ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (655.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (655.) 

    Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его! – Фридрих Ницше (1844-1900)

ПИСМА ОТ ДАНКО И ЗА ДАНКО*

І. Привет от студената земя на Добруджа

  Благодаря за изпратените бр. 5 и 6 на вестник "Комсомолска искра". Радвам се, че си спомняш и за мен. И се радвам, че в работата си като журналист третираш нерешени проблеми на действителността, приемаш отговорността пред утрешните дейци на родната лирика (рубриката "АБВ").

  Поддържам твоето становище, че едно от условията при провеждане на изпити във вузовете трябва да бъде творческата интерпретация на изучавания материал. Харесва ми фразата "на изпит човек се чувства като на зъболекарски стол".

  Прав си, когато твърдиш, че нищо не е в състояние да попречи на истинския талант да се изяви. Според мен е нужно да бъдеш по-внимателен към момичетата и момчетата от АБВ. Тяхната психика все още не е укрепнала да може да приеме безпощадната ти оценка. Не знам дали в Пловдив има литкръжоци, но в тях човек може да се научи поне на елементарна техника.

  При мен нещата се развиват нормално. На село – почти пасторална картина: старци, уморени хора, махленски истории, вечер в кръчмата витае духът на малката човешка радост. А иначе проблеми има, но такива, които не ме засягат: животни, тютюн, лично ползване и пр. Често пътувам до Варна, Толбухин, Балчик, по-голяма част от времето си прекарвам там. Добре е, че все още се срещат добри момичета да ме приютяват.

  Изпращам ти две стихотворения – "Риза за Христос" и "Морски кончета". Първото, ако сметнеш за необходимо, можеш да предложиш на редколегията на "Комсомолска искра", а второто предай на твоите буболечета**.

Дъщерите и жена ми Ася (1952-2017) по онова време. 

  Ще чакам да ми пишеш и изпратиш някои от интересните броеве на вестника. Поздрави на Ася***! Бъди здрав и талантлив!

  Село Гурково, 11 март 1981 година 

    Йордан Кръчмаров

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен, плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.

  В оригинала се е подписал Йордан ДИМОВ, заменил фамилното с името на баща си. Текстът изпратил с писмо от 11 март 1981 г. Предложих го още на следващия ден на колегата в "Комсомолска искра" Големия Заек, както наричахме поета Николай Заяков. Николай Заяков (1940) отговаряше за отдел "Литература, изкуство, култура" във вестника, но явно го мързеше да си списва двете страници, та повечето от материалите в отдела му ги пишеше амбициозната Велислава Дърева (1953). Големия заек ми отказа под претекст, че това е упадъчна лирика. Тъй че нямаше как приятеля ми от добруджанското село Гурково да намери местенце в приятно сресаната местна периодика сред признатите местни поети от онова време.

  Спестих тази подробност в отговора си до Данко за съдбата на ключова негова творба. Години по-късно – през 2007 г., някакво пловдивско частно издателство на местна поетесса пусна от печат обемист сборник стихове на поета от село Врабево, Троянско под надслов****, заимстван – убеден съм, от отхвърленото някога стихотворение, и особено  – от "Кози след дъжд", друго ключово стихотворение на Данко*****. Както гласи френската поговорка, случват се такива работи и в добрите семейства, уви! Мнозина подобни пишещи след Десети ноември се обявиха за дисиденти, за силно ударени от БКП и заеха първите редички в СДС. Николай Заяков поведе своите симпатизанти и приятели от селищата на т.нар. Родопска яка край Пловдив в редица акции в подкрепа на ренегата Иван Костов (1949), който – до мозъка на костите си университетски плъх и чиновник в стил БКП, като кадър на Партията и съпруг на партийната секретарка на огромния комбинат Кремиковци край София, по план и инструкции от Държавния департамент и от Брюксел стартира тоталната разруха на държавата ни.

Николай Заяков (1940-2012)

ІІ. Уважаеми Бояджиев,******

  С Вас не се познаваме, но покойният ни общ приятел Данчо Кръчмаров често ми е говорил за Вас, подари ми и първата Ви книга стихове, която ми допадна.

  Аз се занимавам с лит. критика и по молба на майката на Данчо леля Керанка обработвам неговия лит. архив, работя върху един по-обширен замисъл – искам да издам в пълен вид неговото творчество, а и – ако успея: да напиша книга за Данчо. Затова моля да ми пратите копия от неговите писма до Вас или да напишете свои спомени за него, нещо друго интересно и т.н. Ще се радвам, ако отговорите. Моят адрес е: Балчик, 9600, ул. "Н. Боев" № 2, ет. І – Константин Младенов, или на майка му: Гурково, Керанка Кръчмарова. Тъй като тя е решила да дари целия му архив на фонд "1300 години България", ще бъде добре, ако си направите копия за Вас на ксерокс, а изпратите в Гурково оригиналите. С поздрав, в очакване на лично запознанство и отговор: 

  Ваш К. Младенов

  П.П.: Ще се интересуваме; и ако притежавате негови снимки, пратете копия.

  Балчик, 28.VІІІ.1988 г.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited оn 14 uli 2021

____

* За човека и поета Йордан Кръчмаров по-нататък ще напиша по-обстойно. Доколкото ми е известно, преди години общината в Добрич бе учредила награда за поезия на негово име.

** Има предвид дъщерите ми Вера и Надя.

*** Бившата ми съпруга.

**** Вж. https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%9F%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B8%D1%80%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D0%B7%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5.-%D0%A1%D1%82%D0%B8%D1%85%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F_130737.html 
    Той е блестящ български поет, а присъствието му в Пловдив е значим духовен факт в модерната история на града. Роденият през 1940 г. в троянското село Врабево автор идва тук в средата на 60-те години (...) Като дългогодишен завеждащ литературния отдел във вестник "Комсомолска искра", Николай Заяков публикува и насърчава множество млади автори. Ексцентричният дух на секретаря на Дружеството на пловдивските писатели, на последния главен редактор на някогашното многозаслужило списание "Тракия" е съхранен през годините... Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/pogledi/n_zaiakov.htm

***** 
КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, над хаоса скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с разтворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездните красивите кози,
с потръпващи нозе, с рога свистящи!
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Във жълтите им, пълни с петънца очи
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

Йордан КРЪЧМАРОВ

****** На писмото от Балчик не отговорих; това тук е опит за извинение към подателя К. Младенов. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (654.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (654.) 

  Истинският характер на човек се разкрива в дребните нещица, когато той престава да следи за себе си. Състраданието е основа на морала.*   

Където и да отида, винаги ме следва едно куче, което се нарича Его!** 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО

    XI-XII.1999.

  Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурката на бившата ми съпруга; без лице, а като докосване – присъствие на силно угрижен, притеснен човек. Носим своите четири пакета край пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата си тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, наскоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква своите две вързопчета и се колебаем дали да клекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя някакъв омазан с машинно масло железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... 

  И се будя... Шест часът, часовникът пиука да ставам. Какво щеше да се случи по-нататък, как тъй, защо сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в миналия мой живот? Какви послания извират към мен от дълбините на подсъзнанието? Имат ли те значение за днес или за близкото утре? Наивни, глупави въпроси! Като плътна плюшена завеса е бъдещето; не че ме плаши, но уют не съзирам отвъд настоящето – неясни мрачни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи муцуна в стръмен каменист бряг.

  Предпочитам екшъни, в които моите Добри надделяват над Злодея. Тук и сега обаче не знам кои са добри. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците на света и отвращението замъгля мозъка му. И това кому е нужно!? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.

  Волфганг Борхерт (1921-1947). Завърнал се изтощен и болен от войната; умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, насред Тракия, в мърлявия, неизтрил кръвта и сълзите след англо-американските варварски бомбардировки мой обичан и ненавиждан Пловдив. 

Волфганг Борхерт*** 

  Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението им от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки, този разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, когато чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от гениалния Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво казва:

     Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите,          килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, 

    по бойните полета или в местата за изпълнение на екзекуции, ако          види всички тъмни обиталища на нищетата, където тя се крие от            хладния поглед на любопитните, той в края на краищата сигурно ще        разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

Артур Шопенхауер (1788-1860)

  Съпоставям 30-годишния (през 1818) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947) Борхерт – 

              Бих искал да съм фар в нощта и вятъра – 
              за дребни и големи риби, 
              за всяка лодка – 
              а пък самият аз 
              съм кораб във беда! 

  И какво се получава от тази съпоставка??? И какво се получава от тази  съпоставка? – питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. 

  Противна е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман с любимия Адриан Леверкюн и прочие. Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, нрав, манталитет, традиции, поверия, минало, реч, все ни праща сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива, дами и господа заможни негодяи! 

  Село Пейково – нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, а пък на всичко отгоре било и в пределите на Турция, каненият за освещаването наш поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, хич и не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен котел на главата, връчили му железен дилаф наместо владишкия жезъл, наметнали го с груб козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 година, баш на народния празник Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света. 

  Каква е тази духовна сила! Има ли власт и мизерия да я спре? 

  Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата наоколо из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страхове от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце сякаш напук продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия онзи езически и древнотракийски, и полу-религиозен християнски "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, снежнобяла кобилка, в дълбока черна локва затънала... И кобилката се преобразила в русо момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. 

  Там сторили градежа. 

  Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е този креслив жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим, да се правим на велики. Величието е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла – и като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, и даже по-жилаво става, госпожи и господа, колкото по-нищи духом са политиците пред строгото обществено мнение на народа ни.

   20.10.2010 12:57 [Re: tisss]

Ellia

  – Мислите ти направо скачат, Тиссс... Политиката е вид доминиране (рафинирано), войната – също, макар на друго, по-грубо ниво. Тези двете нямат нищо общо с любовта, нито има нещо свещено в тях, колкото и да се обличат в свещени одежди. Представите за Добро и Зло, Хармония и Хаос могат да бъдат подвеждащи, спомни си колко кръв се е проляла в името на "свободата, равенството, братството". Даже средство за екзекуции е измислено, за да въдворява представата на едни хора за свободата, равенството и братството. Нищо ново под слънцето. 

  "Страхът е основен инстинкт и много бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта" (Фром). А Любовта е откровение, опит, ако щеш – дори мъдрост, но няма нищо общо с политиката или с политиката на религиите, без значение коя религия имаме предвид.

22.10.2010 06:42 [Re: Ellia]

tisss

  – Не ми се влиза в спор заради самия спор с бла-бла-бла, например – за фрагмент от репликата Ви, който си позволих да подчертая. И Ерих Фром не Ви спасява от назидателност – уви! – въпреки симпатиите ми към Вас, Еllia – Страхът е основен инстинкт и много бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта.****

28.12.2010  11:41 [Re: tisss]

Deux-lo-Volti

  – Изключителен текст! Изключителен човек! Въпреки че – както казваше Борис Димовски, не върви да ръсиш със захар това, което е мед... У мен мантрата "морал в политиката" избуя в цялата си нелепост. Ще се опитам (в почит към автора на текста) да приложа свое оригинално тълкувание...

  И ето че в последна сметка политическото е най-често израз на човешка "воля за власт" (това е терминът), т.е. за тщеславие, самодоволство, притежание и пр., стремеж, безумно-авантюристичен или планомерно-последователен, да векуваш върху трона на посредствена, абсолютистка порядъчност. И току бях импулсиран да обявя любимия си автор Ницше за суетно озлобен кресльо на посредствеността и да изхвърля от главата си и от рафтовете си всичките му книги. Ницше – който сякаш обявява Христовата любов за твърде човешка. Ницше – който като че ли е петимен да подвежда едни фанатично възгордяващи си дребни душици. Както се и сбъдна. Твърде рядко политическото е било всъщност "воля към мощ". Автентичният Der Wille zur Macht (воля за мощ), нежели терминологичният превод, и не само превод, но и схващане. Политическото, като иманентно състояние на растеж. Да, политическото като социална сърцевина на творческия порив, на любовта. И политическото, като равностойната по индивидуална сила алтернатива за личността. Това помоему е истинският Ницше: "Градете си къщите по склоновете на Везувий". 

  Настоящият автор е хуманист и едва ли би приел възгледа на една неблагоговееща към героизма и саможертвата политическа естетика – макар един по-скоро романтично-историографски, отколкото утопичен възглед – да се възхищаваш не на Сократ, а на ученика му Алкивиад. Но той (авторът) в текста си допуска, дори провокира към подобен възглед, към подобен прочит, към подобно "неразбиращо разбиране".

29.12.2010 10:45 [Re: Deux-lo-Volti]

tisss

  – Благодаря! Трогателно, но много моля "не затискай муцуната на вола, кога вършее" (в ответ на хубавичките Ви слова за текста ми), Deux-lo-Volti. Похвалата разстройва ритъма ми на живот. Понеже съм обикновен уличен музикант, образно казано, да попитам и заради клетия Алкивиад*****: Ами Вие какво ще пиете? След този панегирик (славослов), какво да почерпя?

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 uli 2021

–––

* Фридрих Ницше (1844-1900), филолог и философ, пише за морал, религия, култура и пр.

** Вж. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=649922. 

*** Роденият през 1921 г. В. Борхерт е почти връстник на баща ми Кирил (1922-1983), възможно е да са стреляли един срещу друг от двете страни на фронта, както на плажа край с. Китен през лятото на 1961 г. случайно стана ясно с австриеца Кампъл Винцент от Виена, с когото, оказа се, че си допадат, като мъже, надживели в младостта си Голямата световна касапница, когато милиони млади мъже стреляли едни срещу други, движени преди всичко от омраза, страх и от инстинкта си за оцеляване. 
**** Текстът на трите предходни части от това есе под надслов "Щом любов нямам..." е печатан в бр. 12 от 2000 г. в пловдивския вестник "Арт-клуб" с редактор Тодор Биков (1956-2016).

***** Алкивиад (450-404 г.пр.Хр.) – атински политик, оратор, възпитаник на Перикъл, ученик и любовник на Сократ, противоречива личност, некадърен военачалник. Бел.м., tisss.