Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 8 февруари 2018 г.

Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (2)

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (2)

   Продължение от 01.01.2000.

   Оръжията, въоръжените акции, особено пък гробокопането и барикадата, като обикнати метафори на "закономерния поход към сияйното бъдеще на световната хармония", тези пропагандисти неслучайно така често повтаряха из стройните си умозрителни разработки. Те не признават покаянието като изход от драматичното несъответствие, като форма за осъзнаване на грях или грешка. Т.нар. враг, децата, внуците, правнуците му бяха молепсани да носят клеймо на позора като априори същества от низша категория. Странното стигаше дотам, че за да бъдел стопанин, човекът буквално трябвало да се лиши от всичко лично; и колкото е по-безличен, всеотдаен, самоотрицателен пред партийния олтар и вожда, толкова повече свой.

    В човешката ни природа
егоизмът е заложен генетично. Красивата химера не успя да се наложи, защото партийният редник беше обречен или да лицемерничи, или да се слее с фанатизирана маса изпълнители на висшата воля, любимите на Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия. В маршируващите униформени полкове личността губи смисъл. Уви, и в родната лирика стойностни автори като Никола Вапцаров се редиха до литературни подофицери като Христо Радевски, които лит.фатмаци се гордееха именно с онова самопожертвувателно безличие, с което ни промиваха ума от юношеските години: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..." 

    Сборникът есета "Разказът на палача" е равносметка по повод милион лични драми, провали, сривове, когато талантливи, преизпълнени с добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" бяха принудени да лицемерят, за да прикрият личното си неверие. С всичкото уважение, с което се ползва значителен за България от епохата на Т. Живков публицист, не виждам основание да крия огорчението си. Талантът е призван не да слугува на която и да е партия, а да сочи високите сфери на етичността и естетиката, и не комунистическа или каквато и да било друга "етика и естетика с прилагателно отпред".

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!
 

– писа в предсмъртния си час може би най-българският съвременен поет* на Европа. Нека то да е обица на ухото за любители на т.нар. трудна поезия. Има общочовешки изисквания, които по никакъв начин не бива да бъдат заобикаляни или временно пренебрегнати; в този смисъл християнският морал е естествено следствие от количествени натрупвания на античната култура и съзерцанията на мъдреци върху развоя на човешкия разум, докато компилации на Карл Маркс и последователите му вероятно ще се ценят само като епизод от психологически експерименти в могъщата двехилядигодишна християнска цивилизация.

   Не съм сигурен до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи какво е реален комунизъм; българите сме бременни с този опит, и си мисля: наред с гражданите на другите бивши соц.държави всички ние имаме предимството на изболедували докрай красивата хищна илюзия. Време е да го кажем с гордост: Да, ние оцеляхме. Преживяното нещастие за някого е повод да се чувства малоценен; за мен лично означава обаче, че коренът ни, колкото и да се постараха да го изтръгнат, колкото и да го рязаха и заливаха с идеологическите си отрови – е жилав, жизнен, весел, плодовит. Западният човек няма този опит, едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал.

   Ето приписки, драскани по полетата на споменатия сборник партийни есета, докато четох и ги препрочитах няколко пъти с любопитство и удивление. Край грандоманското въведение съм си отбелязал "100% лъжа!" срещу твърдението
"Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин".

   Точно от поколението на тези "просветени (чети: от невръстни с промивано съзнание) стопани" съм, които бяхме наричани собственици на гигантска тежка индустрия, обширни добре подредени земеделски полета плодна земя, кокетни дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други се облагодетелстваха от това богатство. На нас другарите и другарките от висшия ешелон на Партията бяха предоставили лукса единствено да се гордеем.

   Къде е моят дял от това приказно народно имане? Очевидно и моите деца и внуци ще имат "разкоша" колкото щат да се гордеят, ако са толкова наивни! – с нещо, което никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда на нас, техните бащи и деди. Кой ограби имота ни след експоприацията на властта? Нали именно "достойните и незаменими", които обърнаха за две десетилетия нашата България в пустош, а обикновените българи – в окаяна маса. И най-веселото: от "преустроените обновени" бивши днес иде ехидното "Нали искахте демокрация?
Има да сънувате времето на Живков, ама нейсе; така ви се пада". 

   В Плевен местната партийна ядка разпространила сравнителен списък за цените на стоките от първа необходимост преди и след Десети ноември 1989 г., като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как възрастен човек с мизерна пенсия няма да се усети заслепен от тази мухоловка.

   Когато отвън ни нападат, че не сме имали опозиция сред интелигенцията, дали знаят, че – далеч отвъд трите хиляди разстреляни в следдеветосептемврийска България по решение на Народния съд, политическите екзекуции са повече от всички екзекутирани в бившите соц. държави на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария, Сърбия, Хърватска, Словения, Албания, за Вардарска Македония не говоря), взети заедно. Онази следдеветосептемврийска България чрез рабфак
** фабрикуваше интелигенция, отчуждена от националната културна традиция. Неоценима помощ в тази духовна сфера оказваха висшите партийни школи на СССР, оттам в отечеството ни се пръкнаха лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на Дзерджински и пр., които да заменят избитите или прогонените от Отечеството. Ако се вгледате в биографията на днешните партийни лидери и политолози, с малки
изключения, са възпитаници на сталинистката школа на демагогията с префасонирани по демократичен образец човеколюбиви уж маниери. Само полюбопитствайте къде са су учили, нищо друго! Именно те днес най-кресливо агитират за демокрация. Защо ли?

   Следва


Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, edited 8 fev. 2018
___
* Пеньо Пенев (1931-1959).
** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс от неграмотни бяха произвеждани кадри за т.нар. нова научно-техническа и художествено-творческа интелигенция. Персони из средите на тези задължени на Партията люде оглавиха всички сектори на стопанския и културния живот тук след Втората световна война. В университета и дори в БАН рабфаковци приключиха кариерата си. Бел.м., tisss.