ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1327.)
Когато имаш нещо важно да кажеш, кажи го така, все едно си го издялал в камък, и резките му няма да избледнеят с времето и дъждовете, когато нас вече няма да ни има. – Аноним (1947)
6 maj 1987
МАГАРЕШКИЯТ ТРЪН*
На поляната, отрупана с битова смрад:
обичайните глупости, обелки, лигнини,
талаш, дамски превръзки, стърготини
от изтеклите романтични и диви години,
разни спомени от полагане основите
на илюзиите, концлагерите, оковите,
смарангясали вкиснати зелки, лелки,
изветрели сладости, стари салати,
кукла инвалид само с един крак,
оглозгани политици, артисти, певици
два от старешка пикоч гнили юргана...
Та на същата тази наша Родна поляна
сред торбичките с люспи картофени,
три спукани лошо пластмасови кофи,
поломени грънци, посуда, саксии,
изветрели вестници и прочие стъклария,
от целия ни нелеп живот гнусотии,
на полянката, значи, край нашия блок,
откривам, появил се трън пъстроок.
Такова едно растение, направо – бурен,
като че нарочно от извънземните турен
да дразни с присъствие хората разни,
които не знаят, а може би не разбират,
че животът все някой бодливец намира,
за да ни подскаже, ах, да! – естествено
за присъствието си тържествено
дори там, където не го и очакват,
ами живеят единствено
за да се оплакват.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 18 oct. 2023
Илюстрации:
- Маслено платно, худ. Пламен Желязков (1947)**.
- Обикновен гингер, от семейство Сложноцветни.
–––
* От "Порто Фино" (1997), стр.37, който няма да види бял свят, както и куп други ръкописи.
** Беше изключителен саможивец и май такъв си остана. Жена му, която без време почина, веднъж, докато той се мотаеше около кафенцето в съседната стая, на четири очи ми рече: "Не мога вече да го изтрайвам с тази негова отдаденост към Бог и прочие". Картината над текста по свой някакъв вътрешен каприз ми е дар за един Гергьовден от Пламен Желязков – пловдивски художник, с думите: "Този магарешки трън си ти, Жорж, с твоя чепат, калпав характер". Далеч по-известни пловдивски художници от нашето поколение, пък и далеч по-вървежни от него, са ми говорили: "О, Господин Памполин бе любимец на професора ни в Художествената академия, гледали сме го с респект като Вавилонската кула". Бел.м., tisss.