Qued antea fuit impetus, nunc ratio est (лат.)*
14 maj 2001
ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2)
"Колкото по-развита е рефлексията (в смисъл: интелектът), толкова повече тя умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това демонстрира напоследък писателят Н. Хайтов (1919-2002)! И не виждам начин да се съглася с него – не ме кефи простакът, ако ще да ми се явява не в образа на може би най-добрия ни днес български писател, ами на султан Абдул Хамид Великолепни. "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, та например в изкуството интересното пресъздава, заедно със себе си, и своя творец. Едно младо момиче..." и т.н., и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то израства красиво и бива предпазено от опасност да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***
Тази страст у Н.Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. Сборникът му "Диви разкази" вероятно е най-доброто в съвременната българска проза и той е човекът сред съвременните български автори, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в просташкия натиск, макар да има вероятно основания спрямо Радой Ралин (1923-2004), Хайтов да се проявява като елементарен и невъзпитан, когато е автор на блестяща белетристика? Че защо да не е възможно, щом същността на човека се проявява най-истински в изострена ситуация!
"Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл плод на свободата. Подобни средства нека използват слабите прелъстители. Ала какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е – и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада."**** Отнесени към художествената творба, в случая – и към публицистиката, еротоманските откровения у Сьорен Киркегор откриват основание за моето дразнене от навика у най-могъщият ни автор Николай Хайтов безмилостно да налага мнението си, като мачка чрез авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери. А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие мил, типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, лъхащи аромат на кисела байганьовска пот фигури? Кой съм, че да го съдя?! Никой, българин, и нищо повече. Та именно като българин и простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото ниво? Казват: когато Дяволът реши да ритне някого в слабините, рита го не с копитото, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс*****. В такива случаи подобни самовлюбени персони са ми слабост – обичам ги точно както котката обича мишлето, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул.
От една страна, това е най-голямата фигура сред писателите ни, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове ("Вълшебното огледало", митове, стари легенди и по-новите му истории от Родопите, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше моята България за телевизора, епичните му разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Васил Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура, въпреки че Хайтов де факто е академик, т.е. липсата на онзи тип цивилизованост, леко скучен, досадно любезен, но все пак необходима предпоставка за сериозни разговори по важни за нацията дела, ами че то си е чиста проба Липса на възпитание, Боже мой!
Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тази форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от по-големите личности в нашата най-нова история са хора именно от този сорт – личности едро скроени, със замах, като Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски. И как силно губят тези неслучайни родни фигури пред личности с друг душевен строй и духовна нагласа, като Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Апостола Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашен външен министър на България, когото – кой ги знае защо, убиха или сам замръзна на Витоша. Едните стоят предизвикателно героично, докато на вторите като да са им по на сърце сенчестите места; у тези вторите откривам още повече духовност; и те ме зареждат с повече оптимизъм, че България може пак да оцелее в планирания от Щатите хаос.
19 maj 2001
На този ден от годината за пръв път на бял свят излезе от Пловдивската държавна печатница в 40-хиляден тираж брой Първи на политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми нашепва, че тази дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите различни издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвал съм се да въведа уравновесения тон при писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността******, когато подир мъртвешкото шептене от 32 години Татово управление започнаха да падат табутата, та националното медийно пространство взе да се изпълва с кресливи призиви за мъст и за праведна ненавист.
Никой като да не подозираше още, че именно фанатичната, справедлива уж, ярост е точно в стила на изразяване за възторжената бивша социалистическа преса. Замъти се информационното пространство и това помогна на галениците на БКП да се изваят пред нацията, като се обновят чрез редактираните си чистак новички автобиографии в образа на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствени, демократи, борци за духовни ценности в Републиката. Вече уморените, позастарели праведници в течение на 45 години партийни агитатори и шефове на социалистическото народно стопанство, отстъпиха мястото си на младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и по-важното – да се обзаведат с кредит доверие сред въодушевения обзет от наивни очаквания доверчив простосмъртен гражданин.
Спомените около правенето на вестника днес ми носят ред горчиви послания, но и известна гордост пред мене си, че още от първите еуфорични месеци на 1989-1990 г. съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която бяхме обект. "Вълкът козината си мени, нрава – никога!" В материален и битов план съм си все същият, а услужливите някогашни приятели и съмишленици, като Теодор Димитров (1951-2007), Спас Гърневски (1953), госпожицата Златка Русева (1959), Христо Марков (1962-2020), Андрей Захариев (1951), все членове на първата възстановена след Десети ноември Демократическа партия, сега го разбирам, са гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия ни лъже-интелигентски политически елит от рожби на бивши управници, между тях – и информатор на Държавна сигурност. Дали успели не е важно; важното е, че са се представяли за едно, когато са всъщност нещо друго.
Може ли да си щастлив с бягство от себе си! Ето защо извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с каменни зидове, копаят ров между своите затворени "елитни" общности и бита на обикновените граждани на Републиката, притесняват ги сякаш естествените човешки взаимоотношения. Когато па тръгнат "сред народа", т.е. когато слязат от луксозните си обиталища и се окажат сред обикновени граждани на Републиката, това е показно мероприятие, шествие, празник на популизма – и отново фалш, фалш... фалш и суета. Питал съм се, например: Защо естрадната глезла Бисер Киров (1942-2016) така силно ми напомня Петър Стоянов (1952), т.нар. от мечтателния пловдивски майничка Бате Петьо Петолевката, че – като адвокат по бракоразводните дела, консултации давал по за пет лева. Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на шегобийни представления с репликата "Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"
Дребни подлости и мизерии съпровождаха вестник "Демократическо знаме" почти до деня, когато ми писна да обикалям с колата си, натъпкана със снопове от пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя личен стил, манталитет и лична философия, независимо доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство: дотам, да бъда заподозрян в мекошавост. Фразичката "Ти си една комунистическа подлога" няма как да забравя, изречена от господин, когото все още приемам за съмишленик. Тъй стоят нещата в живота. Нормално стоят, а вината, естествено, си е у мен. Но и това няма да ми развали празника. Имам готин повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.
Мили татко мой, Дърводелецо, Мълчаливецо... само да можеш да ме зърнеш! Нали не съм те разочаровал? Що ли да казвам, че то си е повече от заклеване: Няма как на моята среда и приятели предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, но си длъжна да продължиш този стил на уравновесеност, отдръпнат по-дълбоко в себе си с лека самоирония и стипчива ирония към света – стил, зададен от Великите първоучители на Българската нация и християнската европейска двехилядигодишна цивилизация.
___
* Там, където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.
** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", стр. 62.
*** Цит.съч., стр.113.
**** Цит.съч., стр.151.
****** Нейчо Неев, роден през 1948 г. в село Присадец край Тополовград. Завършва ВМЕИ през 1974 г. До 1979 г. е служител по електроснабдяването в Шумен и Търговище, през 1980-1989 г. – главен енергетик в комбинат Кремиковци, където госпожата на главния асистент в АОНСУ др. Иван Костов (1949) – другарката Еленка, е партиен секретар на БКП. През бурната 1989 г. Нейчо Неев вече е член на Клуба за гласност и демокрация. През 1990 и 1993 г. се влива в Координационния съвет на СДС. И една сутрин на 1992-1993 г. Нейчо се събужда министър на транспорта и зам.-председател на Министерския съвет на "чиста и свята", бленувана от Апостола Васил Левски република. След 1995 г. захваща частен бизнес. На електротехника Нейчо Неев от с. Армутлар (Присадец) се присажда крилатата фразичка, с която оставя името си с големи кърмъзъ букви в Небесния Пантеон на Отечеството: "Ега ти и държавата, щом аз съм й вицепремиер". Обаче от скромност, или кой го знае защо, отрича да е изричал с преливащо от кеф лице толкова знакова за най-новата ни История фраза при мъжки запой с харни другари. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
