Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 9 октомври 2016 г.

Story – КУЧКА

КУЧКА


    Събота. Всеки момент трябваше да я потърси Румен, прекият й шеф в службата, но той бе ангажиран с осем години по-възрастна от него вдовица – сегашната му съпруга, и все нещо му пречеше да притича до къщата на родителите си през две преки, отдето чат-пат, да кажем, на два месеца веднъж върти телефона и я кани. Сгушила се под завивките, усеща как от уюта на сънищата се отцежда капка по капка нарастващо нетърпение да го зърне, да се втурне, да се сгуши на гърдите му...

    В девет и половина позвъни старият й приятел. Ходеха вече почти четири години и преди месец му беше отрязала квитанцията, но още се нуждаеше от присъствието му в живота й, макар че – общо взето, изпитваше досада дори при мисълта, че ще й се появи насреща. Използваше го, когато имаше нужда нещо да се пренесе, да се пренареди в жилището й, да се ремонтира или отнесе за ремонт, и в същото време го държеше като пес на каишка все по-далеч от леглото.

    Милият, натискаше се да е с нея, кръжеше ли, кръжеше, но как да му обясни, че любов насила не става, любов от "благодаря" не става, а пък отиде ли си веднъж Любовта, не можеш я върна, най-малкото като се правиш на добитък за яхане. Впрочем, товарно муле или не, той пак има мераци, личи му и тя потръпва от погнуса, само като си представи, че посяга да я докосне...

    С глас на медицинска сестра към пациент в треска:

    – Да, Мацко. Слушам те.

    – Сънчо! Спиш ли? Виж навън какъв ден е. Какво ще кажеш да се запилеем нейде с колата, а?

    – Виж какво – рече сухо, – влизам в банята да пера. Имам си толкова домакинска работа за днес, че...

    – Добре де, идвам да те погледам как переш. Ще приклекна до банята, ще запаля цигара, ще бъбрим...

    – Като ти се ще, ела. Ама ми е чудно нямаш ли какво да правиш вкъщи, та ще си губиш времето с мен.

    Затвори телефона. Леле, какъв досадник! Мушна глава под възглавницата, но минутка по-късно вече от нерви не я сдържа, та скочи от леглото, разшета се из спалнята. Румен всеки момент трябваше да звънне, защо се бави? След десетина минути с метален глас:

    – Слушай, Мацко... Слагам една пола и излизам.

    – Къде бе, пиле! Нали имаш купчини пра...

    – Казах, излизам… и точка! Ще се прибера към обяд, е-е, някъде към два.

    – Хубаво де, звънни, като се върнеш. И да знаеш… Ако не ми звъннеш до два, в два и една минута си пъхам кратуната в тоалетната чиния и дърпам синджира! – Опитва се да бъде остроумен.

    Малко й е жал за него; и от съжаление обаче не става Любов. Да върви по дяволите, на майната си да върви! Омръзна й до смърт умислената му тъпа физиономия на работар и наивник. Преди милият всичко обръщаше на шега, сега, откак му каза, че в живота й се е появил друг, не му спори да се прави на интересен.

    Не разбира ли, че всяко нещо си има и край? И
 Любовта си има край, особено па Любовта, която е толкова мимолетна, своенравна и се не поддава ни на заповед, ни на молба. Затова й е нервно. Ама никак не се харесва така раздвоена. Все едно има пари да му дължи. Ако нещо съсипва нещата между мъж и жена, то е да се усещаш задължен. Приемаше я той с всичките й капризи, хем в очите я гледаше като верен пес. Само дето не завърти опашка. Е, не й е интересно повече да си играе на любов с него. Край. Свършено. А бе баста, бе, господин наивнико!

    Обади се най-после Румен. Ироничен:

    – Хай идвай, че кафето ти изстива! Ще взема да поканя Вилито Пенчева на твое място…

    Преди да му отвърне каквото и да било, чу как отсреща затвори телефона. Някакъв бяс отвътре, под корема й я завъртя. Разтупка й се сърцето, засуети се пред огледалото. Мац-мац, гримче. Руж на бузите, разтрит с върха на трите пръста. Фъш-фъш, парфюмче. Поогледа се в огледалото, хукна по стълбите, че няма търпение да чака асансьора.

    ...В един и трийсет гласът на страдащата от старата песничка "Кой разплака доброто момиче":

    – Мацко, миличък... Къде ще ме заведеш? Да идем на плаж, а! Откога не сме били на оня, нашия любим плаж на Девети километър.

    Сега вече – спокойна, уверена, без ония бесове у себе си.

    И ето я малко подир два часа, припича се върху пластмасовия шезлонг по бански на площадката сред крайградския увеселителен комплекс. Около тях се навъртат няколко котки, а на съседна маса са двама мустакати турци, забрадена дебелана и петнайсетгодишно момиченце с маниери и облекло на проститутка. Микробусът, от който се изсипаха тия четирима, й се стори късче от планета на щастливи хора. Държат се като у дома си тия мъжкари: потупват момичето по дупето, пощипват го, то се залива от смях. Келнерът превива гръб, и той щастлив.

    Вече три часа бяха на плажа. Мацко ходи да поплува, купи сладолед, кафе, а тя – лениво отпусната върху шезлонга, е почти сънлива. Но и потръпва от време на време, като си представя какво беше, докато бяха с Румен в дома на родителите му. Как да не знаят селяните, че синът им кръшка на снахата, ама си траят. Дъртата я оглежда с пристиснати устни, и що от това? Всеки да си реди живота, както намери за добре. Оная па да си пази мъжлето!

    Както в мислите си се бе пренесла в оная селска къща, в онова широко легло с Румен, съзря Мацко да да бъбри с изрусено момиче и нещо я жегна. Бъбреха пред очите й като добри познати... И по тая причина, без сама да знае защо го прави, хубавичко му натри носа на господинчото.

    Посреща го нехайна уж, великодушна, но строго предупреди: реши ли да си урежда свой бизнес в любовта, не й е приятно това той да върши пред очите й; ако смята да си осигури компания за тая нощ, тя няма нищо против – хора сме! – ще го освободи от присъствието си. Настоява обаче той да я върне в града, и по-точно, пред хотел "Лайпциг", стига това да не го затруднява.

    Докато милият мига на парцали, почувства се горда, властна, независима.

    Подир час омръзналият й вече приятел не я остави пред хотел "Лайпциг", ами паркира колата и под ръка двамата – Мацко и любимата му, хлътнаха в нощното казино с полуголи сервитьорки, дисководещ клоун и стриптийз-програма, където ядоха, пиха, забавляваха се до рано сутринта и той беше щастлив, изключително щастлив, че пак я вижда безгрижна, дива и весела и му дава възможност да пилее пари по нея.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 10 oct. 1991 – not edited 10 oct. 2016
–––––
Най-горе: "Лежащо момиче" от Франсоа Буше вероятно е портрет на Мари-Луиз О`Мърфи (21 окт. 1737-11 дек. 1814), любовница на Луи XV, крал на Франция.