ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (951.)

Георги Бояджиев (1885-1955)*

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (951.)

  Който не си знае предците, е лесен за лъжите или манипулациите на наглеци за нас, българите и за родната ни драматична история на нация, която си търси място сред съседите на този райски кът земя и останалите европейски нации. – Аноним (1947)

  4 jan. 2017 

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

  

  Питал съм го как е било в детството му, какви игри, какви радости, какви неща са го изпълвали, и той замълчава или ще се тросне: "Какво толкова, детство като детство! Гонехме парцалената топка, цамбуркахме из реката, навъртахме се покрай военното поделение". И в Харманли, като във всеки тогавашен град на Балканите, хлапаците се делели на махали. Така беше и през моите хлапашки години (1954-1964) в някогашния Пловдив. Еднообразният за момчето живот на възрастните за харманлийския хлапак се оживявал единствено от любопитството му към военните занятия: маршировки на плаца, коне, оръдия, гаубици, танкове, камиони, мотоциклети, карабини, картечници. Близостта до граничната бразда за раслия в градеца Харманли мъж през периода на грандиозни за Европейския континент катаклизми влияело и върху детските им игри. Правели от оризова хартия и градинарска тел балони; със запалената, напоена с газ гъба вятърът отнасял хвърчилата им на юг към Гръцко и Турско. А маршируващите колони пехота, с кавалерията, конните впрягове, теглещи дългоцевите тежки оръдия, скрибуцането, бумтежът и грохотът от веригите на танковете, ръмженето на военните камиони и мотоциклети, резките команди над множеството мъже в униформа, с каска на главата, с раница на гърба и лъсната пушка в ръце внасяли уважение и трепет към Българската армия, за разлика от днешната родна "армия", която все повече мяза на отряд наемници за чужди на отечеството ни мисии във военни операции далеч оттук.

  Така си обяснявам влечението у петимата братя към всички онези нововъведения във военната техника – могъщи двигатели, скорострелни оръжия, зенитки, гаубици, бойна авиация и дирижабли, подводници, торпили с тонове взрив, бъкани с оръжия кораби, далекобойна артилерия, все характерни за света в навечерие на касапницата, известна днес като Втора световна война. Фактът, че на трийсетина километра чужда армия се въоръжава до зъби и се готви за нападение (както пишели вестниците) над Отечеството – срещу кого ли друг са се готвили да воюват! – развихряло момчешката фантазия. Политиката си е политика, юношеството обаче си има своите илюзии и път през поколенията българи от далечната 1878 г. насам. А сигурен съм, тук за нашенеца пръст имат и Русия, и Германия, става ли дума за кървави сражения, смърт и война.

1932 г. Харманли. Най-вляво сред правите е 10-годишният Кирил.

  Петгодишен, изгладнял, без да го усетят по-големите братя, заети с толкова важните за тях набези из околността на градчето, пет-шестгодишният Киню (Кирил) все киснел край телената ограда на военното конно поделение; в консервна кутийка войничетата му отсипвали от войнишката чорба. Вижда ми се странен този детайл от най-ранното му детство, но всичко си идва на мястото в картината, която много по-късно след низ недомлъвки или оттук-оттам дочуто от майка ми сам си съставих. Как така, чудел съм се, синът на общинския чиновник – бирник, който борави с купища пари, ще стигне до положение като просяк да се навърта покрай войнишката бака за комат хляб и паница войнишка чорба! Колегата математичка (Катя Димитрова), оказа се, по майчина линия била свързана с Харманли. Подпитала Катя майка си за семейството Бояджиеви и ето какво научавам. С най-малкия от петимата братя майка й на Катя учела в един клас, в една и съща махала раснали. "Бяха най-бедните в махалата – рекла, – майка им беше много строга към тях, като орлица ги прикоткваше около себе си. Да, прилежен и чист беше Киню Кради-котака (детския му прякор), може и да е гладувал, но не съм го чула някога да се оплаче."

  Друг епизод. Когато се ражда последният син, милозливите комшии водят заможни бургазлии, бездетни мъж и жена, при лехусата** Динка; увещават я да даде бебчето за осиновяване, тъй ще да е по-харно и за детето, а и за бедстващата челяд. Надигнала се родилката от постелята: "Рожбата си не давам! Ще я отнесете само през трупа ми".

Първородният Димитър (Митко) все около нея се въртял. Вторият и третият (Дончо и Атанас) скитали из бахчите и по дворовете с овошки. Четвъртият и петият (Стефан и Кирил, с разлика помежду им от две години) били в юношеството и младостта си все неразделни. Когато 15-16-годишен, най-малкият брат зарязва бащиния дом и дохажда подир двамата Димитър и Атанас в Пловдив, наема го да му разбичва трупите някой си арменец Ончо, при условието занаят да учи и срещу храна. Живял за кратко в дома на най-големия си брат Димитър и жена му от Хасково Фана. Вземат го в казармата уж за едногодишна служба, че като пети син в семейството се ползвал от отстъпка, която привилегия все пак не му спестили участта едничък сред петимата братя да се окаже на фронта срещу оттеглящите се войски на Вермахта в дъждовната пролет на 1945 г.

1943 г. Баща ми пази арестанти за политическа дейност в армията.

  Връща се от фронта с Орден за храброст ІІ степен, измършавял, слаб, безпаричен, а в жилището на брат му съпругата Фана от Хасково, ядовита от вратата на третия етаж в къщата, която обитавали под наем: две стаичета и салонче, на улица "Хъшовска" 11 (сградата си седи и досега), му посочила стълбището: "Тук вече за теб място няма"... Наложило се зимните месеци да нощуват, опрели гръб до гръб, с другия чирак върху стара черга, метната връз купчина талаш на тезгяха в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" 10, пресечка на улица "Гладстон" (Тази неугледна едноетажна сграда си е там и до днес). Шест и седемгодишен, носех му в две канчета сготвено от майка ми в тъмната изба на улица "Ниш" 4, за обяд.

  Отнасяше се с подозрителност, граничеща с отвращение към всичко онова, което се отнасяше до политика, и всички онези обаятелни устати тарикати, които се занимават с политика. Защо ли? "Ние занаят учим, от сабахлен до вечерта трупи разбичкваме, а в Пловдив след Девети (септември 1944 г.) плъзнаха едни перекендета, дето ги мързи да работят, и където двама, те там: лозунги скандират, речи държат. Вързаха по една червена лента на ръкава, станаха Новата власт..." Това му беше обяснението. Канили го, като бивш фронтовак, да го включат в политическа дейност, пък той не понасяше всичко онова, което намирисва на политика; политиката за него бе и си остана подло занимание за пропаднали хора, та се беше записал в ДОСО (Държавна организация за съдействие на отбраната) и до 1960 г. се състезаваше в мотоциклетните надбягвания, които по онова време общината уреждаше по няколко пъти годишно из централните градски улици. Платното с надпис "Старт" разпъваха над булевард "Руски" точно под Търговската гимназия и оттам с пукот, рев и пушиляк глутницата кросаджии поемаше към Централната жп-гара и по скалистите склонове на Бунарджика, чак до паметника-костница на Руските освободители от 1877/78 година. Сетне се втурваха по Пещерско шосе към околностите на града. Състезателното трасе прекосяваше Царския остров, където е сега Гребната база, до селото Оризари, после се връщаха пак по Пещерска и по улица "Васил Априлов", за да финишират встрани от Парадния вход на ДНА (Дом на народната армия), срещу бившето Комендантство на улица "Иван Вазов", където сред многолюдната шумна тълпа ги очакваха началниците и официалните височайши гости от София. Имената на пловдивските кросаджии се носеха от уста на уста; за нас това бяха истинските герои, и макар мълком, тайно се гордеех с моя баща. Манчоолу, Георги Мачев, Байката, Бакърджията, Чапая, естествено и баща ми Дърводелеца сред тях, бяха кумир за всеки някогашен мой връстник, буен хлапак под тепетата.  

   

  За състезателния му 200-кубиков "Цюндап"... Три мотоциклета от тази немска марка мотоциклети смени, произвеждани все около 1937-1938 г. – за тези стари мотоциклети по-нататък ще разкажа. Вместо фар и от две страни под седалката за крос монтираше елипсовидни три табели с номер 45. Вероятно този номер, смятал е, му носи късмет – напомняне, че оцелял в сражения из Сърбия и Унгария и се завърнал без драскотина. Беше се абонирал за вестник "Патриот", седмичното издание "Авто-мото", а по-късно сред купчините вързопи с годишните течения на тези стари издания открих и богато илюстровани списания за военна техника от онова романтично за хлапето на бедняци време: хидроплани, дирижабли, ракетни установки, торпили, военни кораби. С часове през юношеството си съм разгръщал пожълтелите страници с фотографии на бойна техника. Но коженото му яке и ботушите за мото-крос не посмях, сърце не ми даде да ги нахлузя.

  Бях тринайсетгодишен, когато една вечер у дома се появи с новичка червенка 100-кубикова чешка "Явета". Каза, че за мен я купил. Ала седмица по-късно, само като ме видя как лудешки пердаша в облаци прахоляк пред възхитените очи на махленските дечурлига, отсече: "Докато съм жив, ти мотор повече няма да видиш". И на следния ден чудната, красива като момиче "Явета" изчезна. По онова време вече живеехме на улица "Люлебургаз" 17, и естествено на същата улица, успоредна на Пещерско шосе, правих моите лудешки демонстрации на млад глупак, който силно иска да се изфука.

    Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 apr. 2022

Илюстрации:

- Георги Бояджиев, моят дядо бирникът от Харманли.

- Разрушената барокова сграда на Аптека Марица.***

–––

* Промених си рязко мнението за писателя Елин Пелин (1877-1949), когато сравних противния образ на бирника от разказа "Андрешко" със спомена си за моя дядо Гьорги: с по детски гледащите на света очи, който не пиел, но когато се видел с пари, черпел в кръчмата, като типичния сиромах, който желае да го запомнят заможен. Баба ми Господинка го третирала наравно със синовете, и замръкнел ли с приятели, залоствала вратата, та милият нощувал върху черджето отпред. Строга жена била Динка (Господинка) – майката на петимата момчурляка, раждани между 1909 и 1922 г. Като момиче 16-годишно, с дружката си хаджи Анка, която била влюбена, ходили чак до София, за да се срещне Анка с Иван Вазов, научавам от братовчед ми Валентин, когото баба ми изгледа от пелените, като последния й внук от четвъртия си син Стефан и на когото разказвала лични неща, които дори синовете й не знаеха.

** Родилка до двайсетия ден след раждането.

*** Разрушиха сградата около 1965 г., за да издигнат на нейно място по заповед на идиоти в пловдивската община огромен паралелепипед в центъра на Пловдив, безличен многоетажен дом за стотина семейства. Бел.м., tisss.