ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1158.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1158.)

 Преживял съм го, въпреки че имам само два скока от 800 м с парашут. През половин час! Страшничко си е, а какво ли да очаква светът от хлапак едва на 17 ненавършени години? Поздрави от Пловдив! Един от осмината, които първия път скачахме, като се вкопчи в седалката*, едвам го отлепиха, чак когато двуплощникът Ан-2 се приземи на старото пловдивско летище, днес застроено от жилищните блокове на жк Тракия. На същото летище преди това бях видял как младо момиче рускиня при международни състезания се гякна (строполи се) върху поляната с щурците при скок от две хиляди метра височина. Години по-късно съпругът на моя позната, Пенка Трифонова пак на това летище при рутинни скокове в армията, след като ръководителят на десантната рота му казал, че може и да не скача, понеже вече има зад гърба си над 200 скока и не му се налага да се доказва, д-р Иван Трифонов все пак решил, че за честта на пагона трябва да скочи. Основният му парашут не се отворил и опитал с резервния; отдолу всички гледали как до последно докторът се катери по въжетата на двата усукали се един в друг купола, преди да се удари с все сила в земята. – Аноним (1947)

  7 avg. 1990 

ПАРАШУТИСТ

  

Отрязаха ми пъпната връв**, и ето ме

увиснал в маранята на августовския ден,
с буза, подута от зъб развален,
последен от осмината храбри скачачи –
любители на авантюрите, и естествено значи,
овързан, опасан, омотан в ремъци и въжа,
под онзи купол висях си самичък в Небето.

И докато онези леваци
там долу под мен
щастливи кацаха върху рохкия чернозем,
тревожно се реех като една перушина,
обзет от еуфорията на останалите седмина
и от подъл, дълбоко вледеняващ ме страх,
че може и съвсем да не съм като тях,
че вероятно писано ми е никога да не слезна
в тази зейналата под мен 800-метрова бездна.

И тога-а-ава неочаквано и внезапно чух,
разбира се, не Светия Дух,
а свистенето на онази тежка транспортна машина,
която пла-авно над кратуната ми прелетя и замина
н
а
д
о
о
о
о
о
л
у
към грешната многострадална черна Земя,
към цялата суетня на материалния ни свят,
и усетил се безтелесен,
в онзи сюблимен момент
си помислих нелепо:
А как ли ще е без мен?

Пловдив – европейска столица на културата

 

Plovdiv, edited on 13 jan. 2023

Илюстрации:

- Не първият път, вторият път е страшен***.

   - Шест секунди, преди куполът да се отвори.  

–––

* Таню Танев, беше ми съученик от I до VII клас в пловдивското Основно училище "Сашо Димитров".

** В края на юли 1964 г. скочих на два пъти през половин час с парашут ПД-47 от самолет Ан-2, издигнал се на 800 м над някогашното пловдивско летище (входът към летището, където кацаха и излитаха и машините на гражданската авиация, беше там, където доскоро бе Мебелната къща в жк Тракия). 

*** При първия скок нямах време да се уплаша от изникналата под нозете ми пропаст. От пренапрежението ми се губи няколко секунди време – фактически съм бил в безсъзнание; осеферих се едва когато ремъците яко ме дръпнаха, щом парашутът над кратуната ми се отвори. Бел.м., tisss.