ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1449.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1449.)

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия 

  26 avg. 1996

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

  На същия ден през 1972 г. в пет сутринта, тъкмо излязъл от избата, дето бяха слезли да живеят двамата с баба ми Невена Перущенлийката – девет години след като тя се спомина на 63 в пазарджишката клиника, уморена с инжекции гликоза от некадърните местни пазарджишки лекари сякаш било нарочно при развитие на захарна болест, агонизиращ пред своите с пръст в устата, издъхнал дядо ми Борис Дявола от Пазарджик – внук на Ангел от Керемидовия многочислен род – собственици на фабриката за керемиди в някогашно Калугерово, Пазарджишко. Не отидох на погребението, но може би най-добрия текст в сборника ми от 1983 г. е за прощаването с този буен и суров, все за нещо недоволен, ръмжащ, все едно емен-емен ще скочи да се бие... "Безплодна спечена земя..." и пр. Опак човек беше Борис Дявола, корав, своенравен, силен, изключително жизнен дух. Как става то?

   - Сирак от 12-годишен;
  - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;
  - краде мома, по-голямата от две сестри и брат (Гълъб, Невена, Цвета);
  - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си и остарялата си майка Елисавета; викахме й баба Ветка.
  - когато най-малката му щерка е тормозена от свекър и свекърва, хуква на онези хора в двора. И го помлели свекърът и двамата му сина бабаити от село Крали Марко, Пазарджишко;
  - към 40-годишен, имал любовница, далеч по-млада, та баба ми Невена носела на врата си отрова в кожена торбичка (смятала да се трови), а тя бе кротка, суха, почерняла от малария, от дете ми е с образ на светица;
  - недоволен от сина си – вуйчо ми Любен, че бил мекушав по нрав и се държал меко с жена си учиная ми Трепка от Мало Конаре, затекъл се една ранна утрин към нужника в двора да го убива; искал буен и сърцат син;
  - подир Девети (IX.1944 г.) псуваше комунистите, а доколкото разбирам, онези не му посегнали, дали заради 14-годишния Любен, когото Методи Шатаров, укривайки се в съседната къща на Ставро и Елвира, използвал като куриер, дали заради ротативката за позиви, която криели в камъните за строеж на новата му къща, дали заради торбите барут и олово, минали през дома му по царско време! До 1963 г. дядо сам си обработваше петте лозови градини, докато не довтасаха един ден мрачни хора да му опишат селскостопанския инвентар; разхождаха се като щъркели със зелената си папка по двора, заничаха по ъглите и по стопанските постройки и накрая отведоха кончето Дорчо, талигата, върху която натовариха газовия мотор с помпата за поливане, маркучите. И срещу това му отпуснаха десет лева земеделска пенсия. Като първия му внук, 4-5-годишно хлапе, съм си играл под леглото с блестящи новички сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които дядо държеше в големи тенекиени кутии под кревата, върху който спяха двамата с баба в лятната им кухничка. Пак там с приятеля си Спас – скулпурът на Пазарджик, нощем слушаха емисиите на Радио БиБиСи и още ечи у мен Лондонският Биг Бен от онези емисии;
  - като по-млад, спомням си, чукаше коноп за въжарския цех зад канала, отдето почваше улица "Тунджа", тежка, изморителна работа, но в неделя се е състезавал с тренираните колоездачи. И винаги последен завършвал, ама пак не се отказвал. За сметка на това години по-късно синът му моят вуйчо Любен стана любимецът на бойките пазарджиклии, най-добрият им колоездач не само в Пазарджик, и ми е готино да си спомня как моя вуйчо правеше фурор на колодрума сред Острова в Пазарджик: влиза последен, а после задминава един подир друг четиридесетимата, влезли преди него в бетонния кратер. Пазарджиклии го боготворяха вуйчо, след финиша на състезание Малкия Дявол, както му беше прякора, го вдигаха с бегача му над главите си и го носеха на ръце от Колодрума до големия площад под Часовниковата кула. Нещо в обмяната на веществата открили лекарите у него: при изтощителните многодневни колокритериуми най-нормалното е състезателят да губи част от теглото си, вуйчо ми – напротив, не губел, а наддавал на тегло.. Оказало се, при големи натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. В крайна сметка, вуйчо Любо кръсти сина си: Борислав, въпреки че баща му искал някога да го убива, даде му името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо ми имаше магнетичното излъчване на мъж с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието с онзи негов пронизителен поглед. Не откривам по-подходяща дума да го изразя, толкова интензивен взор съм виждал у руския актьор Владислав Дворжецки (1939-1978), който изпълнява главна роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Същия поглед съм срещал и у избягал от Белене концлагерист – моя връстник Тодор, когато се криеше в мазето в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния Пепо Йолтов от Караджово, или Пепо Мошеника. И то става под носа на милицията през 1977-78 г., зад хотел Тримонциум*. Същия поглед понякога имаше и майка ми: с очи ще ме убие, когато съм я вадил от кожата.

 27 avg. 1996 

  Вчера с Rе. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми жестове, но такава й природата. Аристократка! Ще ме побърка това женче. Никой май не се е отнасял така с мен; може би донякъде Петър Анастасов, когато на 26 декември 1972 г. ни назначи с Николай Галов (1943-1993) във вестник "Комсомолска искра". От юли до декември побягнал от Добруджа (по желание отидох за една учебна година, и пак по желание си тръгнах от училището в Гурково на 12 км от Балчик – лятото и есента дращех статии за този младежки вестник и правех репортажи за редакция "Икономика и време" на Елена Чакалова в Радио Пловдив. На 23 декември сутринта Ася ми се появи бременна в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи, че да се оженим. На 25 декември – по Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: да... И той: "Отиваме при Вила!!!" Величка Самоукова беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"... И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден – на 26 декември, ама със задна дата, от 1 декември, та на 29-и получих първата си заплата като литературен сътрудник – цели 95 лева суха пара накуп. Кой ти ги дава!

  Пак двамата с Николай Галов ни обсъждаха и ни приеха на събрание на пловдивските журналисти за членове на Съюза на БЖ. Без родственици с власт или партийно членство, каквито бяха всички други в тази редакция. Може би като нас да бе и поетът Николай Заяков (1940-2013), но като поет, предизвикал възхищение в Пловдив с първата си стихосбирка "Въпреки". Жест ми направи през пролетта на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929-1922), колега от "Искрата", когато след люта кавга с майка ми тръгнах да търся къде да се подслоним с жена ми Ася и двумесечната Вера. Мразовитите дни на март с бебчето Вера слабичката като вейчица Ася прекарваше дни по алеите на Цар-Симеоновата градска градина, идваше през час-два да се стопли в редакцията и да изпере бебешките пеленки с ледена вода на чешмата към тоалетната в редакцията, и простираше пеленките да съхнат върху парното в нашата канцелария с изглед към Тримонциум*. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като прехвалената журналистка, но и съпруга на шефа на пловдивския клон на Балкантурист Елена Чакалова, на която през онези месеци бях вероятно най-активният й сътрудник, отказала да помогне. Не съм я молил, Върба я уговаряше пред мен по телефона. Достатъчно е било тази фина дама Елена да си мръдне малкото пръстче, и щяхме да сме, макар временно, подслонени в някой от десетината абсолютно празни през март хотела на Пловдив; "Не е законно – предаде ми Върба, – ти си тукашен, а хотелите са за гости на Пловдив". 

  И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава. Баща му полковник Стоян Коджабашев, беше домакин на местния Дом на армията с хотелски стаи за офицери, но и там нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест. Пак Върба Чавдарова през лятото на 1977 г., ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше почти интерниране – от Толбухинския отдел "Народна просвета" се амбицирали да ме върнат учител в Гурково и взех да получавам сърцераздирателни и заплашителни циркулярни писма; и като не видяха ответ, получих призовка да се явя еди-къде си в Толбухин (днес Добрич), в противен случай дължа на държавата сумата, употребена за висшето ми образование със съответните лихви и такси. Някой си Гичо Димитров – шефът им на толбухинските смешници, се беше подписал под сълзливо послание от страничка и половина на пишеща машина, дето се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там в Пловдив, др. Бояджиев, се наслаждавате на охолен и честит живот в големия град, в село Гурково, Толбухински окръг, осемдесет и седем деца от V, VI, VII и VIII клас страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната система в нашия окръг". Идиот! 

  Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и през 1976 г. от шефа на дирекция Работна сила" към Пловдивската общинска управа Кою Брадинов, когото пък бях подразнил с интервю (лично го записах на портативния UHER на местното Радио Пловдив), от което интервю, според ахмашките му приказки, ставаше кристално ясно, че въпросната "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък чудесно отчита активна безсмислена дейност. И Върба звъня на Георги Стойчев, пряко обвързан с раждането на местния ни младежки вестник, един от "голямото добрутро", вече завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Сигурно е, че има и други жестове от този род; разликата е, че хубавата R. го върши в момент на недоимък, и не от приятелски чувства, а от нещо много-много по-важно лично за мен.

  28 avg. 1996 

  Др. Георги Пирински (1948), иначе Зайков му е македонската фамилия, според културтрегера, известния по света траколог проф. Иван Маразов (1942), Пирински/Зайков бил "по-дистанциран в отношенията си". На моя скъп пловдивски сленг преведено – държи се с вас, като да сте му изяли десерта. 

  ЕПИЛОГ

  Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Така ми се нрави. Че аман от оплаквачи! Може да не знаете, имаме в нашата традиция такава чудна форма за сбогуване с някой, преселил се в съвършения свят – в Отвъдното, плащат й на оплаквачката, и тя се скъсва да реве, ма реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи... Прекаленото винаги издава лицемера. Познавам от 1994 година мил един господин, който не пропуска случай да напомни на света, че е дипломиран философ и психолог, новатор в образователната система, антикомунист и изявен демократ, борец за истина и справедливост. В усилията да докаже святост и чистота на помислите стигна дотам, че опротивя на всичките си някогашни приятели и изобщо наивни хора, които просто от състрадание го поздравяваха. Сега кеси самичък сред един от пловдивските ветровити площади под жежкото слънце, за да докаже на пловдивчани колко е прав и колко жестоко се отнася директорката на някакъв техникум Анастасова, Регионалното управление на образованието и световната демократична и прогресивна общност към безумните му опити да оправи всякакви недъзи и пр. несправедливости. При него се е получило т.нар. перпетуум мобиле – колкото повече се инати, толкова повече, образно казано, му бият шута, минават на другия тротоар, щом им се появи, независимо че е философ-психолог с хиляди страници статии, списания и книги, писани с едничкото желание да помогне на човечеството най-сетне да постигне мир и щастие с всички чалнати философи под слънцето. И повече да няма войни! 

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 8 dec. 2023

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене.
- Разрушени сгради, в една от които бе вестникът.

–––

* Най-луксозното заведение за градския хайлайф и скъпо платените проститутки на Пловдив в онези тъмни години на соца. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1448.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1448.)

  И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

  3 mar. 1997

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (2.)

  Днешната българска интелигенция, хора от 5 до 105-годишна възраст, е продукт на условия, които методично са подкопавани етичните достойнства на нацията ни. С ореола на добродетели се лансираха качества, атрибути на сляпата преданост, всеотдайност към канона за сметка на човечността. Партийната съвест налагаше върховенство на партийната линия. Партията не греши; грешат отделни членове, особено бившите свалени от високите им постове опротивели, изтъркали се вече ръководители; инак Партията винаги е права. 

  Чудно как интелигенцията ни, хора на умствения труд, науката, образованието, изкуството, тъй да се каже, елитът на нацията ни, беше подлъган и омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. Най-любознателното и най-будното далече преди 1917 г. само се беше обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо ли? Още твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците високо са развявали байрак; забравени били предупреждения на Васил Левски и Стефан Стамболов да правим разлика между руския интелигент и руския имперски канцеларист.

  Националната ни митология носи белези на общение, но и противостоене с най-просветената империя на Ранното Средновековие – Византия, съхранила респект към митичната древност с философски легенди и изящество на човеколюбивото начало. С всичките уговорки и неприятни за нас исторически факти, Византия си остава еталон за просветена държава. Накъсо казано, нашият шаячен интелигент от Възраждането до наши дни бърка две разнородни понятия: родствено чувство към Руската нация и прехласване пред управленските метастази на мракобесието, които задушават тази сърцата, сърдечна и талантлива нация, чиято писмена реч и говор са изградени върху старобългарска основа. Русия с присъщата й склонност да внушава, че има водеща роля в развоя на съвременната европейска и световна цивилизация, е всъщност духовна рожба на нашите монаси. 

  Основен аргумент, но и пръв стимул за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Но освободителната Руско-турска война освободи българския орач, овчар, занаятчия от 80 на сто Български земи, населявани от предците ни в течение на хилядолетия. Предприемчив труженик в огромната и мощна Османска империя, който със самочувствие на стопанин шетал из земите на три континента, разполагал с пазари за продукцията си, същият този прародител на Перущенския ми Хаджи-трендафилов род след летото 1878-мо бил обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край реката Дунава в държава без самостоятелно политическо влияние, а и по закон подчинена на руски чиновници. Доверчив и добродетелен по природа, българинът от една зависимост попадал в друга; следвайки идеала си, все го ползвали за товарно муле на чуждия интерес. 

  Ала няма безплатни обеди, даром на този свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сделки и сложни взаимоотношения; тъй че ако политик призовава към чувства, то е за да ни манипулира, не от добро сърце. Добър политик е безскрупулният тип. Романтичната наша представа за единство между ефимерния аромат на приятни блянове, от една страна, и материалния ни интерес като нация – от друга, е невехнеща отвъд сто и четирийсетте години при нас. Свято й вярваме ние, от пеленачето до княза в Княжество, царя в Царството или президента в Републиката. Как поучително е наивник да гледаш как си мечтае да се възползва от нещичко край глутницата професионални играчи в световния политически хазарт!? Нямам илюзии, че светът някога – когато и да е след нас ще стане по-човечен, по-съвършен. Малко ли е, че като нация още съществуваме, че още ни има, още не са ни изличили! Този свят и тъй си го харесвам – разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Доброто и Злото. Нима от искри, излетели из титаничната битка, от исполинските й протуберанси и вечните й противоречия, не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие и надежда за мир и хармония, която значи щастието да живееш като обикновен простосмъртен човек?*

  Нашите неопитни млади българи, прегърнали с душа и сърце красивата утопия, не видели хищното лице под маската, увлекли по села и градове значителна част от младите ни поколения. И ги предали като жертвени агнета в обятията на руски болшевишки емисари от типа на Георги Димитров, Васил Коларов, а и менажерия апаратчици в партийната руска йерархия. Като милионите връстници от Източна Европа, и аз раснах с легендите за историческия двубой с хищния Запад; ранното ми детство, юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. световна класова революция, от разобличение на врага. Хлапакът Павлик Морозов, предал баща си на тайната съветска милиция (версия на гестапо), ни сочеха като образец; от него, внушаваха, напомняха ни, пионерът, комсомолецът, партиецът трябва да се учи.

  Евангелие ни бяха фантасмагориите за Владимир Илич и за Йосиф Сталин – за вожда на световния пролетариат и за бащата на народите. И аз повярвах на тези лъжи, че бяха огрявани от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от градчето Смирна или Кукуш и от крехката пригърбена фигура на 34-годишния огняроинтелигент Никола Йонков от Банско, от чара на сладкодумния професор Асен Златаров, от трагичната осанка на генерал Владимир Заимов, от изящните поети Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошните ни артисти в литературата, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и прочие. Из пепелта на Историята тези неслучайни личности ми бяха водачите.

  Естествено вината си е само моя. И колкото и да съм бил непослушен, вярвах на своите мили учители, които чрез героически образи и сърцераздирателни сюжети рисуваха пред моето поколение сияйния образ на Партията, на СССР, световното щастие да те разстрелят героично на барикадата както Йохан или Гаврош. Вярвах, че победата в световната надпревара по вдигане на тежести или върху футболния терен е победа над Злото, империализма. Вярвах, че, изкачвайки самоубийствено, пряко човешки сили най-високия връх на планетата, карловецът Христо Проданов – един достоен член на Партията от родния град на Левски, побеждава световния враг, който също се катери там някъде по канарите, ама му вижда само номера на фланелката отзад на нашия Христо. Ой, Боже мой, как наивно съм вярвал! 

  Целият ми живот, от пелените са ме приучвали да ненавиждам богатството и да ненавиждам богатите. Мизерията бе моята майчица. Щастлив съм бил с мизерната си заплата на вестникар и даскал. Гордеехме се да кажем, че сме от бедно селско или работническо семейство. Преди българския трибагреник и над националното ни честолюбие, набиваха ни в ума, че сме длъжни да доказваме на света как сме преди всичко интернационалисти, до смърт предани на Партията, която понякога може и да греши, но за нас, нейните бойци, винаги е права. Вероятно нямам право да се усещам лъган, предаден от своите управници преди и след Десети ноември!

  Имаме трески за дялане, това е несъмнено, но кога ли най-сетне ще се научим да уважаваме правилата! Нали да си цивилизован, то значи да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до благоденствие. Ала как да проумее тази паплач, че животът ни е даден, за да го живеем с достойнство? Внушават ни, че някой бил ни освободил, воден от състрадание и добри намерения. Само че войната е преди всичко бизнес-предприятие с огромни залози в днешния свят. От всяка похарчена копейка, гологан, грош, цент предварително политиците пресмятат какъв приход ще им донесе в трезорите на националната банка от производството на оръжие и от завоювани територии на врага. Военното ведомство и на най-могъщата в света държава в никакъв случай не е готов да пренебрегне онези обстойни калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и във финансовите държавни и частни канцеларии. Защо да се лъжем, че – например, като рекъл Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища наша Тракия: "Ето, отворих пропаст между българите и османския баш челебия, нека сега заповядат Европата и Русия..." – та като изрекъл, значи, тези думи нашият Гавраил Хлътев, и – видите ли, онези хора на Дядо Иван от необятната Рус, разчувствани, презглава хукнали да си проливат кръвта, да хвърлят в бой с османлиите стотици хиляди свои да ни освобождават!

  Театро... То е само игра на въображението. Пък ние се вживяваме до степен да крещим като онези възрожденски нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", дето пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву". Дълбоки, силни са ни корените. България не е просто изнежена красива Геновева и несретница. Бъдещето, а преди всичко настоящето, най-много от нас зависят, от умението, труда, предприемчивостта и старанието да живеем добросъвестно като стопани на имота си. Ето тъй просперитетът на Иван, Стоян, Драган става успех за целокупната ни нация; така който види успехите на Иван, Стоян и Драган, ще рече: Тези са българи, следователно не са кокошкари, а порядъчни граждани на Европа.

   Тук ни е мястото, при корена! Да не забравяме кои сме, чий сме, да не се правим на казаци или янки, своето да ценим, да спрем да лъжем, да чакаме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако случваме на неуспехи в едно или друго, между нас си първо да дирим причината; а то важи както за изтеклите сто и кусур години след 1878-а, така и за ставащото днес.

  Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за огнени мелници и килим от рози и вавилонски кули, ама утре, в неопределено бъдеще! Животът се живее тук и сега разделен на сюжети като низ от зърна на божигробска броеница. В тази кехлибарена броеница има светли и тъмни, и всякакви зрънца, какъвто е изобщо светът, животът. Тогава що не отберем от Миналото си поуки, които настройват не как героично се мре, а талантливо как се живее за род и отечество! Преклонението ли? Ами че то също може да пречи. Тук и сега не виждам по-главно от нас, живите, оредяващите ден след ден, едва ли вече и пет милиона българи в България.

Пловдив – гнездо на невежеството и културата

Plovdiv, edited on 7 dec. 2023

Илюстрации:

- Карта на България от 1877 г.

- Поредният урок от историята. 

–––
* АЗ, ЕДИН ОТ НАРОДА

Пеньо Пенев (1930-1959)  

Не мечтая

безсмъртие

и пътища леки, а ватенка топла

за зимния ден. - Безсмъртно

нека остане

навеки построеното тук

от мен! 

   Бел.м., tisss.