.jpg)
И си предадох сърцето да узная мъдростта, лудостта и безумието. И узнах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада, и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия
17 avg. 1997
ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)
Мария, с която бяхме заедно от ноември 1988 до лятото на 1991 г., подсказват ми заговорнически, си имала нов приятел пети или шести по ред... Предпоследният в редичката усилено пробвал публично да си изясни къде милият допуснал грешка. Глупако, грешката ти е, че си се захванал да тъчеш платно с момиче, обречено да притичва след ГНХ (Голямата си Недостижима Химера). Тази нейна амбиция не я оставя на мира. Наказанието обаче си е у нея – изкушава я да се мята като плувец в паника, че океанът на страстите ще го погълне и какво друго му остава, освен да гребе от живота, докато още може да се задържи на повърхността на добрия тон и оръжията му не са се изхабили съвсем. Съчувствам й, че още не е открила Принца от мечтите си, кой ли да знае, чака го да й се яви в небесни одежди, пък той ще да е някой твърде земен Адам с умирисани маратонки, занемарил се, хем и с обичка на ухо, стриган като плешивец или дългокос като женичка с панделка на редичката сива плитка отзад! Всеки случай, при цялата им привидна податливост на илюзии, жените са по-романтични и по-целеустремени, когато си следват илюзията... Поне осем от десет Евини щерки, щастливо задомени, кътат образа на непохватен, ама и неповторим именно затова Ромео. О-ох, колко измамно е това великодушие към занемарилите се саможиви от преживяното заедно със законните свои половинки, вмирисали се на суров праз-лук и вкусна селска манджа мъже шкембелии!
Силно увличат затаените вибрации на интелектуалната струя, понеже любовта в съвършения си вид е изява на интелектуалното начало, на усета ни за отсрещния. Движещите механизми на духовния ни живот са неочевидни неща... Очевидното е повърхност, която има свойството да заблуждава. Където нещо яко ми се навира в очи, питам се: "А какво ли не бива да видят моите очи? С каква цел видимото ме изкушава, кой канал за информация иде то да подтисне у мен?"
Отвращава ме фанатикът**. Задъханата му многословна силно назидателна реч възприемам като насъскани насрещу ми зли песове със зъби и нокти, с ръмжене и вой, заповядват и ми отнемат естественото лично право на рискован избор, а и осмисляне в спокойна обстановка. За жалост, фанатизмът е рожба на прелестна особа – Романтиката, и посредствените й жарки любовници: Гняв, Многознайство, Самонадеяност, Глупост.
Един съсед, 65-годишният Димитър Димзов, разпалено ме убеждаваше тези дни в Господ и възможностите Му за свръхестествената изцелителна намеса. Има си съседът лични мотиви да вярва, защото е силно притеснен: дъщеря му боледува от нещо, с което медицината още не знае как да се справи; ала фактът, че толкова упорито човекът отрича едно, защитава друго, и особено – прекаленият му патос, увереността му, че е прав именно защото вярва в това, ме настройват скептично, натъжават ме. Добър, кротък човек, виждам – сърцето му кърви и фанатизмът му не иде от него, а от бедата, която го застигнала. И вече мен се питам: Бедата ли е единствен път към Бог, към ядрото информация какви сме и накъде вървим?
Липсва ми смирение. Не смирението на овца, която приема заколението за нещо неизбежно, а смирение като кротост на любознателния дух и разум, който си слага юзди, не желаейки да се състезава с Бога. Подозирам, Господ по различни начини се проявява в постъпки на различни хора. Откривал съм го у Невена от Перущица (1899-1963), баба ми, у баща ми Кирил – както излъчване на кротост и на вътрешна светлина. Но то, предполагам, е състояние, когато духът ни е в съзвучие с океана от доброта, в който несъзвучният ни материален свят се гърчи, боричка, крещи и се лута в убийствена глупава ярост.
Утрото е слънчево. На балкончето, където отново съм, въздухът е от планински извор по-бистър. След седмица е годишнината от края на Борис Дявола: 26 август 1972 г. Двайсет и пет години образът му е в паноптикума на личните ми фантазии. От четирите му оживели рожби майка ми Надя (Надежда) му е любимката. Не баба ми Невена, той е проявявал повече грижа към мен: може би понеже съм му първи внук. Любовта му не беше като обичта на Райчо (1946) към внучката Невена (и моя внучка). Сватът Райчо, як като родопска канара мъж, оставя да му се катери върху гърба и главата, да го разиграва като разглезено тригодишно хлапенце. Любовта у дядо ми Борис от Пазарджик, внук на заклания на дръвник сред родното му село Калугерово четник от Хвърковатата чета на Бенковски, бе мечешка – учел ме е да съм като него, не е пълзял, не се е търкалял по земята, че да го харесам. Затова и силно съм привързан към него, все едно ми е заръчвал: "Кога обичаш, бъди себе си, не някой друг! И сега не проумявам мъже, които се разтапят от умиление пред любимата жена. Галенето и прегръдките са съкровено нещо, вършат се на скрито и насаме с момичето... Любовта е тайнство, ала в никакъв случай не е показност и фасони на женчовци, дето артистично кълнат или страдат за любов на сцената, по площадите. На такива женчовци не им хващам вяра.
БАТЕ ПЕШО
Президентът Петър Стоянов (1952) поднесъл извинения към българските турци заради калпавия опит на Тодор-Живковата партийна администрация да им смени арабските имена с български. Дотук правилно, да речеш, жест на мъдър политик. Но защо не съм чул големец на Турската република да се извини за онзи ислямски геноцид спрямо моите предци в продължение не на година, не и десетилетие, а на почти половин хилядолетие, 485 години!... Извиненията Президентът на България защо не поднесе на Българска земя! България, не Турция, е родина на униженото мюсюлманско население. Така романтичният адвокат, чийто род иде от Манастир, село в Родопите над Асеновград, узакони стремежите на политиците в Република Турция да проявяват претенции към част от българските граждани. Извиненията, хем и от мое име, на Бате Пешо Петолевката*** не са ли предателство към каузата България! Истинският аристократ не ръси бакшиши; виж, фукарата, в мерака си да замяза на аристократ, пилее вересии, чак свят да ти се завие! Само че Пешо трупа дивиденти за сметка и на всички нас. Довчерашните ми колеги-таксиметърджии –обръгнали момци, учили се своето да отстояват с достойнството на сами на себе си стопани, майтап си бият с някой фукара завалия, платил пребогато за курса от километър-два: "Не си вижда голия задник, седнал да се прави на ларж!" Ей това е строгият им коментар.
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)
