Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 8 юли 2018 г.

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (4.)


ФИЕСТАТА
В ХАСКОВО

    – Здравей, Данко!

    Бях в Хасково, завчера се върнах и искам да ти се похваля: "Ледът се пука, господа съдебни заседатели!"

   Закъснях там за тяхната "Южна пролет-84", та не можах да чуя доклада на Николай Петев (четен от Христо Стефанов, лит. критик от "Лит.фронт"), в който мимоходом за мен било споменато, че съм използвал нещо
си от Пеньо Пенев, а иначе книгата ми "Сутрин рано" нищо не струвала. Затова пък четох писмо там, пред целокупната благопристойна млада и не съвсем млада смяна, вкл. пред шефове на днешния литературен живот у нас, като д-р Иван Попиванов, който води дискусията за дебютната книжнина през изтеклата 1983 г. Не споменах до кого беше адресирано това писмо, а то с обратна разписка бях го пратил пет дни по-рано (на 23 март 1984 г.) лично до Георги Джагаров, франко: Държавния съвет на Народна република България.*

   Имаше ръкопляскания нестройни и разпокъсани, а после "говорившите", общо взето, се правеха, че нищо не са чули, но Попиванов, който е секретар на СБП, се впусна разгорещен доста подробно да ми отговаря, а и Христо Стефанов използваше реплики от писмото ми, за да нахвърля възражения и назидания към младата лит. смяна. (Какви високопарни думи, а, какво ще кажеш!)

   Вечерта имаше литературно четене и там пред почти пълната зала всеки от петнайсетте поети-дебютанти от 1983 г. чете по едно свое стихотворение. Четох стихотворение, което ти не знаеш. Ето го**.

   Казаха ми, че Любомир Левчев, който беше в залата, ръкопляскал най-силно на това стихотворение. Много момчета после дойдоха да ми кажат, че им харесало. Но... на следния ден (29.ІІІ.), когато трябваше да се прави голямото литературно четене за закриване на Хасковските литературни дни "Южна пролет", си обрах крушите и заминах за Стара Загора, дето бях на празненството по случай 50-годишнината на моя приятел Михаил Берберов***.

   За какво ти ги пиша тези работи, брат ми! Ами мисля, че отговорът е: Защото искам да ги махна от главата си, да ги забравя час по-скоро. Истината е, че чакам отговор от Джагаров на писмото си. Може да тресне гръм, дай, Боже! Може и нефелна работа да излезе. Но важното е, както казваш, нещо да се върши – стига мълчание! Никой няма да ни оправдае утре-вдругиден, че сме мълчали и сме си траели. Тук не става дума за скромност. В изкуството, струва ми се, скромността намирисва на мижитурство.

   Радвам се заради твоята Любов (моля се и ти да я пишеш с главна буква). Все пак не забравяй, че твоето момиче едва ли ще ти прости, ако си по-силно влюбен от него. Жените обичат да бъдат измъчвани в любовта това: от горчив опит, брат ми.

   Чета стиховете, които си ми пратил с последното писмо, и си мисля, че всичко при вас е наред, щом още не си взел да й посвещаваш стихотворения. При подобни обстоятелства преди седем години преживях възхода и залеза на чудна история. Следи от нея ще намериш в "Сутрин рано" стихотворението "Дъжд в следобеда". Уви, всичко прекрасно на този свят е твърде кратко. При мен е тъй. Дано при теб е по-иначе! Искам да кажа, познавам и добри изключения в тази област. Наистина.

   По стихотворенията ти...

   Образни са. Поетични. Цикъл. Готови за книга. Оставят място и за читателя да поразмисли. Не го задушават с думи. Обаче... Моите изисквания на читател към теб са много по-големи. Искам не картини, не ретроспекции, не благозвучна поетическа реч. Искам предрезгавял от недоспиване или дявол знае от какво човешки глас. Искам глас, който ме кара да влизам в диалог с цялото човечество, но от точните координати на Добруджа. Вярвай, отстрани повече неща виждам в този вече не-йовковски, добруджански нрав на сърдечност, лек песимизъм и преклонение пред природата.


   Страшна сила е тази твоя Добруджа! Хваща те леко, доскучава, изглежда еднообразна и дива, ала отдалечиш ли се, разбираш, че е могъща в привидната си кротост, че само там слънцето е толкова близко и така непоносимо тъжно червено. Мен Добруджа ме свързва много повече с изгрева и залеза, със звездите, с движенията на морето в августовската мараня, с преходността на човека, с поезията и калта от всяка друга област на земята Българска.

   Много е хубаво това: 

Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат.

   Тук си ти и никой друг. Това е съдба, не стих. Кара ме да надникна в себе си от друг ъгъл който ти ми предоставяш, Поете. Има въпрос. Има драма. 

На бавни глътки самотата пия.
Горчиво е, но няма как.
И кожата си с огън да измия,
 
момче от село ще остана пак.

   В тази част на "Самота" само последният ред е силен, на нивото на първото четиристишие. Значи, първите три реда трябва да се променят... Е, тъй мисля, тъй ти го пиша; но ти решавай как да бъде! Може и да не съм прав.

    Не обичам редове, като "Чакам в нощта като бог" (от "Нощен автостоп"), "Навеждам гордата си глава" (от "Постеля за щурец"). Няколко пъти вече чета и препрочитам целия цикъл и пак ще кажа: стихотворението "Самота" ти е най-хубавото. Тук звънтиш като струна. То може да бъде програмно стихотворение, защото най-добре те изразява, поне доколкото те познавам, добри ми Ромео.

   Поред... "Вечеря" е доста статично. "Богатство" ме подразни с известна декларативност. Не разбирам това "Грош да зърна в тревата/ – правя от него звезда". В "Жътва" има не докрай оползотворени възможности, които предлагат инак отлично намереният тон и гледна точка. "Косачи" е интересно, но без заключителния стих; тук е нужен друг финал. "Сбогуване" е добро, честно; само дето в последния стих "но"-то е излишно. "Задушница" не мога да проумея, и
ма нещо насилено в идеята тук. "Елегия за рибата" е недоработено стихотворение; "плюят си върху късмета" ме подразни. В "Талян" пък откритието, което крепи цялото стихотворение, се съдържа в последния ред; малко нещо е разцентрован тонът с тези подвиквания с "чуденки" накрая и с двата въпроса. "Орис" е добро, но не повече; а тук можеш да си много-много по-драматичен. Завърти го малко и към себе си, към хората – но по-пряко, като въздишка и стон, че се примиряваме! "Нощен автостоп" – добра идея, зле изпълнена. Защо държиш непременно да заковеш стихотворението с едно обобщение? Като че не разчиташ твърде на усета у "читающата публика". За "Самота" вече казах. "Постеля за щурец" не го разбирам. Изобщо, у теб то си е някакъв особен мазол на душата – да плашиш народа с гробищни истории, които звучат сомнамбулно. Последното – "Съдба", не говори зле за автора, но изведнъж ми отваря очите за Борис Христов: че въпросният Борис Христов всъщност не е Голям поет, а е виртуозен поет.

   Литературата от 30-те години на нашия век е погребала няколко дузини не по-слаби майстори от него. Уви, така е. Ще пошуми, ще пошуми... и ще се забрави. Брат ми, искам да повярваш на това, което ще ти кажа: Върви си по свой път и не се опитвай да бъдеш на всяка цена метафоричен, виртуозен. Между нас казано, например, откривам чисто поетически слабости в "Предсмъртно" на Вапцаров; да речем: повторението на една и съща рима в първата и втората строфа, или възгласът "Какво тук значи някаква си личност!" И все пак това стихотворение е много по-силно от тонове изящна словесност.

Разстрел... И след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.

    Нито е просто. Нито е логично. Страшно е!!! 

    Бъди здрав! Ж.

    1.ІV.1984 г., Пловдив

    
БЕЛЕЖКА от 14 август 2006:

    Част от коментираните тук работи влязоха в единствения издаден приживе цикъл на Йордан Кръчмаров: в "Общежитие" – сборник, обединяващ единайсет неиздали още своята самостоятелна книга поети от далечната 1985 г. Който се интересува, ще види стихотворенията на Данко в тази, както сполучливо я бяхме нарекли, "Братска могила" с предговор от споменатия вече Христо Стефанов. Под надслов "Цялото ми богатство" двайсетте къси (от по осем стиха) творби на този изящен поет на Добруджа ще открие, който желае, между стр. 125-та и 146-та. Едва когато Данко се спомина на 38-годишна възраст от трети инфаркт току след рецитал в Толбухин (Добрич), светът сякаш обърна внимание на стиховете му.

    Но аз зная, че между ценителите на младата Българска лирика той имаше не малко почитатели – селяни и хора от града, които много го обичаха. Отчаянието, което ще доловите в лириката му и заради което приятелски съм го заял тук, няма нищо общо с наглото позьорство. По-нататък в тази поредица ще покажа и други негови работи. А сега ето стихотворение, което ме връща към лепкав от маранята августовски ден, изправен сред обраслите в троскот надгробни плочи на мъртвите от Гурково (на някакви си 12 км от Балчик) заедно с двете ми, тогава още невръстни, дъщери пред гроба на Данко. 

РИЗА ЗА ХРИСТОС 

След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза да стопли плътта си.

Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на мръсно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.

Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани крила върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.

Господи. Господи...
Остарял е светът. Равнодушно и хладно
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твойте риби, някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен.
Изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни
с тихи стъпки
стягат обръча около мен.

Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, господи! Не си отивай.
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.

Оглушал е моя вик,
както се появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало.

Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.

Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно, страшно ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.


Йордан КРЪЧМАРОВ****


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 uli 2018
___
* По онова време Г. Джагаров (1925-1995) бе зам.председател на Държавния съвет на НР България. 
** Вж. "Не бях злопаметен". Предупредени бяхме да четем само стихове от книжлетата си, т.е. минали през някакъв вид цензура, но моя милост прочете този писан на коляно текст, повлиян от стила на "Поета с ватенката", както сладко-сладко дежурните литературни свахи наричаха Пеньо Пенев. 
*** Михаил Берберов (1934-1988).
**** В оригинала се беше подписал Йордан ДИМОВ. Стихотворението изпратил с писмото от 11.ІІІ.1981 г. С други две, пак негови стихотворения, тогава го предложих на Николай Заяков (1940-2012) – известен поет, зав. отдел "ЛИК" в пловдивския младежки вестник, но как Данко да намери място в добре сресаната и тенденциозна периодика от Тодор-Живково време! Бел.м., tisss.

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (3.)

Писмо от 3 юни 1983
ДАНКО:

    Прочетох рецензията на Луко Захариев*. Определено мога да кажа, че не съм съгласен с неговото мнение. Разбира се, всеки има лично светоусещане, но не е правилно личното да поставя над обективната истина. Ако Луко Захариев не е чувал да кряскат часовниците, аз съм чувал**. Но за това, че не е чувал, не мога да го обвиня в бедна житейска духовна биография. 

    И не мога да разбера защо непременно героят на нашето време трябва да бъде едва ли не активен физически борец върху тепиха на земята. Той може да бъде арбитър, съдия, зрител... По-важното е човек да се пребори с мислите и чувствата си, отколкото да запретне ръкави и да започне с лопата да рине тинята на този свят.


    Току-що ми поднасят пакетчето с твоите книги. Прочетох писмото ти и продължавам с него. Стиховете от епохата на революцията са хубави, но стоят някак си чужди в тъканта на книгата. Ако имаш такива още двайсетина, би могъл да подредиш отделна книга. Тогава вече няма да ме смущават.

    Мисля, че нищо не липсва на твоите стихове и на твоята книга. В тях има достатъчно горчив хъс, който Захариев кой знае защо не се е опитал да забележи. И ако човек не остави след себе си товар от грижи в този свят, какво друго може да остави? И дори Омуртаг ни е оставил грижата си да разберем страха му от смъртта и вечността.

    Правилно, Жоро! Няма да се даваме! Ще пишем онова, което е вътре в сърцата ни, а не това, което насила искат да вкарат в тях. 


     Мисля една от книгите да оставя в библиотеката на село Гурково, все пак си живял някога тук и хората те помнят.

    При мен нищо ново. От известно време съм в редицата на безработните. Чета, опитвам се да пиша, опитвам се да се влюбвам.

    Оставих ръкопис в "Бакалов", Варна
***.

    Пиши ми с повод и без повод. Горе главата!

     Гурково, 3 юни 1983 година 

    
     Йордан Кръчмаров

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 8 uli 2018
___
* ... не съумява да покаже собствено виждане за света, собствени открития в духовното битие на човека. (...) Личи липсата на собствена житейска биография, на собствен път към времето и към неговите проблеми. (...) Стиховете на Георги К. Бояджиев страдат най-вече от констативност, от безжизненост. В тях не можем да срещнем активния лирически герой, който иска да преобрази света, който се сражава за доброто не само с другите, но и със себе си. Странна е също липсата на темперамент, на хъс по отношение на живота... 

   Луко Захариев, в. "Пулс" от 24.V.1983 г.


Луко Захариев е роден на 24.XI.1945 г. в с.Каменица, Софийска област. След завършване на спец. Българска филология работи в Радио София, издателство “Народна младеж”, в.”Пулс”, в.”АБВ”. Гл. редактор на в.”Македония”. Основател и стопанин е на издат. къща “Стрелец”. Автор на книгите “Литературни бдения” (1975), “В търсене на националното” (1984), “Ранни срещи” (1985), “Български видения” (1988).

**                    Часовниците кряскат. Вълнува се прането.
От сънищата ясни изнизва се градчето.
Децата да приготвим за детската градина,
на печката – млекото, и пушек – от комина.
Додето се нахраним, на крак ще поговорим,
а после ще нарамим синчето непокорно...
И то върти очички, замеря с пръст небето.
Подтичват вече всички, ужасно сме заети.
На спирката – с цигара. Умира в пурпур мракът.
Разбитият икарус отгоре пада сякаш.
На крак един, простряло ръцете си нагоре,
                градчето литва бяло към делнични простори.
     Първият (ключов) текст в сб. "Сутрин рано", изд. "Хр.Г. Данов", 1983 г.

*** Варненското издателство "Георги Бакалов". По онова време, ако се не лъжа, редактор на първите стихосбирки от млади автори беше поетът Петър Алипиев (1930-1999). Бел.м., tisss.