...Виждате ли сега за какво низко нещо ме смятате! Искате да свирите на мен. Държите се, като че ли познавате всичките дупчици на ума и сърцето ми. Искате да изтръгнете скрития звук на тайната ми, да ме просвирите от най-ниската до най-високата ми нота. В тази мъничка цев е скрита много музика, прекрасен глас, а не можете да я принудите насила да проговори. Хиляди дяволи! Мислите ли, че е по-лесно да се свири на мен, отколкото на едно пискунче? За какъвто и инструмент да ме сметнете, можете да ме разстроите, но не и да свирите на мен. – Уилям Шекспир (1564-1616)
5 avg. 2010
В КРЪЧМЕТО КВАРТАЛНО*
В кръчмето квартално,
в едно ресторантче, ах! –
моето детство случайно
и моята първа учителка видях.
Тя беше много млада
и твърде красива –
облечена скромно в костюмче сиво,
усмихваше се на своя мил кавалер,
а той, от своя страна, попиваше нея,
когато към тях по чакълестата алея
приближаваше строен мустакат офицер.
– Госпожо – обърна се строго мустакатият, –
изтърках чифт ботуши, докато ви намеря,
за да предам
вам
неприятната вест,
че ваш ученик строши прозореца
Моята класна като платно пребледня
и кавалерът й се зае да я успокоява,
а ние – петима хлапаци, стояхме отстрана,
и значи, тази картина у мен си остава...
Задушният следобед.
Тишината.
Онзи фатмак с изтърканите си подметки
и металният привкус внезапен в устата,
че друг някой тук плаща моите сметки.
.jpg)
.jpg)
.jpg)