ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1494.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1494.)

  Изтървем ли България, изтървали сме всичко! – Николай Хайтов (1919-2002)

  25 jan. 1994

СВАТБАТА НА ЧИЧО ЕНЧО

В чест на Райчо Бижев (1946) от село Руен

  България е оцеляла благодарение на чешита, не на мижитурката, нито и на Божата кравичка. Мижитурката, без око й да трепне, баща и майка ще продаде. Ще я познаеш по хленчовете, по мрънкането и по кефа й да се пъчи, когато друг някой заради нас в огъня се парил едно-друго да извоюва, от собствените ни душмани да ни опази. Тате има братовчед, фатмак в армията. Едър е като планина и чудно пее родопски песни. Чичо Енчо рядко се вясва по нашите градски сокаци, ала появи ли се, вкъщи празник настава, тупкат сърца ни, както се пее в песента. Чувам го, че е той, докато си изтупва обущата, които винаги са кални, винаги миришат на горска шума и овчи тор... Застане тоя грамаден мъж в рамката на вратата в антренцето, разпери лапи като някой мечок, па с гръмовен глас ревне: "Бра-а-атя!... Добре съм ви намерил. Ей ме и мен". Сграбчи първом Гица в мечешка прегръдка, на мама чинно ръка целува, а с баш-майсторът от хлебозавода Тотю се тупкат по рамене. Тате го потупа дваж-триж по хлебарски, сякаш брашно изтърсва, Енчо замахне ли да тупне, Тотю се сниши, приклекне чак. Щото му тежичка ръчицата на чичо Енчо.

  Яви се по Коледа Енчо у дома, завряха се в гостната с тате и нещо дълго тихичко си приказват ли, приказват. Посмяха се, нарадваха си се те един на друг, и като дойдоха в кухнята, тате обяви:
  – Енчо ще се жени. Момата е от Руен. Гичке, помниш ли: прадядо ни Райчо арамията някога по тез места шетал. Между Руен и Яврово били хайдушките му пусии. Треска ги тресла гаджалите от съседните махали, откак на Солунската скеля душмани бастисал.
  – Че пък коя ще да е таз?
  – Е, ще се опознаете – избоботи Енчо. Па вади замръчкавено от употреба шише: – Я, донес чаши, да налейм, да сръбнем, че сме се увардили в тез хайдушки времена!
  – Човек в днешното мразовито време жени ли се, бре? – плахо рече мама. – Тъдява не си довадял от по-лани, кога па я опозна таз женица, кога па я склони! – Гледаше го с тревога, а плетката й тръгна да се разплита. – Хората вият на умряло, хлябът от ден на ден все по-скъп, младите по пуста опустяла чужбина се запиляха, а пък ний сме се вперили в гробищата. Миналата неделя съседката иззад дувара ми дума: "Нападнали са ни бесове – кай, – живите ке се молим на мрътвите от гробето да се дигнат, ний ке да легнем в дупката". То се не трай вече, Енчо, пък ти... сватба. Акъл имаш ли?
  – Изядоха ни мръсниците – подкрепи я тате наперен и бръкна във витринката, със замах нареди чашите върху масата.

  Чичо Енчо разсипа ракията, чукнаха се мълчешком, даде ми палеца си в чашата му да топна, рече палеца си да оближа, гушна ме. Свих се в него и той, без да промълви, отпи веднъж-дваж, поизпъчи се, извъртя глава на верев нагоре и... запя. За Руфинка, дето болна легнала, се пееше в песента. Пееше, ай, как пееше Енчо, с душа и сърце:

Руфинка болна легнала
на високана планина. 
Никой до нея нямаше,
сал една стара майчица...

  Спря, поокашля се, наведе глава като кон-вихрогон, май на себе си рече:

  – Таз тъжна излезе, мамка му! Я да пробвам друга! – И подхвана:

Задали са се, подали
облаци черни, притажни. 
Невеста седи на двори
и на облаци думаше...

  Невестата пита отде идат, а облаците отвръщат:

От Перущица идиме,
от Перущица бегаме...
Там турци колят и палят 
и през нож всичко прекарват –
старци и баби, и мъже,
и още млади невести
със дребни мъжки дечица...

  – Е, хайде холан! – рече Гица. – Я дай нещо по-така… по-весело!
  – Тая виж! – пак се прокашля, па подкара:

Черешку, чьорна вишничку,
пролет през тува минахме, 
ти беше цвета цветила,
пък рожба не си родила.
Дали та слана попари
или та слонце изгори?

  – И таз скръбна – рече мама. – Доста мъка по кърищата си сбрал.
  – Ей, ще ме свършите вий! – искрица блесна в очите му. Склони глава, сръбна си от ракията, изпъчи гърди и пое:

Бела съм, бела, юначе,
цала съм света огрела
от изник слонце до заник.
Адин бе Кърлък останал
и той не щеше остана,
ам беше в могла утонал.
В моглана нищо нимеше –
сал адно русо девойче
и адно вакло овчерче.
Със меден кавал свиреше,
кавален дума думаше:
– Галени га са ни зомат, 
техноно бално какво е,
техноно бално де има? 

  Гласът му, силен, плътен и дрезгав, като голям и тежък меден чан плавно се блъсна в прозорците, понесе се над смълчания наш краен квартал... Чувам, съседите отварят врати и прозорци, виждам ги облакътени по балкончетата, палят цигара и огънчетата като светулки светкат ту тук - ту там... Дълго я пя тая песен: уж изкара я докрай, пийне ракия и почне отнапреж... Гица се разплака, дойде да му целува ръцете, лицето му да гали. А Енчо внимание не й обръща, но като свърши, видях, под рунтавите му вежди, в ъгълчето на зъркелите му влага да блещука.

  В събота надойдоха и други мъже от татевия Хаджи-Трендафилов род и решиха: ще се извърши тая сватба в старата ни прадядова каменна къща, дето тате я бе потегнал, колкото да има де да се прислоним за ден-два на сушина. Качихме се с чичо-Енчовата волга до Руен. И аз помагах. Цял ден крак не подвих. Преди обяд боклука от миналите сто и двайсет години изнасяхме. Почистихме двора, каменната пътечка преметохме и варосахме, тристагодишния орех, дето подпира къщата да не падне, и неговия дънер варосахме. Лъскав меден кайнак бучнаха на затлачения извор с ледената водица.

  По обяд, точно в дванайсет масите – сложени, закланото в Куклен прасе – нарязано на пържоли, билник ракия, две бъчонки перущенско вино, окичени с елха и здравец, украсяват картината. Сняг по рътлините натрупал, мраз от планината вее, а в двора – заветно. Пекна по едно време слънчице, и сред оживените едри тромави мъже, сред зачервените пъргави жени, които току влизат-излизат из кухничката, почувствах как наедрявам, ставам по-силен, иде ми да изкача на един солук* Балкана над село Руен и от върха му да ревна: "Ех-хей, братя българи! Добре съм ви намерил. Ей ме и мен".

  В един по обяд откъм горния край на Руен се зададоха нашенци от Яврово. Вървят вкупом, тежко стъпят, сякаш танцуват, с китка закичени и пъстър байряк напреде им, дънят в снижаващата се мъгла с пищови: даннн, даннн, даа-а-ан!

  Мама дръпна Тотю настрана да приказват:

  – Кам ви булката, бре?
  – Булката?... Ъ-ъ, булката ще дойде – врътна се той.
  – Булката, питам, де е? Що ми се правиш на смахнат!
  – Че аз... аз... аз отде да знам?
  – Той въобще ще се жени ли?
  – Ами ти как мислиш, що е всичкият тоз салтанат?
  – Д-да, бе – заекна мама, – ма що не видя момата? Ти, драги, Енчовата изгора видял ли си я въобще?
  – Кого! Булката ли?!... Е, как да не съм я видял! Видял съм я, ами да! – впери в мама честни сини очи, та одма си рекох: лъже като дрът циганин. Говори й тъй убедително, че хич и не се чудя истина ли е онова, дето казва. – Да, мари Ленче, не ми ли вярваш? Момата е изключително... ама изключително хубавка.

  Мама го загледа по-строго и от мафиот-следовател в МеВеРе**:

  – Е, и...? Карай нататък!
  – Е, ми хубавка, казвам. Пълничка една такваз, бяла и румена, с хубавки сочни цици и всичко природно, както си му е ред.
  – Мръсник! Ай че глупак! Не те питам това. Нали разправяхте, тъдявашна била! Като е тъдявашна, де е момата?
  – Е да, де! Тукашна е... От Гайдаровия род.
  – Де ги Гайдаровите?
  – Потрай, ма, ши додат!
  – Кога, бре?
  – Кога-кога... Кога решат.
  – Божке-е! – плесна тя. – Ще се излагаме, значи!
  

  Надигна се Енчо от масата, бавничко приближи. Беше се наметнал с огромния мечи кожух като политкомисар от стар съветски филм за Втората световна война:
  – Какво си шушукате тук скришом, бря?
  – За булката пита – чеше се Тотю зад ухо.

  – А, туй ли ви дерт! – засмя се Енчо. Разпери ръце към двора, препълнен с роднини от Руен, но и от Куклен, Белащица, Браниполе, Крумово, Брестник, Храбрино, Яврово, Манастир: – Слушайте ме, бе-е-ей, мила рода!... Рекох, че се сбираме за сватба, каних ви любезно и най-почтено. Е, туй ни е сватбата! На някой да му е зле? На някой да му е празна паницата или руйно вино и люта ракия да си няма напреде?... Музиката чуете ли? Е! Чуете ли, че таз музика насам иде! Иде булката! Иде милата ми. Цял съм неин!

  Гласът проеча над главите ни. Стана тихо. Заслушахме се. От Куклен, по стръмното закъм нас на талази приижда мелодия, гайди ручат... Гайдите на Гайдаровото коляно. Идат откъм завоя, та първом ги не виждаме... После ги видяхме: вървят – не вървят, ами се полюшват, стъпят тежко нашите балканджии, гаче танцуват с гайдите напреж.
  

  Какво стана после ли? Всъщност, булка нямаше. Енчо рече, че се жени за... Няма да повярвате, жени се наш Енчо за България, майчице мила! Досега си бил само сгоден, усещал се свободен, като ерген необвързан се усещал Енчо. Отсега нататък обаче тая симпатия се превръщала в любов до гроб, в съдба, и страстна и кървава, както рече. Калесвали го на сгодна работа в Дания и много се колебаел дали и той да не отпраши на гурбет, ама кандисал – сам стигнал до откритието, че никакви американски долари, лимузини, хавайски острови и баш холивудски курви не му трябват, понеже България е една едничка... и значи, дето и да иде българинът, всичкото имане си губи смисъла, отреже ли си сам пъпната връв.

  Защо ви ги разправям тия ли! Енчо има куче, каракачанка някаква си, немного едро, космато, опашката му завъртяна на кравай, муцуната му – широка и упорита. Като го погледнеш, нищо и никакъв помияр на вид, а личи, че е със силен нрав, може и да ти се хвърли на врата... Това куче било майстор да варди овцете. От седемдесет години въдят тая порода прадядо му, дядо му, тейко му и самият Енчо. По един-два пальока държал наш Енчо за дамазлък, внимавал породата да се не омеша с породи кекави и слабохарактерни, с някакви хубавци от чужд сой. Ей за тоз Мурджо нафукано гръцко паликаре-търговче хилядо долара хамерикански му предложило, а Енчо отсякъл: "И хилядо по хилядо да ми броиш, няма да ти дам и фото за спомен с каракачанката ми да се снимаш". Дали на това му се вика "Да държиш на своето"?! А? Кво ши кажете? 

Пловдив, Филипопол, Пулпудева, Тримонциум – пъпът на Европа

Plovdiv, edited on 25 jan. 2024

Илюстрации:

- Момиче от бесарабските българи***.

- Типични българи от Родопа планина. 

  Епизод от ръкопис, който никога няма да види бял свят в тези хайдушки времена "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

___
* От тур.: на един дъх.

Родопска мома за женене.

** Странно ли е съчетанието? За обикновения българин мафиотът, следователят, прокурорът и съдията са от една и съща партия на "хубавите хора", които от Десети ноември 1989 г. са на власт. Такова е мнението и на Тотювата компания от присмехулни наивници, незапознати с тънкостите в управлението на държава, управлявана от персони, обслужващи чуждия интерес и в състояние да продадат майка си и баща си, щом го налага личното им благодетенствие. Това е все персонаж, изпълзял изпод шинела на БКП, обкичил се с т.нар. "европейски духовни ценности", коварен, подъл, склонен на национални предателства лъже-елит. 

*** Алла Балан, художничка от Болград в Буджак, област в пределите на днешна Южна Украйна, населена с изгнаници от България от кланетата в славната Османска империя. Вж. https://www.facebook.com/photo/?fbid=5525649477508627&set=pcb.5525649674175274 Бел.м., tisss.