ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1368.) Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи – човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)
26 avg. 1996
ДЯДО МИ БОРИС
26 avg. 1996
ДЯДО МИ БОРИС
На днешния ден през 1972 г. издъхна дядо... Не му отидох на погребението, но най-хубавото в сборника "Сутрин рано" от 1983 г. е картина на разпрощаването ми с него: "Безплодна спечена земя./ Копаят двама нискочели..." и прочие. Страшен човек беше, корав, своенравен, понякога зъл, силен дух. От деветима внуци, като първи внук най- вероятно, единствен знам колко можеше и да е по мечешки нежен. Грабне ме, стисне ме, четири-петгодишно кльощаво хлапе с грубите си ръчища, с тридневната четина до кръв ми ожули лицето, ръмжи като мечок, пищя от болката и баба ми крещи от двора:"Казала ли съм ти да бягаш от него, кога вземе да скърца със зъби? Това му е на него галата". Галенето, демек. Към друг не знам така да се е държал. Как става то?
- Сирак от 12-годиишен, баща му загива на фронта в Балканската война;
- 16-годишен се отделя от близките и заживява сам; - краде мома от Перущица, по-голямата Невена (1899-1963) от две сестри и брат;
- развърта дом, челяд; прибира и майка си Елисавета – прабаба ми Ветка;
- когато най-малката му щерка Виолета била тормозена от свекър и свекърва, отива да се пердаши с онези там в чуждата къща и го помлели на леля ми Виолета свекърът и двамата му сина бабаити, дошли в Пазарджик от село Крали Марко, Пазарджишко; - около 40-годишен, любел двайсетина години по-млада мома, та невястата му носи на врата си кожена торбичка с отрова, мислела ли е да се трови! В детския ми спомен баба ми Невена е светица. Беше кожа и кости, такава я помня в моето детство;
- ядосан на сина си – вуйчо ми Любен, че е кротък по нрав, завтекъл се с кухненския нож едно ранно утро да го коли; искал буен и сърцат син;
- след Девети септември 1944 г. псуваше комунистите; но доколкото разбирам, не му посегнали дали заради Методи Шаторов* или за ротативката за печатане на позиви и за торбите с барут, които минавали през къщата му по Царско време?! До към 1960 г. сам коландрисваше петте си лозови градини, докато довтасаха един следобяд трима въоръжени мъже да му опишат инвентара... Разходиха се важно-важно като щъркели по двора, заничаха в кочината, в обора, в плевнята, пък на тръгване отведоха коня с талигата, газовия мотор за поливане, барабар с приспособленията за вадене на вода, маркучите. Срещу това му отпуснали 10 (десет) лева месечна земеделска пенсия.
Като хлапе, съм играл с насипаните в седем-осем големи тенекиени кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети дядо ми ги държеше под изтърбушения креват в лятната кухничка, дето спяха двамата с баба. Докато бил млад и беден, пестял пари за свой имот, работил ужасно тежка работа: чукал коноп, а в неделя се състезавал с тренираните пазарджишки велосипедисти. Ама не бил сред най-добрите, с последните пристигал на финала. Но за сметка на тази негова амбиция години по-късно синът вуйчо ми Любен Ненков стана най-бързият колоездач не само в Пазарджик, предизвикваше фурор по улиците и с шоуто, което правеше на градския колодрум насред Острова в Пазарджика: въртеше последен, докато другите се скапят от умора, а после изпреварваше един след друг четирийсетина тренирани колоездачи с над стотина метра преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо, кръстиха го Малкия Дявол, организираха шумни овации насред площада под Старата часовникова кула и го носеха на ръце над тълпата, както си бе върху велосипеда с каската и ръкавиците, финиширал преди останалите... Нещо по-особено в обмяна на веществата му открили лекарите: при изнурителни многодневни колокритериуми състезателят губи до 3-4 кг. от теглото, вуйчо ми – напротив, увеличавал. Което ще рече, че при няколкодневните свръхнатоварвания организмът му влизал в идеалния си ритъм. Та в крайна сметка, независимо че Борис Дявола тръгнал да го трепе, вуйчо ми кръсти сина си Борислав на лютия си непокорен и страховит баща.
На 72 години, дядо ми беше съхранил магнетичното си излъчване на мъж с жизнена енергия. В паметта ми силно се е врязал неговият пронизващ поглед. Не, не откривам по-подходящо определение да го изразя, такъв интензивен поглед съм виждал само у съветския актьор Владислав Дворжецкий (1939-1978) в главната роля на филма "Бяг" със сюжет за драмата на офицера белоемигрант – мъж на честта! Такъв поглед видях у избягал от Белене концлагерист – Тодор, който се криеше в мазето у братовчедка ми Нина и мъжа й – известния сред пловдивските вагабонти, които си играеха на котка и мишка с пловдивската милиция, Петър Йолтов (1943) – Пепо Мошеника; и това става под носа на милицията, зад пловдивския хотел "Тримонциум", дето от управителя до бармана и келнерите всички бяха хора на Държавна сигурност. Също такова жестоко излъчване на погледа от време на време имаше и майка ми, очите й искряха – когато беше ядосана, ставаше сприхава, рязка, жестоко нетактична.
27 avg. 1996
Вчера с Rе. пазарувахме от складовете покрай Брезовско шосе. Прави ми големи жестове аристократката, но такава й е природата... Побърква ме това момиче! Никой не се е отнасял така с мен, може би донякъде Петър Анастасов (1942-2023), който в самия край на 1972 г. след Коледа, ни назначи в един ден двамата с Николай Галов (1943-1993) на щат "литературен сътрудник" в седмичника "Комсомолска искра". От юли до декември с.г. бях възирал от Добруджа, но нямах угризения на съвестта; по свое желание бях отишъл, по свое желание си тръгнах от училището в село Гурково; после цялото лято и есента дращех репортажи, есета и статии за Пешовия вестник и за редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 декември моето момиче от Добруджа ми се яви една сутрин у дома бременно в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи за двама ни, че да се оженим. И по Коледа, на 25 декември, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си смятал да се жениш?" Викам му: Вярно е. И той: "Отиваме при Вила!" ...Величка Самоукова тогава беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"; та тя ни вписа, назначи ни двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26-и, обаче със задна дата, от 1 декември 1972 г. И така на 29-и получих първата си заплата като лит. сътрудник – цели 95 лева, кой ти ги дава! Пак с Николай Галов ни обсъждаха и ни одобриха на събрание с местните вестникари за членове на Съюза на българските журналисти през 1977 г. И двамата – без роднини, без партийно членство, не като останалите в редакцията. Такъв беше и Николай Заяков (1940-2012), но по друга линия: като издал успешна първа стихосбирка ("Въпреки") и приятел на поета Петър Анастасов, но и като таен автор на речи, които по митингите четяха като свое творчество местните висши партийни шефове и тулупи.
Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929-2022) – колега от "Искрата", когато след жестока кавга с майка ми тръгнах из града да търся къде да се подслоним с жена ми и бебчето ни. Ася с двумесечната Вера онова време седеше в Цар Симеоновата градина срещу редакцията, през час-два идваше да изпере бебешките пеленки на чешмата в тоалетната и ги простирах да съхнат върху парното в ъгловата ни канцелария. И Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печен журналист, жената на шефа на Пловдивския клон на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която през онази пролет време съм бил вероятно най-активният сътрудник в отдела й "Икономика и време" на Радио Пловдив, отказа да ми помогне. Не съм я молил, Върба я уговаряше по телефона. Достатъчно бе тази фина изискана дама Елена само да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рекла Чакалова на Върба, – понеже Бояджиев е пловдивчанин, а хотелите ни тук са строени за гостите на града." И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава... Баща му беше домакин на ДНА, Дом на армията в Пловдив, имаха хотелски стаи за офицери, но нищо не стана. Жестът си е жест, и още съм благодарен на Иван**, че преди половин век поне опита.
И пак Върба Чавдарова през 1977 г. ме отърва от нещо, което в онзи момент за мен си бе интерниране. От Толбухинския отдел "Народна просвета" се бяха амбицирали да ме върнат на учителското място в Гурково – замеряха ме със сърцераздирателни и заплашителни циркулярни писма, долетяха и две призовки незабавно да се явя еди-къде си на тяхна територия, в противен случай ще дължа на държавата сумичката от пари колкото за чистак новичка лека кола, похарчена за моето висше образование със съответните убийствени лихви. Някой си Гичо Димитров, шефът им на толбухинските смешници, беше подписал сълзливо писъмце-послание от страница и половина, дето се мъдреше бисерът: "Докато Вие, другарю Бояджиев, си се наслаждавате на приятен живот в големия град, в село Гурково осемдесет дечица страдат поради безотговорно Ви отношение към образователната система". Добре, че бе Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на отдел "Работна сила" към общината ни другаря Кою Брадинов, когото бях подразнил с интервю: лично записах мухабета помежду ни с професионалния магнетофон "UHER" на Радио Пловдив, от което силно нафукано интервю по тъпашките хвалби-самопризнания на въпросния Кою излиза, че "Работна сила" нищо не върши, обаче отчита бурна дейност. Върба използва тогава връзката си с Георги Стойчев, един от създателите на младежкия ни вестник, израснал вече в кариерата респектиращ кадър на "голямото добрутро" – зав. отдел в ЦК на БКП.
Получавал съм жестове от подобен род, но разликата е, че хубавата Rе. ми направи жест в момент на недоимък при нея... и то не точно от приятелски чувства, а от нещо, далеч по-важно за мен.
28 avg.1996
Пловдив – гнездо на посредственост и култура
Plovdiv, edited by 5 sep. 2023
Илюстрации:- 1972 г., с учениците от моя единствен випуск в Добружда;- Владислав Дворжецкий, най-загадъчният руски актьор***.–––
* 15-16-годишен, вуйчо ми Любен e бил куриер
на укриващия се от полицията в съседната къща Методи Шаторов, вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/po-zapovedstalin-i-tito-e-likvidiran-sharlo-komunistat-27123/
Методи Шаторов (1898-1944)
*** Вж. https://www.ivi.tv/person/vladislav-dvorzhetskiy-3855 Бел.м., tisss.
- Сирак от 12-годиишен, баща му загива на фронта в Балканската война;
- 16-годишен се отделя от близките и заживява сам;
- краде мома от Перущица, по-голямата Невена (1899-1963) от две сестри и брат;
- развърта дом, челяд; прибира и майка си Елисавета – прабаба ми Ветка;
- когато най-малката му щерка Виолета била тормозена от свекър и свекърва, отива да се пердаши с онези там в чуждата къща и го помлели на леля ми Виолета свекърът и двамата му сина бабаити, дошли в Пазарджик от село Крали Марко, Пазарджишко;
- развърта дом, челяд; прибира и майка си Елисавета – прабаба ми Ветка;
- когато най-малката му щерка Виолета била тормозена от свекър и свекърва, отива да се пердаши с онези там в чуждата къща и го помлели на леля ми Виолета свекърът и двамата му сина бабаити, дошли в Пазарджик от село Крали Марко, Пазарджишко;
- около 40-годишен, любел двайсетина години по-млада мома, та невястата му носи на врата си кожена торбичка с отрова, мислела ли е да се трови! В детския ми спомен баба ми Невена е светица. Беше кожа и кости, такава я помня в моето детство;
- ядосан на сина си – вуйчо ми Любен, че е кротък по нрав, завтекъл се с кухненския нож едно ранно утро да го коли; искал буен и сърцат син;
- след Девети септември 1944 г. псуваше комунистите; но доколкото разбирам, не му посегнали дали заради Методи Шаторов* или за ротативката за печатане на позиви и за торбите с барут, които минавали през къщата му по Царско време?! До към 1960 г. сам коландрисваше петте си лозови градини, докато довтасаха един следобяд трима въоръжени мъже да му опишат инвентара... Разходиха се важно-важно като щъркели по двора, заничаха в кочината, в обора, в плевнята, пък на тръгване отведоха коня с талигата, газовия мотор за поливане, барабар с приспособленията за вадене на вода, маркучите. Срещу това му отпуснали 10 (десет) лева месечна земеделска пенсия.
Като хлапе, съм играл с насипаните в седем-осем големи тенекиени кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети дядо ми ги държеше под изтърбушения креват в лятната кухничка, дето спяха двамата с баба. Докато бил млад и беден, пестял пари за свой имот, работил ужасно тежка работа: чукал коноп, а в неделя се състезавал с тренираните пазарджишки велосипедисти. Ама не бил сред най-добрите, с последните пристигал на финала. Но за сметка на тази негова амбиция години по-късно синът вуйчо ми Любен Ненков стана най-бързият колоездач не само в Пазарджик, предизвикваше фурор по улиците и с шоуто, което правеше на градския колодрум насред Острова в Пазарджика: въртеше последен, докато другите се скапят от умора, а после изпреварваше един след друг четирийсетина тренирани колоездачи с над стотина метра преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо, кръстиха го Малкия Дявол, организираха шумни овации насред площада под Старата часовникова кула и го носеха на ръце над тълпата, както си бе върху велосипеда с каската и ръкавиците, финиширал преди останалите... Нещо по-особено в обмяна на веществата му открили лекарите: при изнурителни многодневни колокритериуми състезателят губи до 3-4 кг. от теглото, вуйчо ми – напротив, увеличавал. Което ще рече, че при няколкодневните свръхнатоварвания организмът му влизал в идеалния си ритъм. Та в крайна сметка, независимо че Борис Дявола тръгнал да го трепе, вуйчо ми кръсти сина си Борислав на лютия си непокорен и страховит баща.
- ядосан на сина си – вуйчо ми Любен, че е кротък по нрав, завтекъл се с кухненския нож едно ранно утро да го коли; искал буен и сърцат син;
- след Девети септември 1944 г. псуваше комунистите; но доколкото разбирам, не му посегнали дали заради Методи Шаторов* или за ротативката за печатане на позиви и за торбите с барут, които минавали през къщата му по Царско време?! До към 1960 г. сам коландрисваше петте си лозови градини, докато довтасаха един следобяд трима въоръжени мъже да му опишат инвентара... Разходиха се важно-важно като щъркели по двора, заничаха в кочината, в обора, в плевнята, пък на тръгване отведоха коня с талигата, газовия мотор за поливане, барабар с приспособленията за вадене на вода, маркучите. Срещу това му отпуснали 10 (десет) лева месечна земеделска пенсия.
Като хлапе, съм играл с насипаните в седем-осем големи тенекиени кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети дядо ми ги държеше под изтърбушения креват в лятната кухничка, дето спяха двамата с баба. Докато бил млад и беден, пестял пари за свой имот, работил ужасно тежка работа: чукал коноп, а в неделя се състезавал с тренираните пазарджишки велосипедисти. Ама не бил сред най-добрите, с последните пристигал на финала. Но за сметка на тази негова амбиция години по-късно синът вуйчо ми Любен Ненков стана най-бързият колоездач не само в Пазарджик, предизвикваше фурор по улиците и с шоуто, което правеше на градския колодрум насред Острова в Пазарджика: въртеше последен, докато другите се скапят от умора, а после изпреварваше един след друг четирийсетина тренирани колоездачи с над стотина метра преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо, кръстиха го Малкия Дявол, организираха шумни овации насред площада под Старата часовникова кула и го носеха на ръце над тълпата, както си бе върху велосипеда с каската и ръкавиците, финиширал преди останалите... Нещо по-особено в обмяна на веществата му открили лекарите: при изнурителни многодневни колокритериуми състезателят губи до 3-4 кг. от теглото, вуйчо ми – напротив, увеличавал. Което ще рече, че при няколкодневните свръхнатоварвания организмът му влизал в идеалния си ритъм. Та в крайна сметка, независимо че Борис Дявола тръгнал да го трепе, вуйчо ми кръсти сина си Борислав на лютия си непокорен и страховит баща.
На 72 години, дядо ми беше съхранил магнетичното си излъчване на мъж с жизнена енергия. В паметта ми силно се е врязал неговият пронизващ поглед. Не, не откривам по-подходящо определение да го изразя, такъв интензивен поглед съм виждал само у съветския актьор Владислав Дворжецкий (1939-1978) в главната роля на филма "Бяг" със сюжет за драмата на офицера белоемигрант – мъж на честта! Такъв поглед видях у избягал от Белене концлагерист – Тодор, който се криеше в мазето у братовчедка ми Нина и мъжа й – известния сред пловдивските вагабонти, които си играеха на котка и мишка с пловдивската милиция, Петър Йолтов (1943) – Пепо Мошеника; и това става под носа на милицията, зад пловдивския хотел "Тримонциум", дето от управителя до бармана и келнерите всички бяха хора на Държавна сигурност. Също такова жестоко излъчване на погледа от време на време имаше и майка ми, очите й искряха – когато беше ядосана, ставаше сприхава, рязка, жестоко нетактична.
27 avg. 1996
Вчера с Rе. пазарувахме от складовете покрай Брезовско шосе. Прави ми големи жестове аристократката, но такава й е природата... Побърква ме това момиче! Никой не се е отнасял така с мен, може би донякъде Петър Анастасов (1942-2023), който в самия край на 1972 г. след Коледа, ни назначи в един ден двамата с Николай Галов (1943-1993) на щат "литературен сътрудник" в седмичника "Комсомолска искра". От юли до декември с.г. бях възирал от Добруджа, но нямах угризения на съвестта; по свое желание бях отишъл, по свое желание си тръгнах от училището в село Гурково; после цялото лято и есента дращех репортажи, есета и статии за Пешовия вестник и за редакция "Икономика и време" в Радио Пловдив. На 23 декември моето момиче от Добруджа ми се яви една сутрин у дома бременно в осмия месец и хукнах да уреждам изследвания и документи за двама ни, че да се оженим. И по Коледа, на 25 декември, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си смятал да се жениш?" Викам му: Вярно е. И той: "Отиваме при Вила!" ...Величка Самоукова тогава беше и касиерка, и секретарка в "Искрата"; та тя ни вписа, назначи ни двамата с Николай Галов в един и същи ден, на 26-и, обаче със задна дата, от 1 декември 1972 г. И така на 29-и получих първата си заплата като лит. сътрудник – цели 95 лева, кой ти ги дава! Пак с Николай Галов ни обсъждаха и ни одобриха на събрание с местните вестникари за членове на Съюза на българските журналисти през 1977 г. И двамата – без роднини, без партийно членство, не като останалите в редакцията. Такъв беше и Николай Заяков (1940-2012), но по друга линия: като издал успешна първа стихосбирка ("Въпреки") и приятел на поета Петър Анастасов, но и като таен автор на речи, които по митингите четяха като свое творчество местните висши партийни шефове и тулупи.
Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929-2022) – колега от "Искрата", когато след жестока кавга с майка ми тръгнах из града да търся къде да се подслоним с жена ми и бебчето ни. Ася с двумесечната Вера онова време седеше в Цар Симеоновата градина срещу редакцията, през час-два идваше да изпере бебешките пеленки на чешмата в тоалетната и ги простирах да съхнат върху парното в ъгловата ни канцелария. И Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печен журналист, жената на шефа на Пловдивския клон на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която през онази пролет време съм бил вероятно най-активният сътрудник в отдела й "Икономика и време" на Радио Пловдив, отказа да ми помогне. Не съм я молил, Върба я уговаряше по телефона. Достатъчно бе тази фина изискана дама Елена само да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рекла Чакалова на Върба, – понеже Бояджиев е пловдивчанин, а хотелите ни тук са строени за гостите на града." И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава... Баща му беше домакин на ДНА, Дом на армията в Пловдив, имаха хотелски стаи за офицери, но нищо не стана. Жестът си е жест, и още съм благодарен на Иван**, че преди половин век поне опита.
И пак Върба Чавдарова през 1977 г. ме отърва от нещо, което в онзи момент за мен си бе интерниране. От Толбухинския отдел "Народна просвета" се бяха амбицирали да ме върнат на учителското място в Гурково – замеряха ме със сърцераздирателни и заплашителни циркулярни писма, долетяха и две призовки незабавно да се явя еди-къде си на тяхна територия, в противен случай ще дължа на държавата сумичката от пари колкото за чистак новичка лека кола, похарчена за моето висше образование със съответните убийствени лихви. Някой си Гичо Димитров, шефът им на толбухинските смешници, беше подписал сълзливо писъмце-послание от страница и половина, дето се мъдреше бисерът: "Докато Вие, другарю Бояджиев, си се наслаждавате на приятен живот в големия град, в село Гурково осемдесет дечица страдат поради безотговорно Ви отношение към образователната система". Добре, че бе Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на отдел "Работна сила" към общината ни другаря Кою Брадинов, когото бях подразнил с интервю: лично записах мухабета помежду ни с професионалния магнетофон "UHER" на Радио Пловдив, от което силно нафукано интервю по тъпашките хвалби-самопризнания на въпросния Кою излиза, че "Работна сила" нищо не върши, обаче отчита бурна дейност. Върба използва тогава връзката си с Георги Стойчев, един от създателите на младежкия ни вестник, израснал вече в кариерата респектиращ кадър на "голямото добрутро" – зав. отдел в ЦК на БКП.
Получавал съм жестове от подобен род, но разликата е, че хубавата Rе. ми направи жест в момент на недоимък при нея... и то не точно от приятелски чувства, а от нещо, далеч по-важно за мен.
Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. и Върба Чавдарова (1929-2022) – колега от "Искрата", когато след жестока кавга с майка ми тръгнах из града да търся къде да се подслоним с жена ми и бебчето ни. Ася с двумесечната Вера онова време седеше в Цар Симеоновата градина срещу редакцията, през час-два идваше да изпере бебешките пеленки на чешмата в тоалетната и ги простирах да съхнат върху парното в ъгловата ни канцелария. И Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печен журналист, жената на шефа на Пловдивския клон на "Балкантурист" Елена Чакалова, на която през онази пролет време съм бил вероятно най-активният сътрудник в отдела й "Икономика и време" на Радио Пловдив, отказа да ми помогне. Не съм я молил, Върба я уговаряше по телефона. Достатъчно бе тази фина изискана дама Елена само да си мръдне пръстчето, и щяхме да сме, макар и временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рекла Чакалова на Върба, – понеже Бояджиев е пловдивчанин, а хотелите ни тук са строени за гостите на града." И Иван Коджабашев (1946) се бе разтърчал тогава... Баща му беше домакин на ДНА, Дом на армията в Пловдив, имаха хотелски стаи за офицери, но нищо не стана. Жестът си е жест, и още съм благодарен на Иван**, че преди половин век поне опита.
И пак Върба Чавдарова през 1977 г. ме отърва от нещо, което в онзи момент за мен си бе интерниране. От Толбухинския отдел "Народна просвета" се бяха амбицирали да ме върнат на учителското място в Гурково – замеряха ме със сърцераздирателни и заплашителни циркулярни писма, долетяха и две призовки незабавно да се явя еди-къде си на тяхна територия, в противен случай ще дължа на държавата сумичката от пари колкото за чистак новичка лека кола, похарчена за моето висше образование със съответните убийствени лихви. Някой си Гичо Димитров, шефът им на толбухинските смешници, беше подписал сълзливо писъмце-послание от страница и половина, дето се мъдреше бисерът: "Докато Вие, другарю Бояджиев, си се наслаждавате на приятен живот в големия град, в село Гурково осемдесет дечица страдат поради безотговорно Ви отношение към образователната система". Добре, че бе Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на отдел "Работна сила" към общината ни другаря Кою Брадинов, когото бях подразнил с интервю: лично записах мухабета помежду ни с професионалния магнетофон "UHER" на Радио Пловдив, от което силно нафукано интервю по тъпашките хвалби-самопризнания на въпросния Кою излиза, че "Работна сила" нищо не върши, обаче отчита бурна дейност. Върба използва тогава връзката си с Георги Стойчев, един от създателите на младежкия ни вестник, израснал вече в кариерата респектиращ кадър на "голямото добрутро" – зав. отдел в ЦК на БКП.
Получавал съм жестове от подобен род, но разликата е, че хубавата Rе. ми направи жест в момент на недоимък при нея... и то не точно от приятелски чувства, а от нещо, далеч по-важно за мен.
28 avg.1996
Пирински, според културтрегера и известния траколог проф. Иван Маразов (1942), бил "по-дистанциран в отношенията си". Казано в прав текст, държи се с вас, като че сте му излапали десерта. Друго си е да го речеш увъртяно, че да не го боли плебса!
Пловдив – гнездо на посредственост и култура
Plovdiv, edited by 5 sep. 2023
Илюстрации:
- 1972 г., с учениците от моя единствен випуск в Добружда;
- Владислав Дворжецкий, най-загадъчният руски актьор***.
–––
* 15-16-годишен, вуйчо ми Любен e бил куриер
на укриващия се от полицията в съседната къща Методи Шаторов, вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/po-zapovedstalin-i-tito-e-likvidiran-sharlo-komunistat-27123/
Методи Шаторов (1898-1944)
** Из интервю с Иван Коджабашев: "41
години съм работил само във вестници и никъде другаде. Навсякъде като отговорен
секретар. Дълбоки следи у мен остави вестникът "Комсомолска искра", който беше школа за журналистика. В един момент всички пловдивски медии през 90-години се
управляваха или от кадри, или от сътрудници на този вестник. Школата на
"Искрата" не подмина и вестник "Марица". И Степан Ерамян,
Спас Василев, Георги Петров, Антон Баев, Галина Константинова, Надя Петрова,
Илия Зайков, а и моя милост – всички сме минали през тази знаменита младежка пловдивска редакция. Вж. https://www.marica.bg/samo-v-marica/intervyuta/ivan-kodjabashev-car-vestnik-nqma-da-se-dade-bez-bitka-na-sajtovete
.jpg)
Иван Коджабашев (1946) и Петър Стоянов (1952)
*** Вж. https://www.ivi.tv/person/vladislav-dvorzhetskiy-3855 Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
