превер е по-сантиментално-патетичен. "Където двама се обичат, аз съм на тяхна страна, аз съм с тях" (предадено по смисъл**) моят лирически двойник или моят шепнещ резоньор не би изрекъл толкова категорично; видимо е отдалечен и по-ироничен, струва ми се. Но дистанцията оставя героите ми по-самостоятелни, автономни в чудатата си логика.
Това, както и при французина Превер, гражданин на Париж и Франция на мислещите артисти с добро самочувствие, са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието сюжет в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, оставям повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче – тук-там се изкушавам и хващам бика за рогата.
В показността на нехайството към рима и ритъм се спотаява деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ритъм у човека. Никой нормален човек
не бърбори в мерена реч, нали! Това нехайство, обаче, е само трик, заблуждаваща
маневра, чиято цел е да изкуши четящия да оспори автора като институция обективна, подобна на Господ Бог, немилостива към драмата на своите
марионетки в шоуто, т.е. в някое стихотворение.
Нежността при стиховете в "Порто Фино" би
трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към
т.нар. "висок поетичен слог" – такава ми е идеята относно
формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише...
Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични
колонии като коралов риф, и не ми остава нищо друго освен да се радвам как пред
удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво (поне по замисъл).
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в ЕвропаСпомни си, Барбара, и моля те, прости,
че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -
макар за миг видени, макар и отдалече,
щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече.
Между другото, във френския оригинал стихотворението звуково напомня ромолене на дъжд по тенекиите на покрив чрез разнообразни съчетания на сонорния звук "р". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
