ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (485.)
Жената, особено когато е привлекателна и интелигентна, е пълна с номера, и това е част от нейната природа, част от нейния чар. – Кафененски фолклор
24.02.1989.
РЕНТГЕН*
– Къде беше? – Мъжът с прошарените слепоочия внимателно притвори вратата зад гърба си, и като се разгледа в огледалото на порт-мантото, неприятно се изненада от появилите се тъмни сенки под очите. Цяла нощ беше пушил, налива се с какво ли не: две бутилки отлежало мискетово вино, уиски, та и най-долнопробно бренди "Златна котва".
Беше утро и птички цвърчаха от брезичката зад прозореца, да, някакви пойни птици вероятно. Полъхваше откъм полето зад жилищния им блок, и когато се затътри подир нея в спалнята, усети пролетта с отдалечаващия се тревожен тътнеж на ранния влак, който тъкмо прекосяваше моста над пълноводната Марица. На изток хоризонтът едва порозовяваше.
Гърбом към него, знойната млада дама най-съсредоточено се преобличаше. Сгъна кремавата си блузка, тъмносиния пуловер, окачи червените джинси в гардероба, изу бикините и с ловко движение на крака ги метна ча-а-ак в дъното под първия рафт. Бе облякла бледорозовия си пеньоар на цветенца, който много й отиваше, че и без това бе хубавичка, с налети гърди и разкошни естествено тъмни коси, зеленоока, а кожата й – луничава, светла като мляко с мъничко шоколад. Прекоси хола с памучен тампон в два пръста, седна пред тоалетната масичка и навлажни тампона с бадемово мляко, захвана да почиства челото, клепачите, носа, брадичката, накрая, като смени памука, прокара тампона по бледорозовата шия, зорко проучвайки изпод полуспуснатите си клепачи всеки милиметър плът. Представяше с това свое изражение ужасно сластна картинка, няма що.
– Миличък, какво ти е? Виждаш ми се притеснен.
– Притеснен, притеснен! – Като че само това чакаше, да се отприщи потокът от думи у него, но все пак успя да се овладее, обърна го на шега: – Така ти се струва, миличка. Да-да, много ти се ще да е така!
– Да, бе – съгласи се тя. – Така ми се струвало. Вя-я-ярвам ти! – гальовно иронично.
Между зъбите й стърчи фиба, опитва да се среше и явно това не е лесно, ала в края на краищата заби нещастната фиба там, където й е мястото, над лявото ушенце. И тъй като мъжът продължава да виси като истукан зад нея, съсредоточен в нещо, което се разиграва извън спалнята, зад прозореца, пък от това не се получава кой знае колко весело, тя отново пусна гальовния гласец на мъркащо коте:
– Колко си ло-о-ош! Що не ми направиш кафенце, а! – Учудена: – Ама не ти ли се пие кафе с мен, а? Кажи де, не ти ли се пие кафе с мен!
Мучейки под носа си, той се повлече като пребито псе към кухничката, и оттам вече долитат резките звуци от отваряне и затваряне на шкафове, хлопане на чекмеджета и чекмедженца, тракане на паници, плискаща вода от чешмата. Порцелан като че жално издрънча върху теракотения под и се разби. Тя не трепва. Седи си срещу огледалото, и разтворила пеньоара, опипва внимателно с пръсти около зърното на лявата гърда. Наболяваше я на това място.
– Знаеш ли, миличък? Цялата нощ само за теб сме бъбрили. Обсъждахме кариерата, фирмите ти, твоите грандиозни успехи и подвизи в бизнеса и в политиката, в живота. Направо казано, мили мой, одумвахме те как от Овчарчето Калитко с овцете в село си издрапал от Трапоклово до жълтите павета на София и как бая народ трепери от теб.
– И какво? – долетя откъм кухнята унилият му пресипнал глас.
– Стигнахме до извода, че за мен си идеалният мъж, идеалната партия. Като в онази рекламка за мултифункционалния съпруг – от поливането на мушкатото пред балкона до вечеря в скъп ресторант и разходка с луксозна яхта до Канарските острови.
– Тъй ли! И колко души направиха това велико откритие?
– Венчето, Дани, Ева, Валя. Завиждат, знаеш какви сме жените! Разправяла съм ти...
– Разправяла си ми – рече ехото едва ли не заканително.
– Що-о-о?... Не е ли вярно!
– Вярно е, бе! Вярно е.
И както си седеше, прехвърлила голи крак върху крак, младата дама, без да откъсва оченце от образа си в огледалото, се пресегна, придърпа кутията с цигари, запалката. Запали тъничка като солета цигара, издуха струя дим към огледалото, закашля се. Не й спореше, но геройски смукна още веднъж и дваж, па остана така неподвижна. В този момент мъжът с прошарените слепоочия тържествено нахлуваше както презокеански кораб в пристанище, държи в лапи две чашки кафе толкова непохватно, ръцете не го слушат, та част от кафето прелива върху килима.
– Внимавай, де-е-е! – леко отегчена.
– Внимавам.
Пъргаво става уж да му помогне, но само минава покрай него, домъква телефонния апарат от антрето, туря го пред себе си на тоалетката, вдига слушалката. Поглежда го, както само дяволита знойна жена го може: с изключително честни зелени очи.
– Имаш ли нещо против да позвъня?
– А-а-ами! Какво против да имам! – рече й той себеотрицателно, стискайки зъби.
След няколко неуспешни опити да се свърже с някого отсреща...
– Здравей-здравей! Позна ли кой сега ти се обажда?... Ми нормално... Нормално, бе, нормално! Пием си кафенцето с моичкия... Нали, миличък-моичък! – извъртя очи към мъжа, който много внимателно я следеше с все същия кучешки предан поглед.
Въпросният "моичък" направи драматично отчаян жест с ръка – нещо като протеста на робите в Древния Рим. Погледът й се плъзва бегло по него, като че ли няма върху какво да се задържи, и тя продължава да чурулика:
– То-о-ой, бе! То-ой ми направи кафенцето. Да, бе, той! Вече почти не ми се спи, ама смятам пак мъничко да си полегна. Ами ти?... Право да ти кажа...
Мъжът с прошарените слепоочия не чу какво има още да поднесе неговата дама на неизвестния си събеседник отсреща. Хич и не му се искаше да слуша. Завтече се, като суркаше чехли през антрето, и се заключи в банята. И там, коленичил пред тоалетната чиния като пред олтар, завря муцуна в нея и взе да повръща. Гадеше му се. И още как му се гадеше! Леле, как му се гадеше от самия него си в този момент!
– Нещастник! – процеди тя през плътно стиснати устни, докато прилежно поставяше слушалката върху апарата. Усмихна се към отражението си в огледалото, изплези се, широко се прозя и сла-а-адичко си се протегна.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 24 fev. 2021
–––
* Защо заглавието е "Рентген"! Едва ли има мъж, който държи на семейството, да не се вълнува, след като жена му е била цяла нощ извън семейното гнездо, и да не опита като с рентген да надзърне не само къде е била, но и с кого, дали не е имало някой мъжкар съперник в нейната знойна компания. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)