понеделник, 29 май 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1291.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1291.) 

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)

  Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*

  14 maj 2001

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)

 "Колкото по-развита е рефлексията (усетът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като демонизираш опонента, открай-докрай зачерквайки качества или човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

  "Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си; така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя автор. Младото момиче..." Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното младо момиче що ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятно за младото момиче е то да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (! - tisss). Човекът с развито естетическо чувство винаги ще намери, че момиче, невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."*** 

 Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие "Колкото по-развита е рефлексията (усетът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като демонизираш опонента, открай-докрай зачерквайки качества или човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

"Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си; така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя автор. Младото момиче..." Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното младо момиче що ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятно за младото момиче е то да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (! - tisss). Човекът с развито естетическо чувство винаги ще намери, че момиче, невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."*** Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. В модерната Българска проза "Диви разкази" са сред най-доброто и Николай Хайтов е авторът сред днешните български писатели, когото поставям най-високо; възможно ли е с просташки натиск, дори и да е имал сериозни основания спрямо Радой Ралин, писателят Хайтов да ни се показва като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика?

  А защо да не е възможно!

  "Не желая нищо, което да не е в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете хубавото момиче така, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е... и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** Отнесени към художествената литература, в случая: до публицистиката, еротоманските редове у Сьорен Киркегор откриват корена на раздразнението у мен от навика у големия писател Николай Хайтов безмилостно да налага мнение, като мачка с авторитета си далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би вече е дошло време уважаваният, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в нашата национална менажерия от шаячни характери с аромат на Байганьовска кисела пот.

  Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като обикновен българин и простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам до посредственото му ниво! Готината нашенска поговорка гласи: "Кога Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, ами с човешки крак". Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман до бяс. В такъв случай този тип дълбоко самовлюбени персони са любимата ми слабост – обичам ги както котка обича да си играе с мишленца, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул. От една страна, Хайтов е неслучайна фигура сред българските писатели – самороден талант. Възхищавали са ме неговите наброски от сборника "Вълшебното огледало", легендите и действителните истории от бита и духа на Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който залепяше моята мила България за екрана на телевизора, епичните Хайтови разследвания за кощунствата на титулувани идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата у Н. Хайтов на чисто академична култура (въпреки че официално е академик), т.е. липсата на онзи тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен, скрупульозен, ала все пак необходима предпоставка за разговори и дискусии по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Н. Хайтов, обаче, не идва на голо място, нито е първият в тази форма на безогледно отрицаване и гавра. Мнозинството от най-големите личности в най-новата ни история са все хора от този сорт, наедро скроени, със замах, не с най-фини сечива: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И колко губят тези свидни родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Евтимий Търновски, отец Пайсий, Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, външния ни министър Иван Башев, когото, според някои мои приятели софиянци от онова време (1971 г.), Тодор-Живковите копои умъртвили на Витоша*****. Едните стоят предизвикателно и героично като на театрална сцена. На вторите като да са им любими по-сенчестите места; у тях откривам повече духовност, те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на моята мила България.


   19 maj 2001 

 На днешния ден през 1990 г. от пловдивската държавна печатница излезе брой 1. на строго политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че за мен тази дата е личен празник. Вестникът бе сред първите опозиционни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (глав.ред., леле!) опитвах се да въведа уравновесения тон на писане точно в развихрящия се Пир на посредствеността******, когато след 32-те години Живково управление почнаха да падат табутата в медийното пространство и прозвучаха първите кресливи речи с призиви за мъст. Поизморените партийни шефове от соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в едва-що формиращата се политическа и стопанска върхушка, да придобият капитал за бизнес и личен капитал доверие сред обзетия от наивни велики очаквания народ. Спомените как беше създаден вестникът ми носят куп горчиви открития, но и гордостта, че още в онези първи дни и месеци след 10 ноември 1989 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която най-обикновените доверчиви българи бяхме подложени. Вълкът козината си мени, нрава не! В материален, битов план съм си същият, най-кресливите "съмишленици" и членове на първата от възстановените след Десети ноември Демократическа партия – Пловдив, разбирам, са гледали преди всичко себе си да уредят, да се влеят в парвенюшкия лъже-елит. Същественото е, че се представяли за едно, докато са били нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си!

  Ето защо извършилите веднъж компромис с нравствеността винаги ще се ограждат с каменни зидове от нормалното (https://www.balkanleaks.eu/bgoc.html#bulgarian) и от тегобите на Българската нация. Тръгнат ли да шетат из народа, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища, то е шествие, празник на популизма, фалш, фалш, фалш и парвенюшка суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров ми напомня така яко за президента Петър Стоянов, любимия на пловдивските майнички и на шефа на българските артисти Христо Мутафчиев "Бат Петьо". Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата: "А сега Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането му през 1990 г. до онзи ден, когато ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана до тавана със снопове от по 200 екземпляра с новия, ухаещ на печатарско мастило брой, по частни и държавни разпространители, по павилиончета и гари, че и ученици срещу комисионна бях наел да помагат... И тогава реших да спра вестника. Той изразяваше, въпреки обстоятелството, че е партиен вестник, моя манталитет, лична представа за случващото се, независимо колцина са ми висели над главата и колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Пазил съм личното им достойнство: дотам, да бъда подозиран в... мекошавост. Та така стоят нещата в този град на културата, но и гнездо на наглата алчна посредственост. Но и това няма да ми развали празника.

Татко мой под троскота на общинското гробище! Дърводелецо, Мълчаливецо! Не съм те разочаровал, нали? Огъвай се, тревице жилава, и да продължим този стил, зададен от християнската цивилизация и от Великите първоучители на България.



Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 maj 2023

Илюстрации:
- Любимият професор на студентите в Пловдив Владимир Янев (1950).
- Черквата към преустроената от цар Иван-Асен II през 1231 г. крепост.

___
* Qued antea fuit impetusq nunc ratio est. (от лат. Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът).

Сьорен Киркегор
** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", стр. 62.
*** Цит.съч., стр. 113.
**** Цит.съч., стр. 151.
***** Вж. http://park-vitosha.org/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%B5%D1%82%D0%B8%D0%BC/%D0%BF%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0/%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B5%D0%B2/

Нейчо Неев от село Присадец, Хасковско
****** Нейчо Неев: га ти и държавата, щом аз съм й вице-премиер!" и друга Нейчова сентенция: "По-добре човек-оркестър, вместо самотна цигулка". Роденият през 1948 г. Нейчо си беше важна персона в правителството на абсолютно безличния проф. Любен Беров (1925-2006), за когото ми напомня абсолютно безличният кандидат за премиер на артелчиците от ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС акад. Николай Денков (1962), вж. https://www.blitz.bg/obshtestvo/intervyu/neycho-neev-quotegati-drzhavata-shchom-az-sm-y-vitsepremierquot-go-schini-edna-glukha-zam-ministrka_news119134.html. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1290.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1290.) 

  Лесно е да раздаваш присъди. О, това нещо се удава изключително леко! Тънкостта обаче е да разбереш защо са толкова нагли онези, които ни дразнят. – Аноним (1947)

  12 maj 2001

НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (1.)

  Може би има и щастливи изключения, но те, според мен, са само изключения, които потвърждават наложилата се през последните десетина години идилия в горния курс на Българското училище. Днес там царува безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, но не възпроизвеждащият папагалски заимствани отвън пози плах чиновник на Образователното министерство, нещастник сред 15-19-годишни българи, е последното оцеляло усилие да се удържи достойнството на личността в България. Младите едва ли проумяват какви унижения съпровождат учителското поприще в години на всеобщ хаос в държавата ни; липсва им опитът, дори сянка от старание им липсва, за да разберат тази драма. Те са свежи, напористи, с добро самочувствие – и в това не би имало нищо лошо, да не беше тази великолепна жизненост отлята в бронзовите гротескни форми на наглостта и липсата на най-елементарно домашно възпитание.

  Вилнее злобна гавра с учителя. Мога да изреждам случаи, и не единствено от моята педагогическа практика, но и от време, когато съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, когато беше в реда на нещата в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени с ученици. Ама защо е тъй, учителите ли са причина? Дали нацията ни поначало е невъзпитана и цинична спрямо всичко духовно?! Не желая да обвинявам младите: младите и у нас следват модела на поведение, който обществото на нашето поколение българи задава. Вижте какви хъшлашки схватки се водят по родните наши медии! Нарушаването – но не мимолетното, случайно нарушаване, а стремителното и целенасочено разрушаване на всякакви неписани закони на благоприличието насред двехилядигодишната ни християнска православна цивилизация, се приема днес у нас за тържество на егоизма и самодоволството. За уравновесеност, за най-елементарно уважение към човека и смирение като че вече не може да се говори. Говорителите от името на вечерялия с Бога се роят, те изземват все повече пространство в общността на Българската нация.  

  Обричаме днешното си най-младо поколение български младежи да бере в бъдеще същите плодове на неандерталщини, от които толкоз сме страдали като нация. Имам си моите възражения на мислещия срещу недомлъвките на Симеон Сакскобурготски, ала чувствам: масовият българин веднага, за някакви само два месеца от появата му на политическата сцена, го обгради с доверчивостта на народ наивен и яко наплашен от безскрупулните ни политици, от безгръбначните ни интелектуалци. Потресени сме от себе си, и как да го признаем с ясни покаяния, като сме упорити, като сме раснали в лапите на лицемерстващи партийни вождове! Сочеха ни партизаните, като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след 9 септември 1944 г. партизани с много малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; а ако все пак бяха стойностни личности, държаха ги по-далеч от пряката власт, ползваха ги за първа отбранителна траншея за подчинение на СССР.

  Завръщаме се към корените на своето, обаче сме объркани. Какъв вой от бесове се надигна, как най-отвратителната тиня шупна на повърхността и ни замъгля зрението! И за всичко това ни отмъщават идещите след нас. Те нямат романтичните ни илюзии, липсва им и добрият пример. А ние не можем да сме пример за тях; пример за тях са Николета Лозанова, Митю Пищова, Азис, Лорд Бул... И ми е тягостно за всеки Учител, когото невежествената тълпа от напористи млади вандали с шеги и проклятия разпва на кръст, докато бленуват как някой отвън долита на бял кон да ни оправя батаците.

  Българското училище днес смърди на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова пренебрежение, толкова нехайство към възпитанието и правилата, събрани на едно място. Лицемерието по Живково време не вонеше толкова! Днес да си учител в прекия смисъл на понятието вече е героизъм. Критериите от миналото са отречени; по камбанарии и минарета джуджета на духа и палячовци днес възвестяват закона на джунглата, цитират внимателно планираната отвън нравствена разруха в държавата, кой знае от какъв зор наричана "демокрация", а това всъщност е власт на непукизма и алчността. В този ред ето текст, писан вчера в четвъртия и петия учебен час, докато готвех табло с фотоси от време, когато Училището ни изглеждаше мечтания Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишни
като варак, подобен на злато.

Училище, с теб бавничко стареем:
звучат различно детските ята,
ала учител просто е идея –
учителят не може да е стар!

Науката е храм и плодна нива –
да се погледнем честно във очи:
животът е една голяма книга
и школското звънче докрай ечи.

  Налепих едрите цветни фотографии от 1983-85 г. с оживени, ведри лица на учители и ученици, с Българското знаме, в униформи (всяко училище с различна униформа), фанфарна музика, светнали от слънце класни стаи; по средата с флумастер нанизах текста, писан за срещата надвечер с бивши випускници. Каниха ме и не отидох. Какво да им река, пък и що ли! Нали и сам не си падам по назидателни слова!

    13 maj 2001

  Съсед чат-пат ми гостува: играем шах, кафе пием или чай, понякога – бира, бъбрим за вестници, политици, за известни писатели и пр. Някога той – Георги Въргов, родом от Златоград, но с родов корен нейде откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред бачкьорите в завода. Гласът му е плътен, изразителен – мъжки глас, който внушава респект. Казва: "Не ми е удобно пред жената и сина, но остана ли самичък вкъщи, пак си ги казвам ония любими някогашни стихотворения. Не съм забравил, прави ми кеф добрата поезия, Пеньо Пенев или Георги Джагаров, например".

  От тема на тема, захващаме спор за отношенията между български двама писатели, Николай Хайтов и Радой Ралин. И понеже е ревностен почитател на Хайтовите статии във вестник "Нова Зора", Гошо се горещи срещу Радой Ралин: как може Радой Ралин да е бил до такава степен безскрупулен, все в този ред на мисли. Опитвам да обясня, че не прави чест, че не е достойно писател с авторитет, какъвто е Николай Хайтов, да слиза толкова ниско в лакърдиите, с който се появява пред публика.

  – Лошият тон – говоря на приятеля шахматист – подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да върши интелигентен човек; за глупака може, но за писател, не писарушка, е недопустимо по кавгаджийски да влиза в какъвто и да било спор.

  – А защо не! – инати се Гошо. – Хайтов казва истината. Ето, аз, например, бая време съм вярвал на Радой Ралин, на написаното от него, слушал съм как хубаво говори за демокрация, за права и свободи. А всичко у него било двуличие! Ами че Радой Ралин куп гадости е извършил! Да не беше Николай Хайтов, тия неща откъде бих ги научил? Не ми говори повече, моля ти се, ами че Радой Ралин бил много подъл човек!

  Горещи се, нервира се, та се чудя – леле, какви непоправими беди може да създаде персона, която не успява да се държи на нивото на дарения й свише талант или усет! Значимият писател, артистът е духовен учител на нацията. На учителя не е позволено да говори невъздържано, да се явява чорлав в обществото и с изпулени от ненавист зъркели, колкото и за праведен да се смята. Не са ли именно в злостната разпаленост натискът, манипулацията над всички нас. "Истината носи спокойно сърце" – настоява Уилям Шекспир (1564-1616). За да си съставя мое лично мнение, нужно ми е вътрешно равновесие, само не и някой с юмрук и с назидателните си гневни речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен този вид злост е посегателство, изземване на основно лично право.*

  В японското общество сред разтерзана и обезверена Япония веднага след Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на една нация се започва от възпитанието на възпитателите. Не ме вълнува прав ли е Николай Хайтов и доколко е с Истината. Не ме вълнува и дали Радой Ралин му е доставил достатъчно поводи да говори така против личността му – важното за мен е, че стойностни автори в Българското духовно пространство се сриват пред учудените ми от изненада очи. Защо в България всеки едва издрапал над нивото на простосмъртните се изживява в ролята на вечерял с Бога! Ако това не е дивна простотия, обзета от грандомания (така присъщи на Глупостта), какво друго ще да е! Резултат от тези словесни упражнения е, че никой никого не слуша, всеки живее сам със своята велика, неоспорима и крайна, и именно затова жалка "истина". На наглеца всичко му е пределно ясно и той кипи от мерак да раздава присъди, да раздава съвети – нещо, което никой не му е поискал.

    БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007 г.:

  Разговорихме се вчера с отец Иван Георгиев** от пловдивския храм "Св.св. Кирил и Методий" и с още двама българи на пет-шест метра от ямата, която циганите гробари тъкмо засипваха, и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението бе завършил, отецът бе изприказвал упокойното си слово за смисъла на човешкия живот, за нравствеността, която е висша санкция и промисъл, с красив баритон бе изпял черковното си песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната ми чинка Катерина от Устово минаваха за Последно сбогом. На двайсетина метра оттук тъкмо ми бяха посочили гроба на всеизвестния от Тодор-Живково време пловдивски архитект Боян Чинков***, издъхнал през 1979 г., и едвам бях разчел цифрите върху плочата, където са имената и на родителите му. Та значи, Ангел – приятел на братовчеда ми Георги Атанасов Бояджиев (1943), подхвана, че се били събрали тук, край пресния гроб, все някогашни хлапаци от Кючук-париж, а отецът, към 55-годишен, достолепен, някак по патриаршески побелял мъж, внезапно рече: "Бе, това днешното младо поколение е отчайващо посредствено в сравнение с нас и с нашите родители. Влезте в Интернет да видите какви идиотщини ръсят днес младите! Нищо свято няма за тях, с всичко се гаврят, на всичко се подиграват и към никого не изпитват уважение". Мислех полекичка да му възразя, но като чух и другите двама – 69-годишният Ангел и 52-годишният отец Иван, какви ги редят, рекох само, че ми е добре известна младежта, понеже преподавам на 15-18-годишни българчета, пък стиснах език зад зъбите, да не изпусна и аз някоя попържня за "калпавите млади". 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 maj 2023 

Илюстрации:
- Приказният полис на моето житие-битие.
- "Мислителят" на Огюст Роден (1840-1917).

___
* Популистът винаги говори само онова, което желае да чуе народът, и ще познаете, че пред вас е тарикат  манипулатор по изпулените зъркели и гневните речи, с които като зловещ гений се явява в общественото пространство. Затова не изпитвам състрадание, нито симпатия към злостни персони, които с микрофон в ръка ми крещят в ухото колко силно са загрижени за моето душевно здраве и за демокрацията в България и по света. На подобни "будни съвести" – като първо следвоенно поколение, се нагледахме и наслушахме по времето на соца. Днес това обикновено са или бивши доносници на Държавна сигурност, или рожби на някогашната управляваща червена номенклатура, или ренегати – вечните парвенюта около всяка партия, когато тя е на власт.   
** Отец Иван Георгиев (1950-2007) почина внезапно на 11 септ. с.г. (вж. https://dveri.bg/3akrk). 
*** Арх. Боян Чинков (1899-1979) (вж. http://www.librarysm.com/chinkov.html); говореха в Пловдив, че за него лично се застъпил пред някогашните ни управници Шарл дьо Гол (1900-1979). Инак другарите одма да са го пъхнали в концлагер, или по-лошото – да са му светили маслото.


    Един от неговите безбройни анекдотични случаи. Уговорил се в мекичарницата срещу пловдивската Централна жп-гара, че плаща цялата им сутрешна продукция, излязъл и се провикнал: "Насам, народе-е! Днес мекиците и бозата са на вересия!" Че като се юрне онзи ми ти народ, ще се изпотрепе. Блъсканица, олелия до бога, кавги. Чак на гарата се чува. Изнервени, чорлави, злостни... натискали се обичайните кротки до онзи ден клиенти към авантата. Някои па се редили по четири-пет пъти и пак се натискат, пак с шамари, колена и лакти, със зъби и нокти към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер ред да въведе; взел си и той от безплатните вкусни мекички, посръбва си от бозичката, с пълна уста пита: "Ти-и сеа, другарьо Чинков... по къв повод, що черпиш?" Ахитектът отвърнал, ама по-височко, че повече кибици да чуят: "Ей така ще сме, другарю старши, при комунизма, на всеки според потребностите, и хем без пари, хем колкото му душа иска!"
    Друга история. В магазина за обувки срещу някогашния НарМаг на пловдивската Главна (търговска улица в центъра), в най-многолюдната блъсканица избира си арх. Чинков обувки, обръща ги, опипва подметката и все недоволен. "Какви ги желаете?" – пита го продавачката. "С по-големшки грайфери – рекъл, па се обръща към кибиците: – На тези тук грайферите им плитки. В комунизма по мед и масло ще ходим, та да не се пързалям!" Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...