Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 9 август 2018 г.

Story – "АСЯ" (11.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"


АСЯ


Глава VІІI 

Епилог


   Лятото на 1972 г. бе необикновено горещо и сухо. Нощем ставах да се поливам под душа в банята, ала топлината, която излъчваха напечените през дългия летен ден сиенитни хълмове на града, проникваше до мен с едва забележим ветрец през широко разтворените прозорци, та до късно след полунощ не успявах да заспя. Стаята ми бе на ъгъл и тайнственият нощен свят отвън нахлуваше тук неудържимо със забързаното стакато от токчетата на окъсняла млада жена, с равномерния ритъм от стъпките на прибиращите се от нощна смяна в близкия пакетажен цех или с мученето и блеенето (опит за песен) на закъсал пияница, или с шепота на влюбени, които на ъгъла под прозореца ми се разделяха и разделяха, и разделяха, и все не успяваха, а може би не искаха да се разделят.

   Нарядко двигател на кола изпълва нощта с глухо ръмжене, а въздуха – с вонята на отработени газове. Понякога чак тук, в леглото си, чувах как гръмогласно хърка някой зад също тъй широко отворените прозорци на отсрещната ъглова сграда. Славей по едно и също време свиреше като присмехулник всяка августовска нощ в клоните на акациите – същински часовои около къщата на моите родители.

   Луната – закръглена, розовееща като моминско лице, заничаше иззад потръпващите листа и клони. Лежейки, представях си как се наместват по-удобничко между тях врабците, гургулиците, как всяка тръсва главица и я мушва отново под крилото. Накрая да спомена и яростното звънтене на комарите, които на огромни рояци се вдигаха
от блатистите плитчини на Марица по това време на годината.

   Заспивах в ранните часове на зараждащия се ден, кога от изток високо над камбанарията на черквата "Св. Георги" нахлуваше рехава светлина и лекият нощен ветрец полека-лека започваше да захладнява. Като че ли в по-резките звуци, в трополенето на начеващото утро по-добре се спеше; за разлика от нощта, когато въображението ми работи на пълни обороти, а денят, и особено утрините, които най-много обичам, са ясни, прозрачно чисти, бистри като истината, колкото и горчива да е тя.

   Постъпвал бях по съвест; не бях лъжец, нали не бях крадец на чуждо щастие? А защо нощем съзнанието ми рисува все едни и същи картини? Вдигам куфарите си от пода в ергенската си квартира, а тя се хвърля да ме прегръща, плаче, моли да ме изпрати. Или пък изкачвам стръмното стълбище към бедничката студентска мансарда на сестра й във Варна, току-що съм позволил бръснарят да ме окълца, подстриган, обезличен, като че отчаян, но само външно, всъщност преливащ от упорит, стипчив, нагарчащ и налютяващ оптимизъм, че не, няма начин да не се измъкна от тази блудкава сантиментална добруджанска история. Или разделям се с нея пред пловдивския хотел, казвам къде могат да ме намерят с ясното съзнание, че насила никой не може да ме принуди да се оженя, най-малко скъпите й роднини, че насила нищо и никой не може да принуди човек да се подчини, ако този човек наистина има гордост. 

    Е, и!?

   Би трябвало вече да съм спокоен, доволен от себе си; нали се засилих сам да си докажа нещо! В такъв случай какво има повече да се преживява, нали? C'est la vie, моя печална Любов! Животът е пред теб, нима ти преча да бъдеш щастлива с всеки един от останалите три или четири милиарда мъже по света! Защо ме тревожиш! Защо ме притесняваш и си пред очите ми, винаги щом остана сам с тишината и мрака?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 uni 1987 – edited 10 avg. 2018