Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 16 декември 2019 г.

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ

О вие, дето целите сте в рани
и сълзите ви слънцето суши,
спомнете си, че дълго ще ни няма –
молете се за нашите души!

Животът миг е, весел и чудесен,
но и човек безкрайно да греши,
с по-възрастен да си учтив е лесно –
молете се за нашите души!

И ние бяхме дръзки и сърдити,
но с времето гневът ни се сниши,
затуй докато гледат ви очите –
молете се за нашите души!

Ветрецът докато косите роши
и любовта преградите руши,
нещата, значи, хич не са ви лоши –
молете се за нашите души!

Успехи, почести, богатство, радост
щом мярата човешка надвиши,
помнете, дълго няма да сте млади –
молете се за нашите души!

На възгорделия се за награда
съдбата кокалите му троши,
та прошка тук за всяка ваша гадост –
молете се за нашите души!

Лежат без дъх и просякът, и царят
и червей глозга черепа плешив,
съдбата ви окото щом притваря –
молете се за нашите души!

Какъвто и да си е маловажно,
кой си след тебе друг ще го реши;
на младия обесник ще му кажа –
моли се и за нашите души!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

                 Plovdiv, 29 sep. 2008 – edited by 16 dec. 2019            
___
* По мотив от епитафия (ок. 1461) на Франсоа Вийон (1431-1463…). Вийон е почти непознат за своите съвременници, откриват го едва през XVI в., когато текстовете му са публикувани. Парижанин, роден в бедно семейство, завършва Сорбоната със званието "магистър по изкуствата", от заможния Гийом дьо Вийон взема фамилното име. Увлича се по бурния разгулен живот на парижкото студентство. Вечерта на 5 юни 1455 г. е нападнат с нож от свещеника Филип Сермоаз. В яростна схватка – очевидно заради жена, Вийон смъртно пробожда попа, и скривайки се от съда, предпочита да възира от Париж. Седем месеца скита, докато чака съдебно оправдаване. Останал без пукната пара, предполагат, участвал е в поне два грабежа. Прибира се в Париж в началото на 1456 г. и в нощта на Рождество Христово с.г. с още трима пройдохи ограбва от Наварския колеж петстотин златни екю, които тутакси си поделят и той благоразумно предпочита пак да напусне своя мил роден Париж. В нощта на грабежа пише сатирично послание към аверите си – "Les legs" (legs – статии, пунктове), наречено по-късно "Le petit testament" (Малкото завещание). Кражбата е разкрита няколко месеца по-късно, известни стават четиримата и за младия Франсоа да се прибере в любимия Париж вече не е препоръчително. Там го чака някой Иван Гешев, да кажем за яснота на днешния млад българин, та следващите пет години живее като скитник, обхожда Франция от Ламанша до Средиземно море.

 През лятото на 1460 г. Франсоа Вийон е в орлеанския затвор, пак в чудесно трепетно очакване да бъде екзекутиран; отървава се по една случайност. В Орлеан гостува семейството на местния херцог, та в чест на това историческо събитие – че тригодишната принцеса Мария (щерка му на Шарл Орлеански) си идва в наследственото й владение, затворниците, съгласно обичая, били освободени от пандиза. И през октомври 1461 г. Вийон е в затвора, този път в град Мен сюр Луар; и пак съдбата му се усмихва – новият крал Луи XI случайно взел, та минал през градчето Мен на път за коронацията си. В чест на това прекрасно вселенско събитие, Вийон и другите пандизчии получават абсолютното опрощаване на греховете. Така в края на същата година Вийон се връща в своя любим роден Париж, но обхванат от кофти предчувствия за смъртта, пише най-готините си неща: "Epitaphe" (Епитафия), влязла в цикъла "Codicille", и "Testament" (Завещание), по-късно известно като "Le grand testament" (Голямо завещание). Освен тези неща дотук, на Вийон принадлежат и низ балади, вкл. недостигналата до нас студентска поема "Le Romant de Pêt-au-Deable" и други седем балади, писани на жаргона на крадците (dubia), които и досега си остават недокрай разшифровани, не ги разбират още в началото на XVI век.

През ноември 1462 г. Вийон е арестуван по обичайното за него подозрение в кражба, което е по-скоро неоснователно. След няколко дни го пускат на свобода. Същия месец при улично сбиване, започнато от приятели на Вийон, за карък! – тежко ранен се оказал Папският нотариус. Макар че самият Вийон само присъства (?!) на сбиването, без да взема в него участие, отново го пращат в пандиза и отново е осъден на смърт чрез най-мъчителния начин за екзекуция – обесване (тогава, пак в очакване на Смъртта пише "Балада за обесените". Смъртната присъда пак му се разминава, но е заменена с изгонване от Париж и оказва се, местните власти изобщо повече не желаят да го виждат в онази там област. Оттогава следите му се губят, но започват легендите. Бел. м., tisss.

ИИСУС ОТ ФИЛИПИ*

ИИСУС ОТ ФИЛИПИ*

  И се стече множеството на север от агората, големия градски площад. Издигнали бяха скеля от прясно одялано кипарисово дърво, та там покачиха Иисус и фарисеи и книжници седнаха в подножието му да го съдят. Отдалеч изглеждаше, сякаш Исус е самичък над човешкото море, докато съдиите му никакви се не виждат. Прочее... Излязоха напред страхливците с водача им – възедър, рунтав, брадясал, космясал, темерут с меча осанка – Теодор Христов някой си. Хвана да се гневи Божидар, чието име на местен език ще рече Теодор, Божи дар демек, че Иисус в притча споменал го бил нейде някога си за нещо си. "Да го осъдим – настоя, – понеже спокойствието на народа разваля. И още да кажа, кой от нас го наближи, омърсен да се смята!"

  "Как разбра, ти уважаемий, че теб споменал, като името ти го няма там написано?" – рече един измежду съдниците. "Знам, мен описал, това съм си аз цял-целеничък, и няма как друг да е. Споменал ме в притчата за любодейство като дърт мъж с мома проста и глупава, кога изяснявахме тук стари търговски сметки с рода на момата."


  "Какви сметки? Какви стари сметки?" – надигнаха задник книжниците. "Изгорили беха тефтеря с данъците в онуй село, ваша чест." "Ами ти любодействаше ли с нея воистина?" "Не съм я докосвал с пръст, ваша чест, доде се събличаше и танцуваше гола. Показах й, ама подир танца, и не с думи, че я одобрявам за жена." "А разкая ли се грешната й душа за стореното с горения тефтер?" – попитаха го, и той: "Разкая се грешната, че и твърде щастлива бе подир опрощението, което й дадох". "Е, па харно си сторил – поглади рехавата си козя брадица Главният фарисей. – Незаслужено те нападнал този, дека сега е над назека. Нека отговаря, поради что те споменал."

  "О-о-о! – хвана се за сърце Теодор-Божидар. – Има и още, господарю драг! – Той писа имената ни върху градските порти, че не склонихме да се изложим на гонение, кога народът се възправи срещу деспота наш достоен. Настояваме тоже, скромний аз и верните мои другари, и за това да бъде съден и осъден."

  Зашумя, задвижи се тълпата. Заприиждаха озлочестени и други. И един през друг наченаха да се жалват, дето си видели името сред имената на страхливци. Забрави народът, че страхливците неведнъж го бяха вече предавали и ще го предават, доде диша тойзи доверчив прост народ. Ала па що да се лажем, къса е народната памет. И яви се тогава женица на възраст, па взе да си скубе косите и дрехата си да къса. Виеше на умряло пред съдиите, виеше жално, та хленчовете й чак извън градските стени се чуеха, Куна Михайлова некоя си: "Господарю милостивий ненагледен наш и вий сънародници мои, този пред нас е или Сатана, или на Дявола внук. Ужасно се възгордя. Презира ни коварният и ни кепази с притчи. Кога на сборището зад Дома на младоженците срещу Четвъртък-пазарището си търсехме всинца ний правата на даскали и човеци, тоз смъмри старец, немощен колкото моя баща, па го повлече за ръка да го води при ромейските стражи."

  "Истина ли? – чудят се. – Виж ти! А се прави на хрисим. И стражите що сториха?" "Притесниха стареца, всеблаги, че ни бил хулил и че ни дърпаше дрехите, крещеше що не вижда кърпено и гнило, та да имаме право да си търсим правото на даскали. "Лошо! – смръщи се Главният фарисеи. – Що му трябвало да пипа стареца. Старец е, почит заслужава. Спокойно, жено, Иисус и затуй ще го съдим и осъдим." "Има и друго – рече клетницата, като и не преставаше да маже сълзи и сополи по лице и коси. – В онези негови притчи, господарю, Иисус ме показал сплетница и лъжкиня." "Ай! И отде разбра, жено, че за теб говори? Името ли ти спомена, или фамилията?" "Няма друга тук като мен, уважаеми" – проплака жената и народът взе усърдно да клати глава, демек, нямаме друга такава като онази, описаната от Иисус. Що като не й споменал името, нали всички ний се досетихме за нея.


  "Много лошо! – обърна се Главният фарисей към книжниците и търговците, които насядали върху земята под скелето, затаили дъх, длан зад ухо бяха подложили, че по-харно да чуват. При последните думи начена роптание против Иисус. Като леден ветрец над млада ръж премина ропотът из тълпата. Оттам излезе късокрака една с повяхнало личице, Цвета Иванова некоя си, вдигна ръце към облака в небето: "Въх, в притчите на тогоз прехвърлена е всякаква мяра. Видях върху пергамент написано от ей тогова на, и да ви обадя, мен потресающе впечатление ми предизвика, та съня си изгубих, отслабнах, поболях се. – Пое дъх, поозърна се, плачливо рече: – Тоз тук ни напада тъй, че светът да се отвърне от всички ни. Смятам да го принудим да ни се извини. Тутакси".

  Викове на възмущение заглушиха думата "тутакси". И народът вдигаше юмрук с вирнат палец и обръщаше палеца право към земята. Най-шумна беше дружината на страхливците. Оттам хубав мъжествен глас долетя: "Стойте! Иисус да каже кой му е дал нему правото да поучава. Нямаме ний нужда от поучения. Добре знаем го и кой е той. Син на прост дърводелец, срам за дърводелеца и целия му род. И не желаем да ни мъти ума. Кой тук заговори за достойнство? Той. Къде са ти деянията, Исусе? Къде! Кого ти защити? Изричаш тежки думи, ала себе си не виждаш. Ако да има кой да ни казва истината, редно е деспотът да реши".

  Тъй свърши словото си достолепният мъж страхливец с мъжествения си глас, па хвърли влажен умолителен взор към Фарисея на фарисеите и онзи, от своя страна, като се усмихна тънко, окуражително кимна. Рунтавият Теодор с мечешката осанка се изстъпи насред трибуната: "Притчите на тогова са си клевети. Откривам мисли, които правят народа неспокоен. Да решим кои истини да ни се казват и от кого. Ред трябва, законност и справедливост. Ами че кой по-харно от деспота наш знае що е справедливост!"

  Неколцина мустакати мъжаги яко се бореха с лакти и нокти кой да е по-близко до Господаря. Не й личеше твърде в общия хор, но бая внимателно следеше пренията Достолепна дама с вид на бивша хубавица. Кога поутихна шумотевицата, госпожата поповдигна лице към облаците, та изрече: "Две от притчите на тогоз цапат честта на Негово светейшество нашия мил деспот чрез неща недоказани. Това тук, както си го извадил на видело, е осъдително, драги! Тоже омърсена е честна търговка, че ходи по пазарищата на Балканский полуостров да препродава стока, па се и била крила от клиенти некви си на лотарията Джак-пот. А не е доказано, че лъгала. Документите й са в ред, сама проверих, всичко там е по закон, точ в точ".

  Откъм табуна на придворните летописци се зачу сипкав глас: "Заради протоколя молим, да речете как проумяхте за коя измамница иде реч? Споменал ли е името й или името на фамилията й?" И онази, по име Катя Крушкова, присви устни: "Ами не, уважаеми, не го е споменал. Но всички се досещаме. И децата се досещат. Друга не може да бъде".

  Из множеството се измуши една такава с миловидна муцунка на Мунка – Малката маймунка, с печални оченца. "Искам думата – рече. – Този нека пред всички нас, тук сбрани, да открие сам ли съчинява притчите, или Сатаната му ги диктува? Да знаем дали в него не се е вселил, та да се пазим. Наричаме ги притчи, ама то са клевети."


  Не един и двама пожелаха лично да се оплачат. Настана време Главният измежду книжниците да покаже власт и благочестие, та ето значи що каза той: "Ний, разбира се, веднага можем да окачим тогова човек на кръста – отправи лъчезарен взор към самотния Иисус, – но това достатъчно ли е? Вместо немедлено да го разпнем, нека дружно и моментално тук да решим, нам повече притчи не са ни нужни. Колкото до истината и мъдростта, позволете на моята скромна особа едно стихотворение" – И посочи себе си. Направо си мязаше на сущинский Спас Гърневски от село Марково.

  "Алилуя! – изхълца обнадеждена матрона една прехвърлила средна възраст. – Не желая да си слагам грях на душата. Деца имам, а пък децата в нас са се вперили."

  "Търпение, търпение, търпение и пак търпение, приземлявайте се, братя и сестри – намеси се мъж приятен по вънкашност, представителен хем, който дотук кимаше умилително на всяко обвинение. – Някои наистина имат основание да ти се сърдят, Иисусе – рече приятният мъж, по име Пеньо Куков, и се обърна към множеството: – Езикът на Иисус е шеговит, бих казал, и малце остричък. Но той, уважаеми братя и сестри, не е сочил никого с пръст и по име, нали! Приемете задевките му за майтап, и няма що да ви е гневно. То не касае нас. Ний сме извън подозрение, нека да не се косим излишно."

  Понеже говорят по стъгдите, че вече сме демокрация и всеки темерут има право да си бъбри какво му текне на ум, но все пак има си некой граници, дето трябва да се спазват, та позволиха на Иисус да слезе от скелето. Неколцина тайничко дадоха знак, че го жалят и му съчувстват, па си тръгнаха да вечерят, че и утре е ден, и утре ще требе да се става рано. Гласовете им полека се отдалечаваха и отдалечаваха, и отдалечаваха в припадащия нежен мрак над Филипи. Тази нощ прилежни слуги ще сковат кръста, резбари ще изваят върху него изображения за по-мощно естетическо въздействие. Предстоеше пир непосредствено подир мероприятието, та шоумени и чалгаджии от всички земи в Царството на истинската Демокрация се завтекоха към Гетсиманската градина да отрепетират за последно преди концерта и веселбата. От небето, шумолейки, прилетя ангел небесен с четириметрови снежнобели яки крила и пламтящи очи, тихо приседна на полянката край кръста. "Що ли ти трябваше?" – рече на самотника, обграден от стражата на деспота. Плененият загледа ангела: "Ще се научат – рече. – Рано им е, че не са узрели още, но ще се научат, че тъй повече не бива да се живее. Крехки и слаби духом са, тепърва ще крепнат. А семето е посято".

  "Исусе-е! – изплака жена с детенце на ръце. – Смири си гордостта. Свикнали сме ний, претръпнали сме, та и не ни боли. Но ти трябва да се промениш!" Иисус като да не я чу: "Каквото трябваше, сторено е – рече и се прилепи към кръста. Подадоха му чаша отрова, поне да се не мъчи, кога го коват към кръста, па и те да не си развалят настроението за запивката, като гледат как се мъчи, а Иисус пък очи към Небесата обърна: "Татко мой, ти, който си на Небето, нека ме отмине тази горчива чаша!" По арамейски прозвуча тъй: "Лама, лама! Лама сабахтани!" Ала ония там не разбираха арамейски.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 Plovdiv, 6 fev. 1993 – edited by 16 dec. 2019
–––
* Ако текстът някому се стори изсмукан из пръсти, да се знае – основа е действителен случай... от педагогически съвет в едно българско училище през еуфоричните първи години на демокрацията. Сюжетът, обстоятелствата и персонажите са от действителността в пловдивско училище, където по онова време педагозите бяха 120, а учеха общо 2 400 деца от първия до последния клас на средното образование у нас. Един от най-гласовитите свидетели в този де факто процес на честта след време, като политическа персона от тукашната дружинка на партия Атака се изкачи до длъжността областен управител на образованието и известно време председателстваше заседанията на местните общински съветници, т.нар. избраници на народа в Пловдив. Бел.м., tisss.