ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (614.)В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
14 uni 1987.
АСЯ
Глава ІII (продължение)
Защо я поканих да прекараме заедно вечерта! Тя защо се съгласи? Чаках я покрай стълбището на селското кино. И когато започна прожекцията и се появи притеснена, но и някак доверчива, крадешком прекосихме уличката и се озовахме в двора на училището; отворих предварително открехнатия отвътре прозорец към първия етаж, и така, през занималнята за хлапетата от предучилищната група, сетне вече нагоре по широкото стълбище закъм втория етаж, та се вмъкнахме в директорския кабинет. Запалих нафтовата печка, пуснах магнетофона и с цигара между зъбите кръстосах крак върху крак на шефския трон. Тя пък, извърната настрани, седна току срещу мен, на диванчето зад високото бюро: топли ръце над печката, разглежда ме.
– На колко си години?
– На осемнайсет – излъгах.
– Значи си с една година по-малък от мен.
– Това има ли значение за теб?
– А ти как мислиш?!
– Не мисля... В момента изобщо не мисля. Хайде да си потанцуваме!
– На колко си години?
– На осемнайсет – излъгах.
– Значи си с една година по-малък от мен.
– Това има ли значение за теб?
– А ти как мислиш?!
– Не мисля... В момента изобщо не мисля. Хайде да си потанцуваме!
Изсулих се иззад бюрото, казах й да си свали палтото; свали си палтото тя, и ей ни, значи: придържам я като крехка вещ, танцуваме. Опитвам да я прегърна, но тя се дърпа, забива лакти в гърдите ми; и когато посегнах да разкопчая зелената й плетена блузка с къс ръкав, перна ме през лапата:
– Не барай!
Ами хубаво! Па и защо ли ми е да я пипам. Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме се дали някой от киното не ни е усетил, дали онези вече не са надушили, че сме заедно. Спрях магнетофона, загасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, пак излязохме на улицата, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. Но преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, загледа ме пронизващо, ще пробие огнени две дупки в мен:
– Затвори очи!
– Що-о?
– Ей тъй... Защото! Затвори си очите, ти казвам!
Затварям си очите. И усетих, леле каква плътна целувка! Прокарва езика си между зъбите ми, ама се отскубна; и като ми махна нехайно с ръчица за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бях втрещен. Облизах си устните и плюх. Беше инстинктивна реакция, даже не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Мамка му, тази нощ как ли да спя! Прехвърлям наум цялата вечер. Ама че глупак! Усещам се хем замаян, хем въпреки това, тъничка струна у мен звънти, звънти-и. Май съм щастлив. А? Дали съм щастлив, мамка му!
След два дена Бекир – мой ученик от осми клас, със заговорнически вид сложи на бюрото ми сгънат няколко пъти лист от ученическа тетрадка:
– Писмо от Асито имаш, другарю*.
Типично по женски равен и заоблен почерк: "Защо не ми се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"
– Не барай!
Ами хубаво! Па и защо ли ми е да я пипам. Седнах миролюбиво, зачаках. Заприказвахме се дали някой от киното не ни е усетил, дали онези вече не са надушили, че сме заедно. Спрях магнетофона, загасих печката, отворих прозореца стаята да се проветри от цигарения дим. Минахме на пръсти по обратния път, пак излязохме на улицата, тръгнах да я изпратя към горния край на селото. Но преди улицата да завие, тя се спря на ъгъла. Стои като вкопана, загледа ме пронизващо, ще пробие огнени две дупки в мен:
– Затвори очи!
– Що-о?
– Ей тъй... Защото! Затвори си очите, ти казвам!
Затварям си очите. И усетих, леле каква плътна целувка! Прокарва езика си между зъбите ми, ама се отскубна; и като ми махна нехайно с ръчица за сбогом, изчезна зад ъгъла. Бях втрещен. Облизах си устните и плюх. Беше инстинктивна реакция, даже не знам защо. Крача раздвоен към центъра на селото. Мамка му, тази нощ как ли да спя! Прехвърлям наум цялата вечер. Ама че глупак! Усещам се хем замаян, хем въпреки това, тъничка струна у мен звънти, звънти-и. Май съм щастлив. А? Дали съм щастлив, мамка му!
След два дена Бекир – мой ученик от осми клас, със заговорнически вид сложи на бюрото ми сгънат няколко пъти лист от ученическа тетрадка:
– Писмо от Асито имаш, другарю*.
Типично по женски равен и заоблен почерк: "Защо не ми се обади? Тази вечер ще те чакам пред киното. Ела!"
Пъхнах листчето в джоба. Що пък не! До вечерта акълът ми бе в джоба.
И наистина я видях пред киното; кого чакаше сред купчината момичета и момци само наша светлост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти на училищната фанфарна музика.
Лягаме. Прегръща ме, впи се в мен, взе да ме целува, и докато ме гали и ме целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата й плътна зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й сини кожени ботушки през две и три легла чак в ъгъла. Единият от двата изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен салют...
Заредиха се тягостни, мудни, скучни дни на очакване. Кога ще я видя?
Вътрешно съм спокоен; все ми е едно, нали нищичко от планираното, от мечтаното не откривам в тази единствено плътска сексуална история! Ала дните летят. Продължавам да витая в сферата на онзи книжен живот, дето съм и цар, и просяк, дращя пак същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, човеците, птиците, животните, растенията; вслушвам се в шумове и мелодии наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие – че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава Пролетта. Месец-два, още много мъничко, ще доплувам най-сетне в Обетованата земя, осветена от любов.
Започнах веднъж седмично да прекосявам полето до Балчик... Няколко пъти с мен идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над громолящите, налитащи, разбиващи се под нозете ни вълни върху съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.
И наистина я видях пред киното; кого чакаше сред купчината момичета и момци само наша светлост може би знаеше. Изтраяхме всички да влязат в киносалона и по познатата пътечка се вмъкнахме в училището; този път я отведох в дъното на коридора горе, в спалното помещение за хлапенцата от началния курс. Избрах легло до прозорците, по-далече от вратата, край шкафа с музикалните инструменти на училищната фанфарна музика.
Лягаме. Прегръща ме, впи се в мен, взе да ме целува, и докато ме гали и ме целува, шепнейки нещо неразбираемо, припряно разкопчавам палтото й. Вдигнах полите на дебелата й плътна зимна рокля, замотах се с белите й чорапки, запратих високите й сини кожени ботушки през две и три легла чак в ъгъла. Единият от двата изглежда уцели големия училищен барабан, защото и двамата подскочихме от звук, подобен на топовен салют...
Заредиха се тягостни, мудни, скучни дни на очакване. Кога ще я видя?
Вътрешно съм спокоен; все ми е едно, нали нищичко от планираното, от мечтаното не откривам в тази единствено плътска сексуална история! Ала дните летят. Продължавам да витая в сферата на онзи книжен живот, дето съм и цар, и просяк, дращя пак същите безнадеждни стихове, съзерцавам света, човеците, птиците, животните, растенията; вслушвам се в шумове и мелодии наоколо, търся зрънцата истина, обзет от самочувствие – че съм нещо различно от всички тези толкова обикновени хора, че звездата ми е силна, твърде силна, и разперя ли криле, само да реша, ще отлетя от това провинциално мъртвило. Ето, наближава Пролетта. Месец-два, още много мъничко, ще доплувам най-сетне в Обетованата земя, осветена от любов.
Започнах веднъж седмично да прекосявам полето до Балчик... Няколко пъти с мен идва Данко, после вземахме с нас и очилатата Ася. Заставаме на стръмния сипей над громолящите, налитащи, разбиващи се под нозете ни вълни върху съскащия пясък, греем лице на оскъдното зимно слънце.
И не се виждам обсебен от нея. В края на краищата, не аз я търся. Нали! Качваме се от Гурково на рейса за Варна: аз – върху някоя от по-предните седалки, тя – в противоположния ъгъл, сама-самичка на седалка; външно непознати един за друг. Вече сме на Балчишката автогара. Вървя напред, тя – подир мен. Слизаме към брега, промъкваме се по криволичеща край свлачищата пътечка. Храстите ни закриват от света. Прегръщам я насред малка, колкото носната ми кърпа, полянка с изсъхнала тревица. Постилам балтона си, тя ляга в сухата трева и се любим току на десетина метра над разбиващите се с громол и свистене налитащи вълни под стръмния скат.
Назад пак по същата пътечка. Спирам. Сядаме върху извишаващо се над плажа местенце, на ръба пред скосен като с нож къс земя. Десетина метра под нозете ни вълни с дантелена бяла якичка грохотно прииждат: блъснат се в едрите обли черупчести камъни, превземат ги, после – оттегляйки се, като с кравешки език засмукват пясък, камъчета, черупки и това е вечният ритъм, вечната любовна мелодия на морската вълна с брега. Паля цигара, давам й да си дръпне от цигарата ми. Кашля. Сълзят й очите. Смеем се.
– Защо си Аси? – казвам. – Трябва да си Ася. Има една Ася** у Тургенев.
– Не знам. Така ме кръстили... Аси се казвам, не Ася! Но ти, ако толкова настояваш, можеш да ми казваш Ася, няма да ти се сърдя.
– Ще ти казвам Ася. По-добре ми звучи, не като онова име на котенце.
– Хе! – стрелка ме дяволито, сякаш дегустира. – За теб съм котенце...?!
Отново в междуселския автобус, отново безразлични, скучни, непознати до Гурково. Автобусът се отклонява само веднъж – към Царичено, което е на километър или два от Балчик, да разтовари неколцина местни селяни с техните вечни торби, бохчи, плетени кошници. Баш в центъра на Царичено рейсът прави маневра, ха назад-ха напред върху колкото хавлиена кърпа площадче; после от разклона поема наляво и... след шест, седем или осем километра асфалт ей ти го и нашето Гурково. Слизам с ръце в джобовете тъкмо пред спортната им зала "Славия"; Ася продължава към следващата спирка, която е крайна и за шофьора, и за машината му, ще преспят в село Тригорци. Ами нищо не знам за Тригорци, не ме интересува кой живее там, как живее, какви са в Тригорци хората, как я карат. Доволен съм от себе си и толкова. Какво повече да иска от живота самолюбив 24-годишен глупак!
Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин –
а дъждът ръми, ръми, ръми...
Отвратително досаден, ситен дъждец ръси. Поривистият вятър го вее на талази - на талази и всичко вън от хотела е подгизнало от световна печал, толкова тъжно, та чак боли. Вмъквам се както лисугер при нея и събличам двойно натежалия от влагата балтон.
– Ама ти-и-и... Ти... тук ли смяташ тази нощ да спиш?
– Че къде ли другаде! – бодро отвръщам, шляпайки към величествената порцеланова вана гол, метнал само оскъдна розова хотелска хавлия през кръста.
Любим се бурно и страстно. Крие ми се из завивките като заек в пухкава преспа. Вижда ми се странно податлива, та пробвам какво ли не. По някое време кипря се гол-голеничък пред огледалото, любувам си се на себе си, въртя копчето на радиоапарата да намеря мелодия. Няма музика. Идиоти! Що фанфари не звънтят гордо. Вдигам телефона. Боже мой, айй, Господи Боже наш, Ти, Който Си на Небето, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят като заклани? На никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този чудесен момент. Пък и най-добре е никой за мен от този ярък момент нататък да не се интересува. Хубаво ми е в тази стая! В леглото зад гърба ми спи момичето, с което съм се любил; зад стъклото морските вълни свирепо се лашкат в прибоя и на крачка, само на крачица от хотел "Амбасадор" е мрак; в окото да ти бръкнат, няма да видиш кой е.
Някъде около девет слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъбки печурки. Предлагат ни кошница цветя. С широк жест на заможен бохем, който не си знае парата:
– Два букета! Пардон... Четири букета, моля, от ей тези, алените лалета!
Пийваме руйно вино от глинена каничка, пафкам си мно-о-ого специални цигари "Филип Морис мулти-филтър" с активен въглен; пише и е показано върху кутията как никотинът се поглъща от активния въглен. "Па що ли ги пуша тези фъшкии – мърморя гнусливо нафукано, – като им отнели най-сладкото, никотина?" Тъп опит за остроумие. Срещу мен са ококорените й светлосини очи и аз храбро цамбуркам в това нейно женствено царство.
Ресторантът е препълнен. Уж сме зима, уж сме в средата на седмицата, а откъде са се домъкнали всички тези хора? Оркестърът им свири не дотам зле, справят се някак местните провинциални музиканти. Леле-е-е, танго!!! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е вярно обаче. Танцуваме. На моменти бъркам стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам, че ме разглежда очевидно любопитно. Какво ли си мисли? По дяволите, нека да мисли каквото си ще! Нейна си работа.
Връщаме се в хотелските покои малко преди полунощ... До следния ден сутринта поставям свой много личен чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати плътно като братче и сестриче... На утрото откривам, че чаршафът под задника и гърба чак до шията ми е влажен, противно лепкав. Леле-е-е, отде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме като крадци към бара.
Долу е мистично тихо и пусто. Пием блудкавото им кафе. Поръчвам от същите цигари. Мулти-филтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.
Разхождаме се бавничко покрай моренцето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско току над пясъчната ивица. Откриваме се с ръкомахане, подскачане, щури крясъци. Тържествен, соча да види какво съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, но не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна заличава имената ни. И ние тъй, прорязва ме за миг, ще изчезнем някой ден от този готин свят.
Прибираме се късно след обяд в Гурково и никой не се досеща къде сме били, какви сме ги вършили, познаваме ли се, знаем ли се изобщо, или не се знаем. Само Данко, виждам, идва угрижен насреща ми, когато вече съм се сбогувал с нея:
– Къде се губиш, брат ми? Търсих те навсякъде.
Шест пъти ни запознават с нея. Шест пъти в най-различни компании и по различно време в течение на два месеца и при различни обстоятелства си подаваме ръка:
– Приятно ми е, Ася.
– Аз пък съм Жоро.
Ами да, няма ли кой окончателно официално да ни запознае най-сетне?
– Че къде ли другаде! – бодро отвръщам, шляпайки към величествената порцеланова вана гол, метнал само оскъдна розова хотелска хавлия през кръста.
Любим се бурно и страстно. Крие ми се из завивките като заек в пухкава преспа. Вижда ми се странно податлива, та пробвам какво ли не. По някое време кипря се гол-голеничък пред огледалото, любувам си се на себе си, въртя копчето на радиоапарата да намеря мелодия. Няма музика. Идиоти! Що фанфари не звънтят гордо. Вдигам телефона. Боже мой, айй, Господи Боже наш, Ти, Който Си на Небето, на кого да се обадя в среднощния час, когато всички спят като заклани? На никого няма да се обаждам. Никой не ме интересува в този чудесен момент. Пък и най-добре е никой за мен от този ярък момент нататък да не се интересува. Хубаво ми е в тази стая! В леглото зад гърба ми спи момичето, с което съм се любил; зад стъклото морските вълни свирепо се лашкат в прибоя и на крачка, само на крачица от хотел "Амбасадор" е мрак; в окото да ти бръкнат, няма да видиш кой е.
Някъде около девет слизаме в ресторанта. Вечеряме пилешки мръвки в подозрително кафяв възкисел сос с пържени гъбки печурки. Предлагат ни кошница цветя. С широк жест на заможен бохем, който не си знае парата:
– Два букета! Пардон... Четири букета, моля, от ей тези, алените лалета!
Пийваме руйно вино от глинена каничка, пафкам си мно-о-ого специални цигари "Филип Морис мулти-филтър" с активен въглен; пише и е показано върху кутията как никотинът се поглъща от активния въглен. "Па що ли ги пуша тези фъшкии – мърморя гнусливо нафукано, – като им отнели най-сладкото, никотина?" Тъп опит за остроумие. Срещу мен са ококорените й светлосини очи и аз храбро цамбуркам в това нейно женствено царство.
Ресторантът е препълнен. Уж сме зима, уж сме в средата на седмицата, а откъде са се домъкнали всички тези хора? Оркестърът им свири не дотам зле, справят се някак местните провинциални музиканти. Леле-е-е, танго!!! Обожавам тангото, казано ехидно. Донякъде е вярно обаче. Танцуваме. На моменти бъркам стъпката, но моята дама смирено е приклопила взор. От време на време усещам, че ме разглежда очевидно любопитно. Какво ли си мисли? По дяволите, нека да мисли каквото си ще! Нейна си работа.
Връщаме се в хотелските покои малко преди полунощ... До следния ден сутринта поставям свой много личен чисто мъжки рекорд: шест пъти, и то пълноценно, оле-оле! Заспиваме гушнати плътно като братче и сестриче... На утрото откривам, че чаршафът под задника и гърба чак до шията ми е влажен, противно лепкав. Леле-е-е, отде ли се е изсипала толкова гадост! Криво-ляво маскираме стореното и се изнизваме като крадци към бара.
Долу е мистично тихо и пусто. Пием блудкавото им кафе. Поръчвам от същите цигари. Мулти-филтър... Го-о-оляма работа!... Цигари като цигари.
Разхождаме се бавничко покрай моренцето. Мъгливо е. Загубваме се из мъглата, която се носи на огромни валма ниско току над пясъчната ивица. Откриваме се с ръкомахане, подскачане, щури крясъци. Тържествен, соча да види какво съм сътворил с парче мидена черупка: Ася + Жорес, но не й прави кой знае какво впечатление. Нахална вълна заличава имената ни. И ние тъй, прорязва ме за миг, ще изчезнем някой ден от този готин свят.
Прибираме се късно след обяд в Гурково и никой не се досеща къде сме били, какви сме ги вършили, познаваме ли се, знаем ли се изобщо, или не се знаем. Само Данко, виждам, идва угрижен насреща ми, когато вече съм се сбогувал с нея:
– Къде се губиш, брат ми? Търсих те навсякъде.
Шест пъти ни запознават с нея. Шест пъти в най-различни компании и по различно време в течение на два месеца и при различни обстоятелства си подаваме ръка:
– Приятно ми е, Ася.
– Аз пък съм Жоро.
Ами да, няма ли кой окончателно официално да ни запознае най-сетне?
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 03 uni 2021
Илюстрацията долу
е към новелата "Ася" (1857) на Иван Тургенев (1818-1883).
___* По онова време ученикът се обръщаше към учителя с "другарю". В училище, помня, през есента на 1992 г., колегата биоложка Петкана Кръчмарова сръга с лакът тогавашната още простосмъртна даскалица Цвета Иванова – просперираща днес пловдивска бизнес-дама, и си забучи показалеца в корема ми, сякаш ям малки деца: "Виж го, ма Цвето, ей този им е главатарят на анархистите. Всички сме си другари, само той бил господин". Членовете на БКП първом се опъваха, терсене им бе, а пък после... ех, после, като решиха да се правят на демократи, не мож ги настигна, не мож ги спря!
** В едноименната новела "Ася" Тургенев, в четирийсетата си година, разказва за любовта между 25-годишен дворянин и 17-годишно селско момиче. Сюжетът е представен от първо лице – от името на някой си Н.Н., който – като си припомня случая, се прощава с глупавата си наивна младост. Вж. https://obrazovaka.ru/books/turgenev/asya. Бел.м., tisss.
.jpg)
