Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 22 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (97.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (97.)


...Игуменът на калугеровския манастир "Св. Никола", както го описва в "Записките" Захари Стоянов, ми напомня чертите на дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчва съвсем не смиреният нрав изобщо на калугеровчани – докачливи, работари и корави стопани, несвикнали току-тъй да се подчиняват, та и нерядко влизащи в кръвопролитни побоища с върлуващите тъдява местни турски чапкъни. Този игумен отец Кирил е от тримата спътници на Бенковски в последните му часове... 

  Прекрасно и истинско, живо. Господи! Колко ни е важно това точно сега, малко преди да заграчат предизборните речи. Накара ме да препрочета "Записките" на Захари Стоянов. Благодаря, tisss! Имах нужда от това. 

  Отзив на: C'est la vie

  Човек, достигнал пълно съвършенство, изобщо не се нуждае от слава, освен дотолкова, доколкото тя улеснява началото на всяко дело, като създава доверие. 

      Плутарх, Животописи, из "Агид"

   07.04.2000.

  С това есе преди години отворих първата си тема в доста посещаван форум на Internet. Измъкнах го от стотиците текстове само за да привлека вниманието, т.е. с чисто рекламна цел – ама не от тщеславие, не заради тъпичкото "Елате, ме вижте!" Препечатвам го наново, защото така, мисля, по-ясни са внушенията в логическата последователност на тези записки. Възможни са и незначителни разлики, че текста прехвърлям не механично от началния му вид, а с дребни на вид, но съществени за мен корекции... 

  Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки един от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да ни представи до каква степен сме зависими един от друг, как влюбването, разочарованието, смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе и после се чудиш: защо днес свят ми се вие и ми е толкова болно! Според парадоксална хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а… с психическото едновременно съсредоточаване на стотиците и хиляди човешки същества върху мястото, отдето да се вдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед, и тъй грамадните паралелепипеди един по един се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.

  Действително Космосът е Нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Но има и неща, по-сърцераздирателно звучащи; едно от тях е собственото ни въображение, в което – подозирам, има пряко участие божественото, богът, ако го има. Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите поколения простосмъртни. Та не са и подозирали какъв дар ни принасят тези някогашни живи, неспокойни наши предци. И ние като тях продължаваме пътя на огромните облаци познание, без дори да проумяваме като че ли каква ценностна за човечеството информация пренасяме на плещите си. Да, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме кое-що, нещичко да прибавим към вече разкодираните преди нас енергии, които просвредляват хаотичния наш ефимерен мравешки свят.

  Не ми е присърце сляпата вяра, аксиомата, която уж ни помагала сами себе си да разберем; присъствието на Свръх-разум над мен ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам, ама с моите си очи, а не чрез Очите на някой друг, който ни съзерцава отгоре. И като знам до каква степен сме беззащитни, отбелязвам си: във физическата наша уязвимост е духовната ни сила. Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви са мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието... И нищо не те застрахова, не ти се притичва на помощ, човеколюбиво и майчински не кърши ръце заради теб! Ти си сам и толкова беден, и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за седем-осем милиарда такива самотни души като теб.

  Наричат това "
призвание", "да откриеш бога у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта – всеки, който малко от малко има усет, го усеща, а не успява да го определи, да го назове, да го окове в златна рамка. И това е чудесно... като Любовта. Как ще усетиш любовта, ако не си бил наранен! В кървенето на сърцето блясва тя в цялото си великолепие*. И дали съвършенството у нас не е във факта, че сме създадени несъвършени, вечно стремящи се! Ужасно и хубаво е, че Вселената няма край и че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че някой е издигнал някъде крепостни стени и е изкопал ровове, запълнени с отчаяние от крайното познание на света, човека и живота.

  За мен християнската източноправославна религия не е нито основа, нито предел; може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато стъпя здраво на нозе, докато сам проходя, а после… А после сам ще се завръщам към нея както в майчиния дом, за да разкажа за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия? Та аз – и без нейните напътствени тревожни, и без нейните назидаващи речи, съм неин син! Но не, искат доказателства за вярност! Наивници! Това е най-бързият начин да започна да ги пренебрегвам. Та ето що! – Любовта и Свободата са сестри; и биографията на разума произтича от това нежно съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към този дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е необходимо, само не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.

  Поставиха птицата в изящна клетка, и вече се чудят: що забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с нуждата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача. Не, това не е от тщеславие… Самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да копае? Не отчитат, преструват се, че не забелязват очевидното – че той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата от простодушния свой стил на живеене. Ама па вижте посредствеността, убогото, кекавото в какъв разкош ни се показва! Че то са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени инсигнии, регалии, пир на честолюбието. Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никой освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена гола бедна душица. Не мисля, че Иисус точно такива имал предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над Богочовека виждам Звездното небе, не купола на богато изографисана черква.

  И после, какво значение има, че си бил пренебрегван, като си силен и в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш послание от личния си опит и наблюдения; а ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното. Защо да дебна момента, когато ритъмът ми тук е в значително по-пространни периоди от време?! Чувствам около масата си Сократ като жив – та Сократ дори не си е правил труд да записва, просто говорел, подреждал в разговорен стил онова, което съзирал отвъд хоризонта на видимите повърхности. Дали местните го приемали или отхвърляли с възмущение не ми е ясно, но го наказали именно заради пренебрежението към уюта на материалните стойности. Умъртвили го. И си представям как доволно потривали длани екзекуторите, а простодушната тълпа, освен дитирамби на местния сатрап и кесар, възгласяла въодушевена:
"
Ола-ола! Няма го вече Смутителя. Светът ни пак е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен. Господи боже, отче наш, Ти, Който Си на небето, дай ни хляба наш насъщен".

  Триста години шепнешком се препредавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Христос. Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото. Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани 27 793-те стиха на поемите му. Триста години били необходими, докато се намери някой да открие заровеното златно съкровище: това са дванайсет поколения; заслужава си да споменем този факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творящият все им обърква представите и ги кара от нерви да подскачат в атлазените си кресла.

  Огюст Роден – създавайки поръчана от общинската управа на френския град Лил групова скулптура на достойнството и отговорносття да си гражданин, защитник на Отечеството, първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи… с шеметната прецизност на творец. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш? Замислим ли се обаче, няма как да отречем: за да е вярно на повърхността, всичко маскирано под нея трябва да съответства на истината за живота. Епигоните не схващат таланта, наподобяват го – и в резултат я няма магията, внушението липсва, дуенде (душа), както казват испанците, липсва.

  Колко сам е човекът, пожелал да чуе посланията на вятъра и тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели с бързо стрелкащи се албатроси хоризонта над бушуващото море!
Елементарното, посредствеността – те винаги се движат маршово, в стегнат строй, веят знамена и хоругви, пеят химни и скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с огромни червени букви. Но това не е Празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над тълпите, вкопчили се в религията, и над площадите по света Кукловод. И няма как да не съзреш изнурените от унижението да демонстрират
привързаност, съпричастие, пламенност. Уморително е така да се живее. По-добре е да бъдеш по своему нехаен, което значи: по-добре жив и свободен, отколкото посредствен труп.

  08.04.2000. 

  Стихотворение… Измъчва ми мозъка да го конструирам по най-добрия начин – и няма да се отърва от два образа, докато не ги запратя зад гърба си, записвайки ги върху лист хартия. Ето го това заченато, но недонаправено стихотворение!

     Бременна в осмия месец тя плуваше по улицата –
     дрейфуваща бригантина, издула по бурния вятър
     всичките си платна…


  Баща ми Мебелиста-дърводелец едва подир смъртта си проговори с мен. Майка ми – обратно: приживе толкова обстоятелствена, сега мълчи, обрасла с гробищна тишина и скука. Дали не успявам да я чуя, защото се е сраснала с мен? Ами тя ли е бригантината с издути в осмия си месец на бременността всички платна по вятъра, или може би! – момичето, което – на 19 години, долетя с нощния влак от Добруджа, уж само за да ме види, понеже силно ме обича, и това "
уж" продължи петнайсет усилни години; а когато си тръгна, когато смени орбитата, отново видях хоризонта и слънцето, изпълзявайки като нощен експрес из най-дългия тунел на света под океан от печал.

  
БЕЛЕЖКА:

  Тъй като днес е ден за размисъл преди изборите за Президент на Републиката ни, много ми се иска повече евентуални гласоподаватели да прочетат този текст. Да му хвърлят едно око дори
глашатаи на Истини от последна инстанция, като развилия свръх-активност по всички възможни форуми на Internet лъже-философ зад образа на елина Сократ и адвокати на демокрацията, параноично убедени в правотата си и така инфантилни, така огнени и така силно отблъскващи именно чрез агитацията си.

  Пловдив, 21 октомври 2006 година

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 22 mar. 2020

Илюстрации:
- Манастирът "Св. Никола" над село Калугерово;
- Плочата с имена и на мои предци в Калугерово**.
___
* Вж. новелата
"Ася".
** 14-и в редицата загинали в сражение с башибозук и султанската армия българи от Хвърковатата чета на Бенковски (https://bulgarianhistory.org/georgi-benkovski/ Гаврил Хлътев, 6 авг. 1844-12 май 1876 г.) на паметната плоча е името Георги Керемидов, а под номер 19 е брат му – най-малкият от петима братя и четири сестри от Керемидовия род Ангел, който ми се явява прапрадядо по майчина линия. Бел.м., tisss.