tisss: 03/21/22

понеделник, 21 март 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (926.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (926.)

Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

25 apr. 1992

ВТОРА АВАНТЮРА С ВИКТОР*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

Тази сутрин тате рече, че достатъчно сме се трудили цяла година – наработили сме се, значи, отработили сме своето, дошло време да го ударим и ние на живот. Речта му бе кратка, точна като лафа на онзи римски Гай Юлий Цезар, само че вместо "Veni, vidi, vici" Тотю рече:

– Не се ослушвайте като шопар кога пикае, морето ни зове. Отиваме за тен.

Мама остави плетката настрани и се прекръсти:

– Имаш ли акъл? Че кой ходи по морета и плажове в тези мътни хайдушки времена! Да не си депутат или футболист! Да не си човек на мафията или Петьо Блъсков, Тошо Тошев, Надежда Михайлова? Или си съдружник във фондацията на госпожа Костова, булката на господин Иван Костов, оназ, партийната секретарка на огромния комбинат "Кремиковци"? Само билетите за влака до жп-гарата в Бургас ще ти глътнат мижавата заплата. Там водорасли ли ще дъвчем или ще ми събираш охлюви, миди и рапани от морското дъно да ти ги сготвя с морска трева? А къде ще се подслоним! Сигур шатра ще опънеш на пясъка, сред дюните... Или вече дворец си построил и си паркирал там, на частния си пристан, новичката моторна яхта? Боже мили, знаеш ли ти какво е днес на море да почиваш?

– И там нормални хора ходят да си пекат задника – рече Тотю и натърти: – Отрудени нормални хора българи, същите като нас.

– Че ний нормални ли сме? – ухили се Гица.

За да я подкрепи, че сме извън класацията за нормални българи, мама разправи за семейство Беловеждови от съседния блок, които имали същите илюзии и току-що се прибрали по долни гащи от Златните пясъци. Не стига, че им свили трабантчето, ами и за седемдесет и два часа, за цели три денонощия, и то като рецидивист, задържали отчаяния Беловеждов във варненския следствен арест, докато следовател и шеф на тамошната полиция проучат откъде го има този трабант и дали не е той крадецът, па и наистина ли той е онзи, когото местните мафиоти с крадени коли са бастисали.

– Рецидивиста го задържат едно денонощие, пазят крехкото му здраве и сетне му се извиняват – рече всезнаещият Тотю. – Щом към твоя Беловеждов триж повече грижа са показали, то е знак на голямо уважение. Три дни все едно на хотел, хем безплатно.

През седмицата, докато Беловеждов губел естествения си наш пловдивски слънчев загар, киснейки на сянка в тамошния арест, милозливи момци посещават в хотелчето по за някакви си десет лева на нощ изпадналата в унес Беловеждова, предложили да ходатайстват пред господин местния прокурор да освободи Беловеждов срещу само някакви си триста лева за услугата, пък за колата по-късно щели да се спогодят.

– Виждаш ли? – размаха пръст мама.

Баща ми изсумтя:

– Па разбира се! Триста даже са малко. Смилили са се. Туй е единственият начин да вдъхнат вяра в правосъдието. Нали, както казваш, Ленче, хленчела и кършела пръсти до оня тъжен момент. Значи, представи си, миличка... – И надълго и широко се зае да обяснява колко динамичен и труден е животът на следователя, прокурора и съдията у нас, които хем са принудени да тълкуват по съвест параграфите, алинеите, членове и членчета на закона, хем им се налага да са ош-беш с престъпния свят. – Лесно му е на апаша – рече с просветлена физиономия. – Ами че господин следователят го няма тоз лукс да реши как е най-справедливо, затова изпраща свои хора при Беловеждова, е па няма да цъфне сам, я! После налага му се да дели с господин кмета, с областния управител, с господа депютатите на Варна в парлюмента и с министъра на шибаното им министерство. И всеки от тез отговорни хора в ръцете го гледа, вика му: дай. Че за него какво ще остане, освен едни похабени нерви и евентуално високото кръвно. Не-е, хич не е лесен животът на следователя. Евтино се отървала Беловеждова. Ами че триста лева пари ли са, колко са! – Вдъхновява се от собственото си красноречие: – На нас такъв сюрприз няма да се случи. Зазка кой ще краде? А! Чули ли сте за краден заз! Апашът да не е луд да си подронва авторитета! Затуй сме неуязвими. Нас Господ ни пази. Дишай спокойно, душко.

– И ти крадеш от брашното – присви устни мама.

– Не крада! – загледа я с бистър поглед. – Вземам си само по ей ту-уничко. Крадене, мила, е, кога в тъмна доба, в безлунна нощ налиташ на чуждо. Че мен брашното си ми е в ръцете. Аз, тъй да се каже, ги пазя тез тонове брашно, отговарям за него. Ако това е кражба, българите да сме най-долното крадливо племе на света... – И продължи да намила. Разпростря се. Мисълта му се разля както Марица напролет, образуваха се и въртопи тук-там, а на места замяза на мочурище, в което жаби квакат, никне папур и други блатни растения.

Двете с леля просто престанаха да го слушат.

– А пари за влака? – обърна се Гица към майка ми.

– Хм, влакът! – включи се тутакси ораторът.

– Че да не отхвърчим с аероплан?

– Знам нещо по-стабилно от аероплан – рече им, преливащ от ведро настроение. – И туй нещо, скъпи мои, от три месеца го паркирам под кюстендилската слива.

– Ах! – сестра му Гица зае стойка в поза на буквата "Ф". С гръб към хлебаря, високо, саркастично се изкиска. – Май за онази бракма намеква.

– Тя ще му изяде главата – рече мама, – ма що и ний да патим! Боже! – вдигна очи от плетивото и шишовете: – Какво зло съм сторила, Господи, какъв грях, та ме наказа с тоя глупак?

– Животът е страдание – философски обобщи Гица.

А тате отиде при мама и посегна да я прегърне, но тя му изсъска по-далеч от нея да стои, понеже чувства, че пак е обзет от нечестивия дух на авантюризма и този опасен дух може да вкара в беля цялото семейство.

Както го рече, така и стана... Подир два дена не сме в състояние да говорим за нещо друго освен за топли златисти плажове, романтични бели платноходки, бели кораби, чайки, поетите Христо Фотев и Недялко Йорданов, рибари с обветрено брадато лице и кърпа вързана като пиратски тюрбан върху плешивата кратуна, прохладни вечери под отрупана с кехлибарено зряло грозде афуз асма, нежен вечерен бриз... Бе петък, и докато сипваше юфка, леля посочи с бъркалката:

– Сигурен ли си, че оная таратайка, оня таралясник, оная бракма там долу ще може да ни откара до Созопол, примерно да кажем?

– Кой? Виктор?! – рече тате със задебелял авторитетен глас на мъж засегнат в най-милото за всеки българин, дето е трамбовал по плаца като войник, демек, в неговото мъжко достойнство и честта, майко, юнашка. – Какво са за Виктор някакви си двеста-триста километра!

– Триста тридесет и три! – уточни Гица. – Но ще се наложи и да се връщаме, тъй че удвояваме. Значи, равно на шестотин шейсет и шест... Ай-й-й! Дяволското число!

– Туй да ти е проблемът.... Живеем в епохата на космическите полети, компютрите, лазерната техника. А вий...

...Преди да качи багажа, проби с чук и огромен гвоздей дупки в ламарината, през тях прокара въженца, ластици, телени скоби. Което не се побра вътре, вързахме го добре опаковано в полиетилен за парници, отгоре, встрани и върху задника на колата, дето му е двигателят. Няма да казвам какво натоварихме, но изнесохме всичко, което може да се сгъва, пресова, смалява. Спречкаха се за метлата.

– Ама къде я завираш таз пущина! – протестира той.

– Ето! – сочи леля. – В краката на шофьора. Ей тучка на... между тез трите стъпенки. Или ще се гътнем на замления с фасове, остатъци от храна, например, кочани варена царевица, обелки, оглозгани кокоши кости, чашки, кофички, тарелки и куп фъшкии от нощем разхождащите се наоколо коне по плажа край Созопол... Налага се да се мете!

– А бе, Гичке, това да не е мотоциклет... Казва се "педали". Ето, педал за амбрияжа, педал за съединителя, педал за газта.

– Добре де – опита пак да навре старата метла. – Бе потна, по-мръсна и от метлата. Учуди се защо педалите са три, шофьорът да не е с три крака? Бъбри и тъпче. Брат й издърпа метлата от лапите й и я зафучи в клоните на кюстендилската слива, изплаши врабците:

– Кой тук командва, а! Кажи де, кой тук командва!

И сестра му зяпна, но думица повече не обели.

Нощта срещу събота мина в бдение... Мама и леля си кроиха и шиха бански от стари рокли от бархет на цветенца, а тате отвори омазан с машинно масло тефтер и тихо си шепнеше:

– Лесно е за ремонт, види се. Гледай ти, всичко описали. И да искаш, няма как да се объркаш. Пустите му казаци!

Юлка прелистяше книжка с морски картинки, и както я прелистяше, така и заспа, пък аз нанизах поема за чайки и храбри рибари.

Рано сутринта в събота се изнизваме като нелегални. Избутахме Виктор по-далече от блока, да не будим съседите, и към шест вече напускахме Пловдив. Пътуващите в редките коли насреща любопитно ни оглеждат. Така сме маскирали колата, че изпод вързопи и черги, увити в полиетилен за парници, Виктор напомня гърмяща, забулена в дим хидра от найлон и веещи се парцали, които сърдито плющят срещу вятъра. Но алените звезди по вратите и стрелата върху предния капак трябваше да подскажат, че това е бърза кола, почти спортен звяр. А над всичкия куп красоти лъщи никелиран знакът на мерцедес като мерник на автоматично оръжие, турен от хлебаря току преди да поемем на път.

– Аканясат ли ни, поне няма да пострадаме – мърмори мама. – Баш па ний! При таз тапицерия отвън...

– В пропаст да се задъним, няма да се утрепем – рече Тотю доволен, че най-после чу и нещо положително за Виктор: – И в бурния океан добра плаваемост ще имаме.

Сутринта преди осем доблестните служители катаджии спят като заклани, любовно гушнали апаратчето, с което засичат скоростта, положили под възглавницата си най-свидното за доблестния наш роден катаджия – кочана с фишовете за глоба. В шест и трийсет слънцето през август едвам се отлепя от тъмнеещите планини на хоризонта, вдига се, заблестява като новичко пет стотинки над равнината. Изпях веднъж "Хубава си, моя горо, миришеш на младост", изпях два пъти "Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди", и понеже още не срещаме катаджии, надупени в крайпътните храсти, приклекнали в засада като на пусия с ръце на коленете, видяха ми се равни и унили тези печални песни, та подех нещо по-гръмко и войнствено. Пея и си тактувам с крак:

– "Но кога се там съзира Козлодуйски бряг"... Бум!

– Козлодуй не е в нашта посока – рече Гица. – Ай стига вече си ми надувал главата! Не сме се запътили към АЕЦ-ето, а към Слънчев бряг.

– Ванчо, какво пак пееш? – рече тате, вперил се в пътя и стиснал здраво волана на Виктор, чак кокалчетата на лапите му побелели.

– Нищо, тате. Пея си ей тъй.

– Чувам. Весело ти е, нали, мойто момче?

– "На чела им левски знаци, в очите им плам"... Бум!

– Ванчо – пак ме пресече, – харно ви учат. Я, кви горди песни! Добра си е България, ами ний не сме стока. Глей, нивите неорани, незасети, потънали в буренак. И жито на вересия ни карат...

– Чакат селяните ти да изореш – изкрещя Гица, та веднага стана ясно, че пак нещо е оглушала.

– Ами! Екюта чака, милостиня чака нашият селянин.

– Старите вълци не му дават до нивицата си да припари – смъмри го мама. – Затова буренясват и Тракия, и Мизия, и Златна Добруджа. – Беше затворила очи, и как я видя буренясалата България?

– Имаме един Дон Корлеоне – рече тате и си плю в скута. – Баща му покрай войната изтъргува на далавера старите немски зенитки, па комисионната скъта. Днес синът му на Дон Корлеоне камбанката в парламента бие, водят го баш демократ, пък той се грижи за синовете и внуците на нявгашните спекуланти. Чичо Вичо от Голтупан има да ча-ака, пък тоз, отде го погледнеш, дърт тарикат и шмекер, пълен с номера.

– Ай, че умник! – удиви се глухата Гица. – Ай, какви ги нижеш! Бетер депютатин.

– Да се намърдаш в парлюмента, биз-бизе трябва да си с комунистите, верен да си им бил, че да те допуснат и теб красиво да зееш срещу комунизма: "Днес е хубав ден за българската демокрация" – добави хлебарят.

– Ламски, що си не гледаш голия задник? Умник! Ти ще оправиш света... И после кой е тоз твой Дон Корлеоне?! – скастри го мама.

Не й отговори... Понеже наближавахме Чирпан, предложи да се отбием у негов авер от казармата. Омаломощени след два часа тръскане по яко накъдрената магистрала, приехме да спрем за малко у набора. Мама попита за всеки случай:

– А ако сега спрем, ще можем ли после да продължим?

– Акомулаторят ми зареден на 100 процента, свещите – чистак нови, бензин имам да те удавя, не до Бургас... До Хонолулу да кажеш, одма откарвам те, Елено моме. Ти пък от що се притесняваш, като отлично ме познаваш? Гаранция – Франция! – намигна й.

– А мотора на таз пущина изучи ли?

– Тъй вярно! – допря двата си пръста (показалеца и средния) до ухото.

...Наборът Мончо Момин се оказа късокрак тантурест мъжага в развлечени, широчки за ръста му дочени панталони, буен мустак и къса четина като глиган. Бъбрят на крак пред триетажния му палат с вградени огледала в мазилката, само че зад триметровия висок зид с монтирани камери по ъглите не ни кани. Докато заднешком се изсулваме на четири крака от Виктор, струпаха се изневиделица тънкокраки гладни циганчета, въртят лъскави очета, за ръцете ни дърпат:

– Дайляпма! Дайляпма! На мен да идеш, дайлямпа!

– Лельо-о, гладен съм!

– Чичо, даваш левче бира пий за твой здраве?

– Како-о, тва черга иска бебето завий, чи кашли!

Две цигански момичета ми се усмихват приветливо. Силно гримирани, в много къса пола и червени лачени обущенца с висок ток. Толкова мили ми се видяха!

Мончо изведе изпосталял рунтав черен пес. Тика го в обятията на тате:

– Запознай се с Ричард Груев... Мор за кокошкарите, а инак тих, кора хляб на ден му стига. Влачи, бе! Харизвам ти го.

– Не понасям кучета – рече мама. – Лошо вонят.

– Тоя не вони – рече Мончо. – Цял депутатин е.

Настаняваме песа Ричард пред крачетата на четиригодишната Юлия. Сви се той на кравай там, сякаш цял живот в кола се е возил.

– Да не се плашите – пери ръце бившият младши сержант, кога тате му бил редник. –Знаете ли какви зли банди върлуват по магистралата и из морските ни курорти. Ще те спрат, патлак ти опират в тиквата, и какво правиш, а? Сбогом, парички! Сбогом, кола! Без Ричо сте изгубени. – Дръпна Тотю далеч от нас: – Айде, давай парата. Дължиш ми трийсе.

– Кви трийсе?

– Ами туй куче! От ей туничко пале съм го изгледал, дресирано ти го давам. Виж как веднага си позна новите сайбии.

– Що трийсе, бе?

– Как що, бе, о-оу, редник Ламски? Току-що купи най-умното гонче в околията. Това е Чирпан, не ти е Пловдив. Забрави войнишката служба ти, коравия кашишки залък, а! Че какво са някакви трийсет лева за теб? Хлебар, заможен човек...

Заможният човек отброи с треперещи пръсти шестте петолевки и асъл като стиснат замърмори:

– Във вашия край на туй ли му казвате "харизвам"?

– Трийсет лева за такова гонче... Там, дето отиваш, с толкоз парици само чорбицата не мож си плати! – И Мончо Момин завъртя длан край ухо: – Ти с всичкия ли си, колко са трийсет лева! Че колко пара е то?

На Виктор май пак не му се тръгваше, но с помощта на циганската сюрия от хлапета двигателят му произведе страхотна експлозия и заработи ритмично, докато гладните мургави хлапенца се разбягаха ужасени... Поехме напред. Бившият младши сержант от пехотата Момин изчезна в пушека и прахоляка, както ловко ни прекръстваше само с двата си пръста, като истински католик, сякаш топи залче мек бял хляб в гаванка с чубрица, чието друго име сред бедняците е "Бабина душица". Песът Ричард Груев се оказа наистина кротък, по-скоро сънлив (от старост), но котаракът Мики, който дотук се спотайваше в кашона под Юлия, стана нервен. Кучешката миризма го влудяваше или нещо друго, но току извие котешкия си гласец като млада вдовица по Задушница и опашката му се накокържи като телена четка, намотана върху шомпол за кюнци.

Следва