ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (321.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (321.)

  Ако можеш да се влюбиш в полета и небето, знаеш къде да дойдеш. Там ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински... Има едно истинско богатство, и то е общуването между хората... 

  Антоан дьо Сент Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"*

  10.03.2002. СЪРЦЕТО Е САМОТЕН ЛОВЕЦ

  Внезапно бях обхванат от привличането на една жена, която никога до този момент не съм срещал на живо, виждал съм я на телевизионния екран, когато чете вечерните новини, а вчера сутрин я видях в някакво си студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника си, а на следната утрин: че доста се колебаех, надсмивах се над себе си; реших – ами не е сериозно да изпадам чак в такова умопомрачително настроение на нежност.

  11.03.2002.

  Пишейки горните редове, сега вече си мисля, че съществуват връзки между мъж и жена, за които логическият подход е неподходящ и неспособен каквото и да било да изясни. Ароматът на любов е като едва доловимото ухание на розовия цвят в стаята. Ала колко плътна и разтърсваща е тръпката – може би точно защото няма абсолютно никаква възможност тази любов да се материализира. Екранният образ ме изкушава едва от вчера в непознати пространства, иде от дълбините на подсъзнанието, от друг живот, когато съм бил в предишни времена някой друг; идеше при мен като спомен. В някакъв вестник преди месец или два бях мернал няколко цветни снимки върху цяла страница на същата жена край новичък велосипед. Отгърнах проспекта на магазините "Метро" там, където е заснет подобен велосипед, и си помечтах да имам същата вещ. Усетих се щастлив заради спомените, когато някога яздех велосипед, заради спомена за ветреца, който свисти тихичко в ушите ми, разпилява косата ми, докато препускам край зелени поляни или из алеите покрай Марица или където и да е другаде в тишина и щастие, огрян от тракийското лятно слънце.

  Ето че, докато записвам, образът на жената полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя вече е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ, всъщност така изкушаваща. Не е ли то ангелският вариант на привличането? Тя едва ли знае какво излъчва, но лъчистата й аура ме накара да фосфоресцирам от километри разстояние. Съсредоточавайки се върху физическата й повърхност, откривам уют в себе си – там, където мъжът у мен се прегръща и се целува с нея. Целомъдрената Лаура вероятно така е предизвикала стотиците стихове у влюбения в образа й Франческо Петрарка.

  13.03.2002.

  Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно ти е да мразиш. Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа, недостиг на духовност, бездарие и нещо срамно, което като кървящите язви у прокажения те изолира от света.

  25.03.2002.

  От няколко дни – седем или осем вече, чета, препрочитам разкази на Хайнрих Бьол; някак печално навлязоха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. И си припомням тогавашния разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил двайсет - двайсет и еднагодишен. Та тази сутрин, кой знае защо, измъквам цветния географски атлас на Европа и проследих по картата на Германия откъде е минал героят на Бьол от разказа, дал надслов и на сборника му в българския превод: "Джуджето и куклата". За суетността и за случайните дреболии, които така някак, уж минават между другото, а оказват толкова силно влияние над нас, се говори в този негов разказ за дъждовен ден, когато на пръв поглед като че нищо не се случва. Толкова безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е най-изпълнен с послания! Толкова меланхолия ни обгръща, особено когато дните са като днешния тъжни, ветровити, хладни, сънливи!

  Снощи се будя на три пъти; първия път когато се събудих, прониза ме като мълния откритието, че тази любов с Re. сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! – помислих си. – Аз съм удушвачът. Не успях да простя пренебрежението. Ти стори всичко възможно нещата помежду ни да си останат непроменени, но в своето безразсъдство горях ден подир ден всички мостове между твоето и моето сърце".

    Сърцето обича, когото си иска.
    О, как с никого не се съобразява!
    Ти му казваш: Не бива, грешно е, невъзможно е! –
    а то своето си знае.
    И всички му казват: Не бива! Не бива!
    Поставят му примки, забрани поставят,
    и колкото повече Не бива, не бива! –
    толкова по-силно то се налага:
    тропа с краче, дяволито те гледа
    и прави с теб каквото си иска.

    Такова безпомощно, а толкоз капризно!
    Ще го съсипят, но своето си знае,
    ден подир ден тъче своите мрежи
    и идва мигът, когато се чудиш:
    Щастлив ли съм, или съм нещастен!
    Може би без сърце ще живея спокоен,
    разумен и трезвен, безобиден и кротък?
    Дали без сърце не е по-лесен животът?

  02.04.2002.

  Мелодиите. Всяко от момичетата през живота ми на мъж звучи в определена, строго индивидуална тоналност и ритъм. Улма, както предпочитах помежду ни да я наричам, беше романтична история от моите двайсет и осем-трийсет години, някак свързана с латиноамериканска песничка, в която се настоява нежно: "О ке те пас!"** Мария, която пожелах за съпруга след развода си и боготворях от четирийсетата си до четирийсет и четвъртата година, си тръгна от мен с отрезвяваща свежест от шлагера на 1990-1991 г. "Вятърът на промяната" на "Скорпиънс". Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи с много мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман от албума "Еspecially for you"***. Ако се не лъжа, това е мелодията "Memory"... или не! То е предпоследната композиция от друг албум ("The very best"), която е пак известен шлагер от онези дни – "Don't Cry For Me Argentina". Да!!! Точно тази е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да й кажа с думи. Защото думите са безпомощни да кажат всичко онова, което човек преживява, и от опит почти знам, че в добре написания текст не толкова изисканите фрази говорят, а тишината между тях, пропуснатите неизречени пасажи от премълчано. За най-силните чувства думите са безполезни, мълчанието там говори.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 noe. 2020

___
* Немският пилот, разстрелял невъоръжения едноплощник, двумоторния самолет Р-38 на Екзюпери, който следял движението на нацистките кораби край Марсилия, в интервю след войната споделя, че книгата "Малкият принц" е любимото му четиво, а Екзюпери – любимият му автор.

 Вж.  https://www.ploshtadslaveikov.com/ubijstvoto-na-antoan-do…/

** Защо си тръгваш!
*** Специално за теб. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (320.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (320.)

  Господи, опитах се да пия вода от спукан съд, но от него изтичаше вода. Спрях да пия, и водата се затича, и се смееше, докато плачех.   Еклисиаст

  25.02.2002. ПОСЕГАТЕЛСТВА И ОПАСЕНИЯ (9)

 И тъй вече съм независим от знойната Re., не ме притеснява нещо несправедливо и странно, не страдам повече по клетката с дебели решетки, в която сам се бях напъхал заради жена. Бях пленник на илюзията; вече съм господар на илюзията. Тази илюзия някак естествено стана фрагмент от периферията – мога да я призовавам за известно време, мога да забравям за нея, мога изобщо да я оставя да избледнее съвсем, да, тя изгуби влияние над съкровения ми свят. Трябва ли да съжалявам, че точно такъв тип жени – неверни, изкушени от материалната изгода са ми се изпречвали в живота? Или такива са всички Евини щерки поради естеството на женската природа? Следствието определя много по-често причината, досега не бях забелязал това. Свободата – за да я осъзнае човек, изисква разочарование от предишното статукво. Промяната завърта калейдоскопично все същите уж елементи, обаче фигурките са нови.

  Снощи или тази сутрин сънувах баща ми: тикаше ми в ръце дебела пачка банкноти, газех бистра, плискаща се вода, изкачвах с неговата жигула, в която обгоря, стръмни улици, а сестра ми лапаше сладолед на клечка и ме дразнеше с хленчовете си. Когато ми връчваше парите, моя баща рече: "Прави каквото намериш за добре, искам синът ми да е щастлив". Дори в съня съзнавах, че е дошъл за кратко при нас от Отвъдното, от света на мъртвите. На сестра ми не обърна никакво внимание; пък приживе много я харесваше, гордееше се, че има толкова красива дъщеря.

  Как ли да го изрека, но страхове и грижи нямат всъщност нищо общо с реалната Re., най-мъртвият човек за мен. И не ме вълнува очарователният мъртвец, по-далечен за сърцето ми от действително отишлите си от живота мои близки и приятели. Не желая да я виждам. Не искам повече да ми задава с учтив тон каквито и да е въпроси. Не ми е нужна повече. "Именно отчаянието и само отчаянието поражда героичната надежда, абсурдната надежда, безразсъдната надежда" – твърди испанецът Мигел де Унамуно, най-вещият тълкувател на Сервантесовия смахнат, тъй романтичен герой Дон Кихот*. Говорейки за смъртта на една любов: твърде лична история впрочем, имам пред очи контекста на цялата ни планета, предвид надеждата и отчаяната страст за интензивен живот в пространствата на духа. "Ако мозъкът бе толкова прост, че да можехме да го разберем, щяхме да сме толкова прости, че нямаше да можем" (Лайъл Уотсън, биолог от САЩ, за изследванията върху особеностите на човешкия мозък). "Равновесието на живота е пунктирано от време на време от жесток стрес" – обяснение в по-популярна форма за изследванията върху еволюцията от Стивън ван Гулд – харвардски био- и геолог, и Найлз Елдридж от Американския музей на естествената история в САЩ.

  "Мисли така, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде изписана с огън на небето, да я видят всички и всичко" – препоръка от "Книга на Мирдад" (?!). "Това, което търсим, е онова, което търси" – сентенция на обявения за небесен покровител на Италия св. Франциск Асизки (1181-1226). "Някъде в сърцевината на опита има един ред и свързаност, които биха ни изненадали, само ако проявявахме достатъчно внимание, обич и търпение" – идея на Лорънс Даръл, североамерикански писател, в съчинението му "Джъстин".

  26.02.2002.

  Отначало на годината Re. излъчва сигнали, че й е нужно да се срещаме, да говорим. Защо отбягвам ли! Защото откривам нарастващо пренебрежение към мен (парадокс!). И разбира се, правя всичко по силите си да не й помогна в тази насока. Не ме ласкае идеята й да ме вмести някак между другото в живота си, изпълнен с присъствието на новия й любим. Лично нямам необходимост от нейните разкази и споделени чувства, идеи, планове, съмнения. Жени, с които ми се е налагало да се разделям, независимо че са ме отритвали по своя воля, все един и същи подход демонстрират: появяват се на хоризонта ми след известно време, все едно нищо не се е случило, старата връзка си съществува непокътната. Тези намерения са затихващи вълнения – все по-ефирни вълнички върху езерото, където преди е бликал гейзер от чувства или изпепеляващи страсти. С течение на време старата любов престава да пречи да се посветят изцяло на новата си любовна връзка, и тогава ме оставят на мира. Горките момичета!

  Приемам изневярата за специален тип посредственост. Просто е – жените, които са се намесвали по свое желание в живота ми, до една сами се сриваха в материалния си егоизъм и ограниченост. Жал ми е, но не мога да се правя на бавачка, на впрегатно животно и машинка за удовлетворяване на капризи и плътски удоволствия. В ролята на жиголо не се виждам. Най-вероятно момичето, отредено за мен, някое говедо сега го прегръща и никога няма да срещна в този живот, уви! Когато продължително време притежаваш диамант, от един момент преставаш да го цениш, даже не го забелязваш. Къде е причината? Във всеки случай диамантът не е виновен, нали! Самочувствие на особена ценност ми липсва, а като съм поемал задължение по неписани договори, не съм предателствал. Иначе знам – наоколо гъмжи от бъдещи предатели с меки влажни очи, които са готови да ти съчувстват, след като са те предали. Щом разчита някой на теб, има ли ти доверие, смятам, е отговорност, но и начин да докажеш кой си, склонен ли си да се продадеш. Мижитурки и духовни пигмеи на висока длъжност, аплодирани от възторжени почитатели, все по-често се случва да виждам напоследък.

  Лечителят вътре в нас е най-мъдрото, най-сложното и най-интегрирано (приобщено) същество във Вселената. Емил** завчера се оплака от съботния си крос и му казах по този повод, че физическите му упражнения трябва да са с мярка, колкото да доставят радост за тялото и духа. Добавих, че се уча от котките; котката мързеливо се изтяга, а как успява да съхрани взривната си пъргавина? Ако духът ми е ведър, оптимистичен и изпълнен с енергия, цигарите, мисля, не биха ми вредили; явяват ми се необходима доза стрес за преодоляване – репетиция за аварийни ситуации в бъдеще. Животните, например, са по-наясно с онова, което им помага при болести или травми. А любовта лекува – не познавам по-добро съчетание за лек от Любовта и Приятелството. Който обича безусловно: зареден с положителна енергия от небесата над нас, не боледува. Понякога нощем в просъница, с полуоткрехнато съзнание, затворил очи, ги съзирам: великолепни в нежността си същества, усещам пърхането на поне четириметровите им разперени над мен белоснежни криле.

  Почти преоткрих за себе си усещането, че съм щастливец, в дреболиите по-щастлив отпреди, може би понеже усещам неподозиран до днес разкош в изследването върху трансформацията от плътска към духовна привързаност спрямо Re.

  27.02.2002. 

  Стара източна мъдрост***: "Ако видиш Буда на пътя, убий го!" Авторитетът сковава творческия гений у човека, затваря го в разни схеми. Антипод на авторитета могат да бъдат, мисля си, съчувствието, приятелската ирония, радостта, любовта към живота в развитие, не в закостенели, застинали монолитно представи и форми. "Истинското страдание е безпощадно" – не знам от кой духовен учител в древността е казано, ала съм се уверил, че е вярно. Ценя стипчиво-горчивия вкус на истинското приятелство, не поглаждането по крилца с милозливото "Ай, колко сме си добрички!" Болезненият удар в муцуната е по-здравословна реакция от успокояващото примирение с болката, отколкото отклоняващата встрани утешителна лъжа. "Трябва да живееш вътре в себе си и да зависиш от себе си, постоянно със запретнати ръкави и готов да започнеш" –сентенция на Хенри Торо, трансцеденталист от първата половина на ХІХ век, янки от САЩ, роден около 1836 г., година преди да се роди Васил Левски (1837).

  Паисий е роден през 1722 г., Джордж Вашингтон – първият президент на Щатите, се родил през 1732 г. Двама отци на двете съвременни национални общности с коренно различен подход, макар формирали се по едно и също историческо време.**** Моето битие и моята авантюра е съзнанието. Нищо от реалността няма значение, докато не го вплета в моите лични представи, докато не го усетя и съживя със сърцето си. Не е достатъчно да знам, нужно ми е познание, трансформирало се в чувство, както става в музиката и живописта. Ние променяме света според собственото си отношение към света. Егоизмът ни капсулира живота, превръща ни в затворници на самите себе си, а Любовта е, която ни приобщава с растенията и животните, океаните и планините, към останалите твари върху и вътре в нашата залутана из изящната механика на Космоса планета. Политическото разделение на партии донесе редица разочарования вместо бленувания щастлив живот в общество. Защо ли толкова се объркахме с илюзиите си за бъдещата хармония?

  Вместо да ни отбраняват от зло, партиите ни вкараха в спирала на озлоблението, в неразбирателство между разни човеци и държави, между етноси и религии. Това не е перспективният подход, защото не служи на честния отруден обикновен гражданин, а служи на групи от кресливи самозванци и грандомани, устройващи се за наша сметка и възползващи се от всеобщото ни доверие. Тези грандомани са духовно осакатени от амбиция за власт, успех и слава на всякаква цена. Истински лидер на обществото е гражданинът, не онези, които сме избирали уж да ни служат, но всеки ден и всеки миг нарушават договора си с нас. Обикновените хора сме могъща сила, която търси и все още не е открила своето величие и красота в духа. Учениците сами трябва да открият учителя си, а не обратно. "Застани над нещата, продължи пътя си и бъди свободен" – още една препоръка на цитирания по-горе Ринзай. Човек трябва да следва качества, а не лидери. Често бъркаме стила с някоя личност, у която съзираме стил; а личността се мени, сменя ритъма и посоката. Затова следва да търсим качества, а не хора.

  Вече отбелязах, когато обсъждах Апостола Левски в контекста на Иисус – че Левски продължава Иисус, доразвива учението, философията на Христос; а и самият Иисус би бил доволен (ако съществува), защото задава не границите, не лимита, а посоката на разкрепостяваща човечеството плодоносна идея за сътрудничество, за доверие и добронамереност между човеците. Няма граници за разума, съчетал се равностойно с интуиция, т.е. с особена чувствителност към ядрото от информация в Космоса край нас. Океан от светлина пред въображението. Ах, как ръждясала, скърцаща допотопно машинария е от тази гледна точка световната политика в зората на модерния ХХІ век!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 noe. 2020

___

Мигел де Унамуно

* Мигел де Унамуно (1864-1936) е етнически баск, испански писател и философ, повлиян от позитивизма и рационализма у Сьорен Киркегор, Фридрих Ницше, Блез Паскал; философските му анализи са близки до екзистенциализма; отстоява философията на живота и че проблемът за смисъла на нашето съществуване е централен за философията. Мисълта му е фрагментарна, тонът му – емоционален. Основната му идея е, че човекът е раздвоен между смърт и безсмъртие, между вяра и разум. Унамуно е католик, но се колебае между вярата и неверието. Основно, според него, е да вярваме и същевременно да се борим за вярата си, защото за вярата няма разумни основания. Той пише: "Да вярваш значи да желаеш да вярваш, да вярваш в Бог е преди всичко и над всичко да пожелаеш да има Бог", а също: "Аз не се подчинявам на разума и се бунтувам срещу него, и си налагам да сътворя с помощта на моята вяра моя Бог-обезсмъртител и така да отклоня с волята си пътя на небесните тела". (от "Трагичното чувство за живота"). Въпреки тези заявления Унамуно е агностик (смята, че светът е непознаваем) защото според него, никога няма да бъдем сигурни в съществуването на Бог, а и това не е необходимо, Бог е такъв, какъвто го желае човекът.
** Емил Калъчев. Надзърнах в том II на Българска литературна енциклопедия: роден е на 12 август 1932 г.
*** Изречена от Ринзай, който пояснил: "Не се впримчвайте в никое учение!"
**** Съвременното обществено съзнание, не средновековното, начева да се формира у нас, следвайки сякаш драматичния Предговор на Хилендарския монах към сборник компилации относно колко велики в далечното минало били българите. Бел.м., tisss.