tisss: 03/22/22

вторник, 22 март 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (927.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (927.)

Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

27 apr. 1992

ГУМЕНАТА ЕПОПЕЯ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

До Чирпан Виктор се държа достойно, като стара бойна машина, правена от немски каски, която пъпли по току-що ремонтираната и на вълнички магистрала с трийсетина километра в час. Отдалечихме се на прилично разстояние от къщи обаче, и започнаха мизериите. На стръмнината преди Сливен, където живее само един българин, и те му викали Бай Иван Циганина, ни се скъса стоманеното жило за ръчната спирачка.

– И кво от туй, ще минем и без ръчна – увещава ни Тотю. – Да стигнем до моренцето, не ни трябва онуй, дето спира, а ни трябва туй, дето ни придвижва напред, мила моя. Важен е моторът – хвърли влажен поглед към мама.

– Гледай си пътя и не ми се разсейвай! – смъмри го тя и сръга с лакът задрямалата Гица и кресна в ухото й: – Току-виж излезе, че права си била.

– Уф, главата ще ми се пръсне! – прозя се Гица.

От китното селце Злати войвода ни залюля епопеята с гумите. Сред селото се спука задната лява. Мама, която беше най-свежарка в зазката, рече на нашия Фитипалди**:

– Не ти ли се чини, че ле-е-еко сме се навратили наляво?

– Наляво?! Е, па сърцето е отляво и е нормално Виктор да замята крак! – рече той.

– Бе, как нормално, като Гичка се катурнала върху мен и не мога да дишам?

За да стигне хлебарят до резервната гума, наложи му се да разтовари всичкия багаж под предния капак. Обаче крикчето беше на дъното под задната седалка. Хубавичко и там разбутахме. Доволни и уморени, разполагаме се на дъхава морава с човешки бой (ръст) бурени и диви теменужки. Мама и Гица ходиха зад храстите. Докато тате пъшка около окуцелия Виктор, двете опънаха одеалото, наредиха обяда. Наляха си кафенце и се греят на слънчице.

– Ей, че кеф! – разнежи се Гица.

– Не съм знаяла животът колко е красив – рече мама, вгледана подир препускащите коли. – Нижат се годинките. Сякаш вчера беше, води ме за ръка тати и насреща...

Не довърши какво се задало насреща ми, че от мястото, където бе килнат раненият тенекиен мустанг, долетя пръхтене, топурдия, змийско съскане, кучешки лай и миг по-късно през полянката, гледаме, препускат като на състезание: първи – котарака Мики с опашка, по-дебела от тялото; втори – Ричард Груев, с уши залепени за гърба; трети – Тотю, с манивела в ръка; и четвърти – дебел разлютен гъсок, ужасно настръхнал... Както се разбра по-сетне, тате посегнал към сандъка с инструменти, несъзнаващият какво става Мики изскочил изпод седалката на Юлка и забил нокти в лицето на Тотю. Разбудил се, песът захапал Мики през кръста, а как гъсокът се озовава в мелето, дип не стана ясно. Вероятно се е ядосал, че сме на негова територия. Всеки случай, Мики и гъсока повече не видяхме. Появи се опърпана кльощава бабка с модерни слънчеви очила и два метра дълга тояга. Гледаше ни като мирмидонски войн, размаха тоягата, па заговори на шипковия храст:

– Богдане, не са лошави тез, остави манлихерата!

Богдан не се обади и леля каза, че то е бабешка хитрина. Беззащитни, жителите край магистралата Пловдив-Чирпан-Стара и Нова Загора-Сливен-Айтос-Бургас доста често са жертва на мародери и наркоманска паплач. "Богдане, не барай манлихерата" ще да рече: бабката има кой да я варди. Изгубихме Мики. Напусна ни, най-вероятно обиден от вниманието, с което обградихме престарелия Ричард Груев. Когато поехме отново напред към моренцето, тате, който преди години поради безпаричие беше донесъл от улицата вкъщи невръстното коте като дар за рождения ден на мама, отбеляза:

– Бог дал, Бог взел. Нищо в природата не се губи. Само си сменя стопанина.

– Ав-ав-ав! – разнесе се изпод Юлкините крачета: очевидно песът беше съгласен с тази библейска мъдрост.

Гица обаче развали магията на възцарилата се космическа хармония:

– Слушай, кажи на тоя изрод да не тупка опашката, че отзад голям прахоляк вдигна, не само че вони на сажда и слънце ни напича, ами солука (дъха) не можем вече да си поемем, едва дишаме и се чудя как още сме живи.

Със спуканата гума налетяхме в Сливен на двама братя гумаджии, двамата: джобен размер като онези певци близнаци от Станимака (Асеновград)... По-трътлявият бе по-мил, той прибра парите. Другият само си се кискаше като щипана по голите кълки под полата силно загоряла мома – хем лепи гръмналата вътрешна гума, хем се залива от смях какво рекло Радио Ереван за дебелите жени, какво рекло за кльощавелките и за онези, които не изневеряват. Нищо смешно не видях.

Пърпорим, обвити в пушек, катерим се по баирите или се спускаме с висока скорост надолу по стръмното.

– Уф, мамка му! И тук ни обраха – тюхка се тате. – Нова гума да бях купил, по-евтино щеше да ми излезе.

– Ех, така е – рече мама, – радостите се плащат. Че кога иначе щеше да узнаеш какво казало Радио Ереван!

Пътуваме през замрели села, край порутени християнски параклиси, чийто икони са изкъртени, край чистак нови джамии с лъскави, вирнали се като балистични ракети в небето кубета, окичени с озвучителни устройства. Съсухрени тъжни женици картофи вадят. Празни селскостопански ферми, пусти складове... Крадците всичко оглозгали. Жиците – срязани, стърчат само голите зидове. Дето живот кипял, пустош цари. Край буренясал отдавна къмпинг трима се качили върху метална конструкция за високото напрежение, медния кабел режат. Отдолу други хайдуци горят голяма гума от трактор беларус и над плодородната някога Тракийска низина мазен кадифен облак от сажди се стеле. Банда от трийсетина "братчеди" с лостове и кирки ни прегражда пътя. Искат огънче. Заничат в колата. Закискаха се, забъбриха високо на своя си език, пуснаха ни да продължим. Не ни ограбиха, нищо не си харесаха у нас, но Ричард се скъса да лае. Чудно ми стана: по какво песът надушва кои хора що за човеци са?

– Кокошкари – рече тате, – не ги ли дразниш, никак не са опасни. Е, ще ти отмъкнат я портуфеля и патъците, кожуха ще ти смъкнат от гърба или прозорецът ще изкъртят, за да видят каква марка ти е тилювизурят, ама добри хора, завалии. Нали и те трябва да са щастливи, и те челяд хранят. Хем по колко деца раждат, майко мила!

Километър, след като се разделяме с онази тумба работяги, да речеш – наговорили са се, иззад крайпътна чешмичка се изнизват двамина пътни полицаи, вдигат палка "слънчоглед". В настроение бяха. Ловят се за корема от смях. Но не пропуснаха да си поискат техните двайсет лева, понеже – както ни обясни по-старшият, разваляли сме впечатлението у английските, немските, френските и други екскурзианти от красивата България.

– Я, какво хубаво детенце! – възхити се на изпроводяк униформеният естет и щипна Юлка по бузката.

Втурваме се, мълчаливи и сериозни... Чудно ми е, че Ричард не се обади. Наистина ще да е умно куче, знае той: срещу закон се не лае.

– И тез трябва да ядат, и те челяд гледат – рече хлебарят, сякаш комар отпъди.

... Преди Карнобат, в селцето Венец се спъхна предната дясна гума. Този път сестра ми наддаде вик:

– Татенце, прехапах си езика от туй друскане!

– Друска я, път е то. Дупки бол, не е като в моренцето – рече капитанът на сала ни и отби до мизерно пазарче, където жени с бели забрадки продават ряпа, магданоз, мед, оцет, чесън и домашна ракия анасонлийка.

Докато сменяше гумата, явиха се местните помияри и ни изнесоха чудесен концерт-надлайване. Местните пискливо лаят в хор, Ричард Груев солово им отглася басово. Изнемогваме иззад вдигнатите стъкла, а слънцето прежуря. Три часът след пладне... Сергиджиите ни сочат, нещо си говорят и поклащат глава. Старче разгони песовете и ни подаде даром кесия с краставици. Като поехме напред, вече със смъкнати докрай стъкла, оправяме си настроението с повяхналите корнишончета. Зад нас е осраният Карнобат. Наближаваме Айтос... Край знака за градчето – чугунен лилипут, вдигнал над главата си угоен мисир с вид на орел, спираме да заредим. Наляхме си и вода за двигателя, тъй като се оказа, че моторът на Виктор не бил от Зазка, нито от Вартбург, ами от японското Сузуки самурай. Гърловината на Самурая обаче не е отпред, ами е откъм задника. Тотю три пъти обиколи мустанга – оглежда го, кляка-става, подритва колелата, изпълни негов си езически ритуал, докато внезапно откри, че сливенските Братя Аргирови му подменили новата външна гума с износена.

– Тоз галош на мен да го турят! – И такъв шут тегли на гумата, че изкрещя от болка. Разкуцука се. Час приказва солени приказки, докато му мине. Чак тогава се махнахме от чешмата с онзи чугунен пенджуек с мисирката, пунтираща орел.

– Видиш ли българина весел, че свирука и си бие шегички, да знаеш: мръсен номер ти е скроил – рече тате. – Оня годжук затуй се хилеше... Ама на връщане ще го оправя аз него.

– Да даде Бог читави да се върнем! – прекръсти се мама... Сега вече и нея я гонеше главоболието и лошото настроение.

Насред Айтос се спъхна предната лява. Случи се това на остър, бая тесен завой, та задръстихме движението. Изпод земята изскочиха четирима братя Шварценегерови, грабнаха Виктор, както си бяхме вътре в тенекиения му търбух, заклещиха ни между два дънера. Кибици идват да ни се смеят, пък тате нейде се запиля. Появи се подир час в кабината на кран. Кранистът майтап си бие с нашата несрета, сладичко се хили:

– Ами ако го туря горе на салкъма?... Ей, че атракция!

Онези свиркат по нас, дюдюкат, когато потегляхме с ляв завои нагоре по пътя към Бургас, а кранистът се чеше доволен под каскета. Симпатягата ни изръси някакви си осемдесет лева.

– Кранът на час варел нафта гори! – пресякъл от раз опитите на тате да ни таксува по-евтино, като закъсали не по своя вина.

– Шоуто нека да продължи! – рече Гица и си затананика под носа "Моя стърна, моя Балгееерияяя", която е химн на гурбетчиите и винаги ги нажалява до сълзи, до плач.

Наближаваме Бургас, когато нещо издрънча мощно под нас. Понесе се гръм, сякаш корабната артилерия биеше по Виктор.

– Фасулска работа – рече тате. – Ауспухът се откачил. При тез вълни, какво друго да очаква човек по магистралата.

Вървя по бос по асфалта. Свиркам си. Вляво е блатото... Там нейде се изтърколило ауспуховото гърне. Жаби не квакат, мухи не бръмчат, птички не пеят. Нагазвам смело, а се оказа,че тинята е мазут. Избутваме Виктор над канавката. Пъхна се хлебарят под тенекиения мустанг и тутакси откри, че нямал свобода на действие, както се изрази, демек, липсвала му свободата. Разкрещя се. Издърпахме го за крачолите обратно на магистралата, както в приказката за ряпата, и той ни разказа как се задушавал само от мисълта, че е заклещен.

– Какво ли ще да е да си в подводница! – отвори отново торбата с лакърдиите. – За една бройка да ме вземат водолаз в армията, харно, че ме отрязаха! – Клечи, пак си се радва, докато намотавам тел върху парцала от мъжките му трикотажни гащи, който ще послужи, за да затъкне пробойната в спукалото се ауспухово гърне.

Ето ни най-сетне в бленувания Бургас. Край пътя за Созопол през петдесет-стотина метра ни приветстват каки, една върти език, друга си заголила задника... Романтика!

Следва