Смехът, казват, е здраве. Така е, изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я, че вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните между нас. – Аноним (1947)
10 mar. 1992
ГОРКАТА РОЗАЛИЯ*
Летопис на славно настояще преди грандиозния крах
Розалия – най-
новата приятелка на леля ми, вчера ни беше на гости... и се повтори историйката
с лелиния кандидат-жених. Розалия, която умеела някога си да свири на виола, е
капризно, елементарно същество; предполагам, единствената й радост е да скръсти
ръце върху подпухналите телеса и да се оплаква с обилно стичащи се сълзи по
двете й бузи и месеста брадичка с прорасли косъмчета колко несправедливо е тя
пренебрегната от живота. Нажалени, следим как поема ядене, с която петимата
бихме изкарали поне седмица. При това не спира да хленчи как зле са й в момента
стомахът и червата, но докторите... а-ах, докторите, паднеш ли им в лапите на
докторите, ще ти отунзат (оберат, присвоят и прилапат) паричките за
околосветски круиз, например. И друг път Розалия ни е навестявала, обаче
сега, в качеството й на първа приятелка на Гица, не се държи като кучка в
чуждия двор, ами меле с пълна уста, настоява за това или онова с претенциите на
личност, на която сме й крайно задължени. За разлика от леля, Розалия не е
стара мома – има си мъж, за когото не пропуска да ни напомни, че е селянин и
жалка личност. Страхува се от него и го ненавижда, понеже й натяквал да не се
излежава като свиня в кочина вече с третата поредица "31 любовни
романа" от издателска къща "Хермес" на Стойо Вартоломеев от
селото Чоба – на четирийсетина
километра от Пловдив, ами да грабне мотиката от обора, да се развърти из
бахчата с праз и картофи, че поради дъждовете колорадският бръмбар – дамазлък
от Щатите, тези дни бая яко се е наплодил. Налагало й се да се прави на болна,
та не може да му прости, че й разваля прекрасното мнение за нея си, като чедо,
създадено за изкуство и философия, а не да върти мотика из бахчите на съпруга
край Брезово. Без дори да подозира, въпросният селянин я принуждавал
най-безогледно като крадлива циганка да го мами и да се преструва.
Мъжът й, някой си Асен
Василев, шеф на фабрика за чорапи и памучен трикотаж с хубавото име "Заря
на комунизма", обновено след Десети ноември с името "Заря на демокрацията",
безропотно я мъкне на гръб като шерп, а по-точно тя се е покатерила върху гърба
му да цица от кяра и далаверите с чорапи и долно бельо за оредяващата родна
армия (гащи, потници, наполеонки към личното бельо на боеца). С леля ми се
помнят още от Пазаджишкия институт за детски учителки, след това и от Шуменския
институт за млади педагози, кога с пищови се явили на изпита по начална
педагогика при бъдещия топ-депутат от СДС и председател на парламента –
слънцеобразния г-н Александър Йорданов. Сега Розалия учи глухарите, както
нарича децата от местното училище за глухонеми, да пеят. Как ви се струва, а!
Но това са то чудесата на родната просвета в ерата на демокрация – немите пеят
по ноти, слепите виждат като орли.
За няколко часа Розалия омете
яденето у дома. Излапа тенджерата с боба и супника с кюфтенца и сърмичките по
гръцки. Няколко пъти Гица й пълни копанката с пържени картофки, питка й омеси,
яйца й вари, после й опържи и гъбки печурки с краве масло, кашкавал и зехтин.
На два пъти й бърка айрян: отначало със сол, после и със захар. От каймата в
хладилника й забърка супа топчета с ориз и две люти татарски кюфтета. Докато
мляска, гостенката не спира да се оплаква. Спомена между воплите, че видиш ли,
кюфтенцата най-добре пасват на доматен сос, в който плуват стръкчета кервиз и
лук, ама не стар лук, а нежните перца на пресния зеленчук. Най-после около пет
часа надвечер двете отидоха на концерт. А когато леля се завърна от концерта и
я попитах как са били онези парчета в си-бемол-диез-петмез и фа-бемол сол-фа-сол,
рече, че от тежкото дишане на Розалия леля ми Гица друго не успяла да чуе освен
големия тъпан на пловдивската филхармония и контрабаса. Впрочем, ето как ми
представи нещата.
В препълнената, кажи-речи, до
откат Концертна зала на някогашния Партиен дом на БКП/БСП снобите седят траурно
строги. Лъха на шикозни ухания. Дамите веят ефирни японски ветрилца, а от
официалната ложа кметът Спас Гърмидолски в компанията на кметицата Донка и
двете си неомъжени още балдъзи нехайно помахва на този и онзи, които
верноподанно го съзерцават откъм галерията. То не ти е онази спартанска жизн на
Гробокопачите на Капитала, а новичкият ни хайлайф, не образи от повестта
"Как се каляваше стоманата" на охтичавия Николай Островски, ами
каймакът и глазурата на модерна Нова България, не простодушни фенове на лигавия
Дони, състава "Ритон" и Йорданка Христова, а порядъчни ценители на
Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Чайковски, Бжежински-Кандински, Шостакович, Моцарт,
Шопен и семейство Щраусови... Розалия обаче им разказала играта.
До антракта двете с Гица се
кипрели сред отбраното общество на Пловдив и почти се слели с
"ентелегенцията". Но след антракта лелината дружка станала
неспокойна: заскърцала със зъби, запръхтяла като необязден кон.
Накъсо, от един момент насетне
Градската концертна зала завоняла на леш и склад за кисело зеле, ама не кога
киселото зеле е свежо и хрупка, а когато превтаса и е вече за изхвърляне.
Разпоредителите се изпотрепали да отварят широко вратите накръст, за да
проветрят, ала от епицентъра на залата Розалия пръскала сероводород, та по
някое време гастролиращият трети диригент на Виенската опера, унгарски евреин,
по-австриец и от световно известния Херберт фон Караян, преживял какви ли не
чудеса в кариерата си, вдигнал диригентската си клечка, направил кръгом,
извадил кърпичка от малкото джобче на фрака си, и като си затулил носа,
размахал показалец, втренчен в Розалия. Оттам-насетне снобите изгубили интерес
към Бах, Хайдн, Хендел-Мендел, Щраусови и компания, жадно заследили опитите на
горката Розалия да се държи що-годе естествено, демек, скромно и незабележимо.
...Дойде си тате от хлебозавода,
начумери се, взе да мърмори:
– Значи, заради вашето шоу аз
гладен да си лягам...?!
.jpg)
.jpg)
.jpg)