ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (670.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (670.)  

  Странно нещо е човешката душа! Когато ти е било най-усилно, чак след години си го припомняш, за да узнаеш, че именно тогава си бил щастлив. – Аноним (1947)

  23 avg. 1982

ВЪЗРАСТ 

В един далечен дом сега ме няма,

простира мрежи паяк от тавана,

среднощен вятър духа неуморно

в захлопнатия яростно прозорец;

от жажда е пресъхнала чешмата,

не се здрависва с никого вратата,

навярно много рядко телефонът

крещи като отчаян вик за помощ.

 

Обаче аз съм нейде надалече

и този дом сега е спомен вече,

уви, топи се той, изчезва в мене,

тъй както пряспа във кръвта ми стене

с тревогите, с една любов щастлива,

със младостта, която си отива,

със двете дъщерички и мечето,

със книгите, картините, кафето,

със разговори късни до среднощем,

които сякаш там отекват още.

 

Щом отпуската свърши, през септември

във онзи дом ще вляза уморено,

часовникът отново ще затрака

и мъртвото ще оживее някак;

ала сега мен там съвсем ме няма,

къде е – питам, любовта голяма,

приятели, къде ли сте се скрили,

къде ли са и щерките ми мили?

Разхвърляно е всичко, зей вратата,

отишло си е хубавото лято. 

Ах, Боже мой, какво ли ще настане,

щом някога завинаги си ида –

ще дойдат други хора с други драми,

с картини други и със други тайни. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 uli 2021

–––

* Текстът е от лятото или есента на 1982 г., включих го в единствената си издадена книга, сборника "Сутрин рано", издание на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" през 1983 г. в тираж от 1100 екземпляра, които след седмица вече се изчерпаха от книжарниците. Хич не ми беше розов животът тогава, но пък беше приятно да изпаднеш в тази лепкава сладостна тъга. Станка Гергова, която май се бе увлякла по мен, ми го похвали в "Пловдивчето" (седмично информационно издание от двайсетина миниатюрни страници във формат, напомнящ годишно църковно календарче, и толкова; май друг не забеляза тази елегия. Та това е част от живота на цялото ни разхвърляно и провинциално пловдивско поколение на родените около края на Втората световна война, което пишеше по вестници, многотиражки и за местното Радио Пловдив в годините 1970-1980, пиеше кафе на крак и живееше несносно и объркано в себе си. След някакви девет-десет години посрещнахме ентусиазирани и еуфорично вътрешнопартийния преврат в БКП, а после от нищото сякаш се надигна и кипна онази тиня, и тя за някакви си трийсет години доведе до опустошаване на всичко построено и придобито, което две поколения българи преди нас бяха спастрили с мерак, пот и труд, за да стане част от личната банкова сметка на тарикати и тънка прослойка чуждопоклонници уж в името на демокрацията и приобщаването ни към европейските духовни ценности. Бел.м., tisss.