Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко възвишено. Помните ли случая с полковника, който късно нощем, кога приключваше първа програма на Българската национална телевизия, вдигал челядта мирно да стои, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай"?
Идиотът ей тъй ги тероризирал.
Понякога и тате го прихващат родолюбивите чувства. Навръх 2 юни, например, обядваме в кухничката, и щом сирените тревожно наддадоха вой, тате тъкмо бе си вдигнал задника да си сипе още манджа. Грохотът на голямата черковна камбана от черквата "Света Петка" обаче на пъпа на града го свари с черпак в ръка. Като гвардеец при Президентството, Тотю зае стойка "За почест": стиска черпака като автомат Калашников, с чупка в кръста, вдървен, издул гръд. Крив чадър сякаш бе глътнал.
Видя го сестра ми Юлка, изпусна си лъжицата и се разплака:
– Мамо-о, какво му стана на татенцето!
– Не чу ли кво съобщиха по радиото! – избръмча с мрачен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният Тотю и Юла още по-тревожно ревна, а пък мама грабна възглавницата и я зафучи по гвардееца с черпака.
– Акъл няма тоя чешит!
– Не чу ли? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Шшшт, не шавайте!
Юлка трие сълзички:
– А оня, дето клати камбаните, той не шава ли?
Намеси се леля:
– То е в чест на падналите за нашта отунзана* България, миличка.
Тотю се отгипсира и отиде да занича през прозореца.
– Я да видим кво мъртвило е навън. Я-я! Глей-глей, всичко замряло – чуди се. Но се успокои: – Хе, един манго с бели гащи крачи ли, крачи. Не са те кат нас прости българи, нормално е да крачи мангото!
Седнахме ние пак покрай масата и леля описа какво им разправила вчера колежка от детската им градина за чугунения паметник на Гьорги Бенковски в не знам кой си мижав градец на Северозападна България.
Седял си насред площада еднокракият наперен Бенковски: без сабя, с наполовина отскубната от местни цигани скрападжии ръка и липсващ от коляното надолу ляв крак, та общинската управа на града, да замаже положението относно тихите си далавери, поканва чужда някаква си там делегация да им гостува. Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за нашите географски ширини салтанати, ще им спретнат банкет, ще ги разведат като маймунки насам-натам из Бългейрия, па като ги изпратят по живо-по здраво от замляната с венци и китки жп-гара, чрез туй гостуване ще оправдаят липсите в общинската каса.
Нашенска родна управа, ако се не облажи по време на царуването си, защо ще да се е трепала за предизборни агитации и харчове! Що ще се натиска да я избира народът, нали! Желязна логика има в това.
За целта натоварили двама все още с акъла си живи родни класици да съчинят ритуал с поднасяне на венци, благи речи, рецитал на местни поетессси, шлагери от белокосата пооплешивяла местна пенсионерска агитка "Свеж еделвайс планински мой", тъжни народни песни, изпети от хора към администрацията в отдел "Паркове, гробища, ред и чистота".
Общинарите настоявали Г. Бенковски да бъде засипан с гирлянди и борови клонки, да не личи как манговците-скрападжии са го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената към небето сабя,понеже била знак за мъжката потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал сред китките, при липса на музейно оружие, да му се монтира калъчка от чам, вапцана с бял бронз, в краен случай със същия сребърен феролит, с който през година-две вапцат двата вехти реактивни орела на изтребителната ни бойна авиация.
– Ами че да – рече леля, – бронзът трябвало да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски не може без оружие.
Случило се, каквото се случило. Ей я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските седем мерцедеса из околността: посетили два-три манастира, три завода от още недотам окрадените. Целта била да изморят джигитайците, та онез много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще намери сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните пишман-фотографи на площада с паметника нащракали сто и двайсетина пози как кметът-комунист/социалист се ръкува с шефа на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, па да мелят брашно – отнюдь, дума да не става! И значи, онуй ми ти ръкостискане се явявало повече от историческо събитие за градеца В. Сетне се завтекли към паметника с маскирания Бенковски и онази негова сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък според класическия софийски сценарий.
– Обаче – лудо се изкиска Гица – човек предполага, планира, тънки сметки си прави, а съдбата, драги мои, с всички нас шеги си бие.
Подухнал тихо планинският ветрец. Струпали се дъждовни облаци над площада като биволи на водопой. Внезапно вихрушка се извила. И баш кога джигитайците, начело с кмета и неколцина държавници, сред които издувал бузи и сам г-н Евгений Бакърджиев – същият онзи, дето по-късно гръмна музея на Героя от Лайпциг. И в онзи, значи, сюблимен миг старопланинският зъл вятър тъй се развихрил и разфучал, тъй ги насмел всинца там онез горди и нафукани, че разпердушинил първом прическите на знатните госпожи и господа, второ, изскубнал из лапите им китките, венците и инвентара по посрещането, трето, дотъркалял бронзираното парче чамова летва съвсем пред калеврите на Негово Високо (метър и петдесет сантиметра) Превъзходителство Главния джигитаец и значи, положил той длан на сърцето си, привел се доземи, както е обичаят в Далечния Изток, поклонил се на чамовата калъчка.
– Културни хора, беей! – възхити се Тотю. – Туй ще да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото. А че за японеца саблята е велик свещен символ.
– Дали не чактисал, че е чам, а не стоманена сабя? – рекох.
– Как ще се усети, бей? Как ще стане таз, като бронзът ни качествен и бояджията съвестно си свършил работата? Дръжки ще усети! – рече леля.
Мама се обади откъм мивката:
– То ний нали сме Царе на фалшивите мурафети...! Вчера, като се връщах от Четвъртък-пазара, паметниците, край които мина автобусът, бяха заринати в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, та китките ни само кусур.
– А що аз сабахлен не видях таз празнична украса? – оживи се Тотю.
И се наложи Гица да му обяснява що се върши в града ни по случай 2 юни, Ден на героите и на онези, дето паднали за милото ни отечество.
– Значи – отметна коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и два тона борови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс домат енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернейшънъл". Фирмата свършва работа, доставя им китки и клонки, но не в насипно състояние, а във вид на гирлянди, венци, живописни букети със синя (за господата и госпожите от СДС) и червенка (за другарите и другарките от БСП) ажурна фльонга и съответния надпис от златен бронз. За целта наемат пищните дами от Аджисън маала, Арман маала, Шекер маала и Столипиново да придадат подходящ вид на празничната украса под надзора и командите на Колю Карамфилов, местен пишман-модернист, плакатист, хитряга и шурей на управителя на ритуалния дом "Вечен покой и погребения всякакви". На 1 срещу 2 юни вечерта украсата се надипля по паметниците; късните минувачи виждат тази мила украса и си казват: "Евалла на нашия кмет, Господ здраве да му дава на нашия кмет, на следващите избори пак ще гласувам за него!" В късна доба, когато по време на нощно дежурство и полицията спи, т.е. някъде към трети петли чаветата на трудолюбивите мангасарки прибират, де що докопат от паметната украса.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)